Румен Аврамов: В началото на прехода без съмнение имаше разпределение на ролите
Интервюто с Румен Аврамов (Център за университетски изследвания) – икономист и икономически историк, е препечатано от " Дойче веле ". Заглавието е на " Дневник ". До 1990 година Румен Аврамов работи в Икономическия институт на Българска академия на науките. Един от създателите е на Агенцията за икономическо програмиране и развиване към Министерския съвет (1991-1994), член на Управителния съвет на Българска народна банка (1997-2002). Автор на тритомника " Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало " (2007); " Пари и де/стабилизация в България, 1948-1989 " (2008); " Икономика на " Възродителния развой " " (2016) и други Интервюто с него е част от поредицата на " Дойче веле " – " 30 години по-късно ", отдадена на измененията в България, почнали на 10 ноември 1989 година
Г-н Аврамов, какво демонстрира стопанската история на прехода 30 години след 10 ноември 1989 година? Разминаха ли се визиите на хората за народна власт и пазарна стопанска система с действителността?
– Естествено, като консистенция и конструкция през днешния ден българската стопанска система е напълно друга. За сметка на това, като правила на стопанско държание, предишното – далечно и скорошно – участва в най-различни форми.
А за разминаванията сред упования и реалност има най-малко две аргументи. От една страна тогавашните показа бяха неизбежно наивни, непълни, интуитивни. Водещо беше отрицанието на съществуващото. От друга, самите разбирания за демокрацията и пазарната стопанска система по света, надлежно и у нас, се трансформираха. Все по-малко сме хората, приемащи ги в техния демократичен вид.
Кое обуслови протичането на прехода по метода, по който се реализира. Липсата на задоволително експертен опит в политиците или... някакви други сили?
– С редки изключения, неналичието на познания, умения, опит беше безспорна, само че това не е виновност. Такива бяха изходните дадености, изправени пред напълно реформаторски задания. Има прочут смисъл да се разсъждава дали и за какво експертизата беше неравномерно разпределена сред страните от тогавашния социалистически блок. Но преходът е на първо място преплитане на силови вектори – публични, политически, стопански, вътрешни и външни
Съществуваха ли благоприятни условия икономическите процеси да се развият по различен метод?
– Събитията бяха не толкоз предначертани, колкото предопределени. Хегелианска безалтернативност: " това, което е рационално, е фактически и това, което е фактически, е рационално ". Не че липсваха диспути по други възможности. Но да се случи другояче не е можело. Решенията бяха плод на съответното съответствие на силите.
В началото на прехода без подозрение имаше систематизиране на функциите. Драматурзите и изпълнителите обаче не бяха хора с особена дълбочина на мисленето или въображение; функциите, инструкциите и методите бяха в по-голямата си част примитивни. Какво по-естествено тези, които се отдръпват от властта с горе-долу всичките си запаси, да се опитат да ръководят процесите. Ръката им се оказа дълга, само че, несъмнено, с времето настоящите лица се разнообразяваха и от ден на ден импровизираха; обстановките и траекториите започнаха да се усложняват.
След тези 30 години научихме ли се българите да мислим в първо лице, само число. В едно от проучванията си казвате, че тогава се появява икономическата вероятност.
– Мисля, че мнозина откровено желаят и се пробват да го вършат. Но за отговорностите и за последствията от личните си дейности доста не престават да мислят единствено в трето лице. Пречат им тя, те, той - страната, управниците, манталитетът
В един от Вашите писания - " Икономика на " Възродителния развой " ", изтъквате, че последната му фаза е " решителен катализатор на Големия гърмеж, довел до окончателния разпад на комунистическия режим ". Смятате ли, че онази власт си е давала сметка, че подронва личните си устои посредством голямото етническо пречистване - 3.4% от популацията на тогавашна България?
– През 1989 година властта гасеше пожарищата, които сама беше запалила. Впечатленията от документите са, че дейностите са ѝ инстинктивни, а параноята ѝ - неподправена. Тогавашният боязън от Турция и турското малцинство измежду върхушката и популацията може да наподобява несъизмерим, само че той е със остарели корени и надълбоко напластяван през годините на Студената война. Съвсем осезателен, елементарно манипулируем е и през днешния ден.
В стопански проект, през няколкото месеца преди 10 ноември 1989 година цареше разтроение: тръбеше се за въвежданата " фирмена организация " ; на процедура се постановяваше ръчно, полувоенизирано ръководство на спешната ситуация; тя пък ускорено и непринудено разяждаше плановия ред. Със сигурност обреченият режим щеше да падне и без краха на " Възродителния развой ", само че събитията от лятото на 1989 година дадоха българските цветове, нюанси и плът на една обща за Източна Европа история. Насилието, което беляза епилога на режима, преля в бруталната мощ, съпътствала повторното раждане на капитализма у нас през първите години на прехода. Когато на всички места другаде събарянето на стени и граници през 1989 се превръщаше в знак на свободата, в България отварянето на една граница бе акт на мракобесие, насила и прокуда.
А по какъв начин банките белязаха българския преход?
