Д-р Нина Чочева: Дигиталната зависимост при децата води до апатия и нисък фокус към ученето
Интервю за предаването " Цветовете на Пловдив " по " Радио " Пловдив " с доктор Нина Чочева, един от уредниците на конгрес " Дигиталната взаимозависимост при децата. Как да я разпознаем и предотвратим? “, който ще се организира в Пловдив.
Д-р Чочева, разкажете ни повече за тази самодейност?
Това е спорен конгрес, на който родители, учители и всички експерти, които работят с деца, ще могат да чуят експерти по тематиката и най-много в региона на психическото и физическото здраве на най-малките. Нарекли сме го за " децата “, само че имаме поради всички - и тийнейджърската възраст в това число. Идеята за този спорен конгрес породи във връзка книгата на Георги Млеканов – един от съорганизаторите, отдадена на цифровата взаимозависимост при децата, " Наръчник за родители и учители “. Идеята потегли просто от едно показване на книгата пред по-широка аудитория и от дума на дума, от въпроси на въпроси, и от наблюдението към нас в всекидневието, какво се случва с телефоните, се стигна до организирането на този по-широк спорен конгрес. В него ще вземат присъединяване както експерти от образованието, по този начин и експерти по физическото и психологично здраве на децата - педиатър, очен доктор и детско-юношески психолог.
Добре, да кажем в действителност какъв брой огромен е този проблем. Защото някак си минава около нас, родителите, и сякаш малко внимание се обръща на това, а следствията не са от най-хубавите, напряко са неприятни.
Точно по този начин, тъкмо по този начин. Колко огромен е казусът, за жалост, ще разберем в годините. Но и все още той има застрашителни размери. Нека да си зададем и въпроса за какво в този момент Министерство на образованието подема акцията за цялостна възбрана на телефоните в учебно заведение. Защото се виждат следствията, тъй като учениците са с невисок фокус към ученето, демотивация, липса на всевъзможни на практика умения, взаимозависимост като всяка останала взаимозависимост. В часа те може и да нямат достъп до телефоните, само че в междучасието си я наваксват. До какво води тази взаимозависимост – страхът да не пропуснеш нещо, сравнението, изключително при младежите, кой какъв е, какъв е неговият живот, какво има. И без да си задават въпроса по какъв начин го е постигнал, това води до ниска самокритика, до ниско самочувствие. Учениците мъчно построяват обществени контакти.
Да, по този начин е, в действителност.
И това в следствие се отразява и на тяхната професионална реализация, на изборите им, на решенията им и на това сами да вървят по пътя си, без да бъдат повлияни от някого. И това го споделям като кариерен съветник от моята процедура.
Така че казусът е със застрашителни размери. Основно се насочваме към родителите, тъй като отговорността от ранна детска възраст е наша, на родителите. Самите педиатри споделят, че от доста ранна, лежаща бебешка възраст телефонът е част от обкръжението на детето, а до 2-годишна възраст не се предлага той въобще да участва. В тази ранна детска възраст телефонът е част от заспиването, част от зареждането, което в следствие води до фокуса, концентрацията, очните проблеми, проблеми с храненето, тъй като детето не се учи да възприема храната като такава, когато за първи път се сблъсква с нея, а просто я свързва с някакво придвижване на телефона. Проблеми със съня както в бебешка, по този начин и в по-късна възраст. И аргументите са безпределно доста. Изключително неприятно ми е на мен и се чудя на родителите, когато сме в парка и виждам прохождащо дете, което е седнало на пейката и си държи телефона.
Това дете занапред би трябвало да се учи да върви, да става, да пада, да са му мръсни ръцете и така нататък, и така нататък, Това е една от предварителните защити и един от препоръките – да предлагаме повече физическа активност навън, повече информационни умения да се развиват от ранна детска възраст. А не, когато излезе на открито, детето да е с телефона в ръце. И това е отговорността на родителите, която за жалост, огромна част от тях отхвърлят да поемат.
Ами, тъй като те, самите родители, най-често са задоволително подвластни също от телефоните си.
Точно по този начин, тъкмо по този начин, за жалост.
А по какъв начин се отразява това на психологичното здраве, като се изключи че децата отхвърлят да основават познанства и контакти? Другите последици какви са върху психологичното здраве?
Като всяка друга взаимозависимост, когато не можеш без него, когато не са сложени границите, здравословните граници, тъй като въпреки това, от позиция на образованието, ние не можем да премахнем в този момент занапред технологиите в образованието. Затова приказваме за здравословни граници. Когато тези здравословни граници липсват, психическото здраве е нарушено. В ранна детска и начална учебна възраст, децата към момента нямат построени обществени умения. Те занапред ги построяват и в тяхната глава, в тяхната нежна душeвност, всичко се построява по погрешен метод, в случай че може по този начин да се каже. И като всяка друга взаимозависимост – в случай че не можеш без него, то е взаимозависимост.