– Те бяха значима частица от измененията. Във финансовата система през 1990-1996 година може да се откри повече инерция от предишното, в сравнение с кълнове на бъдещето. Да си спомним да вземем за пример по какъв начин ДСК запушваше пробойните на държавното управление на Жан Виденов и по какъв начин се раздаваха заеми. След банковите банкрути през май – септември 1996 година, въвеждането на паричния съвет и последвалата приватизация, влезлите непознати банки вкараха по-разумни правила на ръководство. Както знаем, провали в бранша през последните 15 години имаше само в банките с български притежатели.
Тези проблеми, а и други трудности, наподобява ни спъват по пътя към еврозоната?
– В момента присъединението към еврозоната би трябвало да е стратегическа цел на Българска народна банка и държавното управление. За страдание, управлението на Централната банка излъчва и спорни сигнали, а държавното управление приказва по въпроса епизодично и несистемно. Проблеми, несъмнено, идват и от самото положение на еврозоната.
Хоризонтът на пътната карта, съгласувана с Европейската централна банка (ЕЦБ), беше до юли т. година, само че явно нещата още веднъж се отсрочват. В последна сметка трудностите са в набора от добре познати недъзи, систематизирани в сенчестата известност на България.
Как " комуналният капитализъм " изкриви днешния капитализъм?
– По определение демократичното капиталистическо общество би трябвало да почива върху индивидуализма, частната благосъстоятелност и конкуренцията, да има работещи институции, да обезпечава върховенството на правото и рационални регулации на центробежните сили на пазара.
Комуналност назовавам всичко, което по един или различен метод разводнява този модел. Източниците ѝ са доста, даже в Европейски Съюз: не в качеството му на страж на трите свободи на придвижвания, а назад – в разклонените му принадлежности и фондове, канализирани от страните. В България това лице на Европа е най-харесваното. Тъкмо то циментира Борисовия режим на блатна непоклатимост и незначителност.
В международната и в българската стопанска история интервалите на демократичен ред са в действителност единствено къс пунктир. Към този ред обществата са се приближавали асимптотично, с следващи внезапни отклонения. Такъв отскок претърпяваме след последната рецесия и идеологическия залез на Вашингтонския консенсус. Отместването на махалото евентуално ще е трайно, само че то неизбежно ще се върне.
Казвате: " Вечното догонване ни обрича на престояване в предишното на тези, които догонваме... ". Това предопределя ли несменяемо място в периферията?
– Да. Което не е безусловно дамга, тъй като периферията носи сексапил и позитиви. Лошото идва когато – както става у нас и другаде – страна и общество се пробват да надскочат този натурален статут посредством надъхване с патриотарство от най-ниска проба и свеждане на историческото познание до агитационен инструмент, посредством кухо самовеличаене и гротескни искания за неповторима еднаквост, със стигаща до ксенофобия недоверчивост и злост към всичко, идващо извън. Невъзможността за зряла преценка на действителното ни място в необятния свят е покъртителна.
Г-н Аврамов, какво демонстрира стопанската история на прехода 30 години след 10 ноември 1989 година? Разминаха ли се визиите на хората за народна власт и пазарна стопанска система с действителността?
– Естествено, като консистенция и конструкция през днешния ден българската стопанска система е напълно друга. За сметка на това, като правила на стопанско държание, предишното – далечно и скорошно – участва в най-различни форми.
А за разминаванията сред упования и реалност има най-малко две аргументи. От една страна тогавашните показа бяха неизбежно наивни, непълни, интуитивни. Водещо беше отрицанието на съществуващото. От друга, самите разбирания за демокрацията и пазарната стопанска система по света, надлежно и у нас, се трансформираха. Все по-малко сме хората, приемащи ги в техния демократичен вид.
Кое обуслови протичането на прехода по метода, по който се реализира. Липсата на задоволително експертен опит в политиците или... някакви други сили?
– С редки изключения, неналичието на познания, умения, опит беше безспорна, само че това не е виновност. Такива бяха изходните дадености, изправени пред напълно реформаторски задания. Има прочут смисъл да се разсъждава дали и за какво експертизата беше неравномерно разпределена сред страните от тогавашния социалистически блок. Но преходът е на първо място преплитане на силови вектори – публични, политически, стопански, вътрешни и външни
Съществуваха ли благоприятни условия икономическите процеси да се развият по различен метод?
– Събитията бяха не толкоз предначертани, колкото предопределени. Хегелианска безалтернативност: " това, което е рационално, е фактически и това, което е фактически, е рационално ". Не че липсваха диспути по други възможности. Но да се случи другояче не е можело. Решенията бяха плод на съответното съответствие на силите.
В началото на прехода без подозрение имаше систематизиране на функциите. Драматурзите и изпълнителите обаче не бяха хора с особена дълбочина на мисленето или въображение; функциите, инструкциите и методите бяха в по-голямата си част примитивни. Какво по-естествено тези, които се отдръпват от властта с горе-долу всичките си запаси, да се опитат да ръководят процесите. Ръката им се оказа дълга, само че, несъмнено, с времето настоящите лица се разнообразяваха и от ден на ден импровизираха; обстановките и траекториите започнаха да се усложняват.