Психическите проблеми се отразяват на много по-късна възраст, когато в някои случаи може да се каже, че към този момент е и късно. Затова психолозите, които работят с по-малки деца – в София също има център за такава взаимозависимост построен, към този момент имат задоволително принадлежности, с които да открият тази взаимозависимост. В София доста се работи по въпроса и се стига до отзивчиви невербални деца, до комбинация с аутизъм, а то действително не е аутизъм, и доста други психически последици. Искам да акцентира на това, че се стартира тогава, когато си мислим, че е най-безобидно, и следствията се виждат във възрастта, в която децата към този момент би трябвало да са по-скоро виновни, по-скоро независими, а те действително не са.
Това се отразява и върху ученето надлежно, тъй като те не желаят да вървят на учебно заведение.
Точно по този начин. Абсолютна демотивация, " мен това не ме интересува “, безусловно " Аз това мога да го видя еди-къде си “. Не се построява действителна визия за заобикалящия ги свят, действителна визия. Те си мислят, че каквото видят там, е истина, че триумфът се реализира бързо. Тук, тъй като с учениците, които съветвам, доста приказваме за триумфа и за грамотността във всичките й аспекти, цифровата в това число – построяват неправилна визия. Казват си " щом той е съумял без да е ходил на учебно заведение, или малко е ходил на учебно заведение, или няма висше обучение, защо ми е на мен да отивам на учебно заведение? Аз ще попитам ChatGPT “. Знанията са едно, уменията са друго – аз това доста държа да го разгранича в работата си. Уменията се получават на процедура и уменията, когато си с другите деца или връстници навън, са едно, а зависимостта е друго.
В юношеската възраст към този момент ясно се вижда какво е лицето на детето, което е прекарвало най-вече с телефона си от самото начало. Но какъв е обликът в действителност на това дете?
Наистина, да, там най-вече си проличава. Това дете е апатично. Това дете е несоциално, не знае по какъв начин да се запознае с дете на другата скамейка в парка, да речем. Не знае какво да прави, когато му вземеш телефона. Това е неналичието на на практика умения. Не се показва вярно, няма достатъчния речник, насъбран речник от запаса да се изрази вярно. И стои единствено, то просто е единствено и търси. Има случаи, в които толкоз са привикнали с телефоните в ръцете си, че пръстите им, палчетата им играят върху нещо друго, замествайки телефона. Ето това е зависимостта – когато не го правиш, само че мислиш за него.
А по какъв начин въпреки всичко може да се преодолее това, тази взаимозависимост?
Зависи на коя възраст е. Детско-юношеските психози са залети от такива деца.
Тревожността е другото нещо, което пропуснах да загатна. Прекалено тревожни са, тъй като не могат без телефона си, не знаят какво да вършат без него. Първо предварителна защита и по-късно, в случай че въпреки всичко се стигне до това, работа с психолог и здравословни граници. В подобен случай, когато към този момент е открит казуса, не е добре устройството да се маха внезапно. Трябва да има режим, който първоначално е добре да се вкара, и през другото време да се вършат други действия. Но не с тотална възбрана и не внезапно, тъй като пък тогава се обострят и други душевен прояви. Така че надзор, предварителна защита и в случай че се стигне до там, навременна поддръжка, тъй като от време на време и децата, и родителите като техни съветници и подкрепящи ги, не желаят да признаят, че този проблем съществува, за жалост.
Казахте, че и проблеми със съня също по този начин се появяват.
Разбира се, несъмнено. Един от препоръките е екраните да се понижат няколко часа преди заспиване. То това важи и за огромните, освен за дребните, подрастващите. То е съвет към всички. Сънят, очите – директна връзка с всичко, безусловно с всичко.
Проблемът е много сериозен. Имаме ли някакви изследвания, които са особено за България?
Както загатнах, в София има. Да, има задоволително изследвания, те са задоволително стряскащи. Но вглеждаме ли се в тях като виновни, като по-зрели, като по-осъзнати? Статистиките са стряскащи. 70% от децата имат такива проблеми. И аз тук желая да повдигна въпроса: когато казусът е открит, какво вършим по-късно? Подминаваме ли го или просто прочитаме за него в телефона, затваряме телефона и продължаваме напред? Тук осъзнаването на виновните лица, родителите. Имаме поръчки във форума за педагогичен съветници, а за психолози са повече. Какво вършим ние е въпросът, какво вършим ние? Осъзнаваме ли го този проблем или просто го прочитаме, затваряме телефона и продължаваме напред?
И по какъв начин да се оправим по-късно с него – то това е по-важното?
Справяме се със самоконтрол и осъзнаване, че това е проблем. Това е проблем.
Добре е, че сте организирали подобен конгрес, тъй като в действителност би трябвало да се чуе, да се осъзнае, както казвате, и да се работи.
Смятам, че се постарахме да включим всички наранени страни, като тръгнем от учебното заведение, тъй като там има опълчване сред родители и учители. Учителите желаят да се оправят с този проблем, само че родителите се опълчват на това да нямат връзка с децата си.
Имаме участник, заместник-директор, имаме господин Иван Господинов от " Образование без раници “ от София, който по-надълбоко е изследвал тематиката, и имаме участник от БФС, детско-юношески школи – господин Янков, който ще потвърди и ще покаже, че спортът е един от методите да се ограничи тази взаимозависимост. Защото децата са прекомерно заседнали и спортът, избутван на задна страна, води до хронични болести при децата, затлъстяване и други такива. Спортът би трябвало да се изведе на напред във времето.
И както споделих, най-засегнати са очите на децата, на възрастните в това число, тъй че имаме офталмолог, който работи с деца, общопрактикуващ доктор с дребни деца и детско-юношески терапевт, който споделя, че в последните 2-3 години случаите на тревожни деца в резултат на тази взаимозависимост са зачестили в пъти.
А имате ли опит, почерпен от друга страна, където вероятно са почнали да се оправят с казуса, дали има такива образци?
Покрай желанието и самодейността на нашето Министерство на образованието да ограничи телефоните, бяха изнесени данни в медиите, в това число за Румъния, за наши близки и прилежащи страни, за това по какъв начин са се справили там.
Всички са " за “ ограничението на телефоните в учебно заведение. Аз си задавам въпроса какво става, откакто децата излязат от учебно заведение. Тогава е ролята на целенасочените диалози с родителите, доверието с родителите, да знаят заплахите в интернет и до какво води това да са непрекъснато с телефоните си. Защото, към този момент младежите са задоволително огромни. Така че всички страни, всички министерства – на опазването на здравето, на образованието, наставнически колективи, на наставнически срещи, всички би трябвало да са обединени в напъните си против тази пандемия, тъй като нейните последици ще бъдат доста по-сериозни, в сравнение с от тази, която преживяхме. Те ще бъдат доста напред в годините тези последици. И от ранна, през тийнейджърска възраст, те се трансферират и към сериозната, осъзнатата възраст и въздействат както на персоналния живот, по този начин и на професионалния. Аз още занапред, консултирайки възпитаници, които вършат своя учебен или професионален избор, виждам тези последици.
Наистина е доста потребно да се приказва и да се работи в тази посока, с цел да се ограничи казуса.
Надявам се да сме потребни. Надявам се всеки да получи прозрението в всекидневието си с околните. Заповядайте на 9 април, в 9.30 часа в Градски дом на културата – Пловдив " Борис Христов “.
Доколкото знам, давате благоприятни условия за онлайн наличие?
Точно по този начин. Ще има онлайн наличие. Цената, като за първи конгрес и за първо такова събитие, което се надявам да не остане първо, е напълно алегорична – от 25 лв..
Д-р Чочева, разкажете ни повече за тази самодейност?
Това е спорен конгрес, на който родители, учители и всички експерти, които работят с деца, ще могат да чуят експерти по тематиката и най-много в региона на психическото и физическото здраве на най-малките. Нарекли сме го за " децата “, само че имаме поради всички - и тийнейджърската възраст в това число. Идеята за този спорен конгрес породи във връзка книгата на Георги Млеканов – един от съорганизаторите, отдадена на цифровата взаимозависимост при децата, " Наръчник за родители и учители “. Идеята потегли просто от едно показване на книгата пред по-широка аудитория и от дума на дума, от въпроси на въпроси, и от наблюдението към нас в всекидневието, какво се случва с телефоните, се стигна до организирането на този по-широк спорен конгрес. В него ще вземат присъединяване както експерти от образованието, по този начин и експерти по физическото и психологично здраве на децата - педиатър, очен доктор и детско-юношески психолог.
Добре, да кажем в действителност какъв брой огромен е този проблем. Защото някак си минава около нас, родителите, и сякаш малко внимание се обръща на това, а следствията не са от най-хубавите, напряко са неприятни.