След тези 30 години научихме ли се българите да мислим в първо лице, само число. В едно от проучванията си казвате, че тогава се появява икономическата вероятност.
– Мисля, че мнозина откровено желаят и се пробват да го вършат. Но за отговорностите и за последствията от личните си дейности доста не престават да мислят единствено в трето лице. Пречат им тя, те, той - страната, управниците, манталитетът
В един от Вашите писания - " Икономика на " Възродителния развой " ", изтъквате, че последната му фаза е " решителен катализатор на Големия гърмеж, довел до окончателния разпад на комунистическия режим ". Смятате ли, че онази власт си е давала сметка, че подронва личните си устои посредством голямото етническо пречистване - 3.4% от популацията на тогавашна България?
– През 1989 година властта гасеше пожарищата, които сама беше запалила. Впечатленията от документите са, че дейностите са ѝ инстинктивни, а параноята ѝ - неподправена. Тогавашният боязън от Турция и турското малцинство измежду върхушката и популацията може да наподобява несъизмерим, само че той е със остарели корени и надълбоко напластяван през годините на Студената война. Съвсем осезателен, елементарно манипулируем е и през днешния ден.
В стопански проект, през няколкото месеца преди 10 ноември 1989 година цареше разтроение: тръбеше се за въвежданата " фирмена организация " ; на процедура се постановяваше ръчно, полувоенизирано ръководство на спешната ситуация; тя пък ускорено и непринудено разяждаше плановия ред. Със сигурност обреченият режим щеше да падне и без краха на " Възродителния развой ", само че събитията от лятото на 1989 година дадоха българските цветове, нюанси и плът на една обща за Източна Европа история. Насилието, което беляза епилога на режима, преля в бруталната мощ, съпътствала повторното раждане на капитализма у нас през първите години на прехода. Когато на всички места другаде събарянето на стени и граници през 1989 се превръщаше в знак на свободата, в България отварянето на една граница бе акт на мракобесие, насила и прокуда.
А по какъв начин банките белязаха българския преход?
– Те бяха значима частица от измененията. Във финансовата система през 1990-1996 година може да се откри повече инерция от предишното, в сравнение с кълнове на бъдещето. Да си спомним да вземем за пример по какъв начин ДСК запушваше пробойните на държавното управление на Жан Виденов и по какъв начин се раздаваха заеми. След банковите банкрути през май – септември 1996 година, въвеждането на паричния съвет и последвалата приватизация, влезлите непознати банки вкараха по-разумни правила на ръководство. Както знаем, провали в бранша през последните 15 години имаше само в банките с български притежатели.
Тези проблеми, а и други трудности, наподобява ни спъват по пътя към еврозоната?
– В момента присъединението към еврозоната би трябвало да е стратегическа цел на Българска народна банка и държавното управление. За страдание, управлението на Централната банка излъчва и спорни сигнали, а държавното управление приказва по въпроса епизодично и несистемно. Проблеми, несъмнено, идват и от самото положение на еврозоната.
Хоризонтът на пътната карта, съгласувана с Европейската централна банка (ЕЦБ), беше до юли т. година, само че явно нещата още веднъж се отсрочват. В последна сметка трудностите са в набора от добре познати недъзи, систематизирани в сенчестата известност на България.
Как " комуналният капитализъм " изкриви днешния капитализъм?
– По определение демократичното капиталистическо общество би трябвало да почива върху индивидуализма, частната благосъстоятелност и конкуренцията, да има работещи институции, да обезпечава върховенството на правото и рационални регулации на центробежните сили на пазара.
Комуналност назовавам всичко, което по един или различен метод разводнява този модел. Източниците ѝ са доста, даже в Европейски Съюз: не в качеството му на страж на трите свободи на придвижвания, а назад – в разклонените му принадлежности и фондове, канализирани от страните. В България това лице на Европа е най-харесваното. Тъкмо то циментира Борисовия режим на блатна непоклатимост и незначителност.
В международната и в българската стопанска история интервалите на демократичен ред са в действителност единствено къс пунктир. Към този ред обществата са се приближавали асимптотично, с следващи внезапни отклонения. Такъв отскок претърпяваме след последната рецесия и идеологическия залез на Вашингтонския консенсус. Отместването на махалото евентуално ще е трайно, само че то неизбежно ще се върне.
Казвате: " Вечното догонване ни обрича на престояване в предишното на тези, които догонваме... ". Това предопределя ли несменяемо място в периферията?
– Да. Което не е безусловно дамга, тъй като периферията носи сексапил и позитиви. Лошото идва когато – както става у нас и другаде – страна и общество се пробват да надскочат този натурален статут посредством надъхване с патриотарство от най-ниска проба и свеждане на историческото познание до агитационен инструмент, посредством кухо самовеличаене и гротескни искания за неповторима еднаквост, със стигаща до ксенофобия недоверчивост и злост към всичко, идващо извън. Невъзможността за зряла преценка на действителното ни място в необятния свят е покъртителна.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