Точно по този начин, тъкмо по този начин. Колко огромен е казусът, за жалост, ще разберем в годините. Но и все още той има застрашителни размери. Нека да си зададем и въпроса за какво в този момент Министерство на образованието подема акцията за цялостна възбрана на телефоните в учебно заведение. Защото се виждат следствията, тъй като учениците са с невисок фокус към ученето, демотивация, липса на всевъзможни на практика умения, взаимозависимост като всяка останала взаимозависимост. В часа те може и да нямат достъп до телефоните, само че в междучасието си я наваксват. До какво води тази взаимозависимост – страхът да не пропуснеш нещо, сравнението, изключително при младежите, кой какъв е, какъв е неговият живот, какво има. И без да си задават въпроса по какъв начин го е постигнал, това води до ниска самокритика, до ниско самочувствие. Учениците мъчно построяват обществени контакти.
Да, по този начин е, в действителност.
И това в следствие се отразява и на тяхната професионална реализация, на изборите им, на решенията им и на това сами да вървят по пътя си, без да бъдат повлияни от някого. И това го споделям като кариерен съветник от моята процедура.
Така че казусът е със застрашителни размери. Основно се насочваме към родителите, тъй като отговорността от ранна детска възраст е наша, на родителите. Самите педиатри споделят, че от доста ранна, лежаща бебешка възраст телефонът е част от обкръжението на детето, а до 2-годишна възраст не се предлага той въобще да участва. В тази ранна детска възраст телефонът е част от заспиването, част от зареждането, което в следствие води до фокуса, концентрацията, очните проблеми, проблеми с храненето, тъй като детето не се учи да възприема храната като такава, когато за първи път се сблъсква с нея, а просто я свързва с някакво придвижване на телефона. Проблеми със съня както в бебешка, по този начин и в по-късна възраст. И аргументите са безпределно доста. Изключително неприятно ми е на мен и се чудя на родителите, когато сме в парка и виждам прохождащо дете, което е седнало на пейката и си държи телефона.
Това дете занапред би трябвало да се учи да върви, да става, да пада, да са му мръсни ръцете и така нататък, и така нататък, Това е една от предварителните защити и един от препоръките – да предлагаме повече физическа активност навън, повече информационни умения да се развиват от ранна детска възраст. А не, когато излезе на открито, детето да е с телефона в ръце. И това е отговорността на родителите, която за жалост, огромна част от тях отхвърлят да поемат.
Ами, тъй като те, самите родители, най-често са задоволително подвластни също от телефоните си.
Точно по този начин, тъкмо по този начин, за жалост.
А по какъв начин се отразява това на психологичното здраве, като се изключи че децата отхвърлят да основават познанства и контакти? Другите последици какви са върху психологичното здраве?
Като всяка друга взаимозависимост, когато не можеш без него, когато не са сложени границите, здравословните граници, тъй като въпреки това, от позиция на образованието, ние не можем да премахнем в този момент занапред технологиите в образованието. Затова приказваме за здравословни граници. Когато тези здравословни граници липсват, психическото здраве е нарушено. В ранна детска и начална учебна възраст, децата към момента нямат построени обществени умения. Те занапред ги построяват и в тяхната глава, в тяхната нежна душeвност, всичко се построява по погрешен метод, в случай че може по този начин да се каже. И като всяка друга взаимозависимост – в случай че не можеш без него, то е взаимозависимост.
Психическите проблеми се отразяват на много по-късна възраст, когато в някои случаи може да се каже, че към този момент е и късно. Затова психолозите, които работят с по-малки деца – в София също има център за такава взаимозависимост построен, към този момент имат задоволително принадлежности, с които да открият тази взаимозависимост. В София доста се работи по въпроса и се стига до отзивчиви невербални деца, до комбинация с аутизъм, а то действително не е аутизъм, и доста други психически последици. Искам да акцентира на това, че се стартира тогава, когато си мислим, че е най-безобидно, и следствията се виждат във възрастта, в която децата към този момент би трябвало да са по-скоро виновни, по-скоро независими, а те действително не са.
Това се отразява и върху ученето надлежно, тъй като те не желаят да вървят на учебно заведение.
Точно по този начин. Абсолютна демотивация, " мен това не ме интересува “, безусловно " Аз това мога да го видя еди-къде си “. Не се построява действителна визия за заобикалящия ги свят, действителна визия. Те си мислят, че каквото видят там, е истина, че триумфът се реализира бързо. Тук, тъй като с учениците, които съветвам, доста приказваме за триумфа и за грамотността във всичките й аспекти, цифровата в това число – построяват неправилна визия. Казват си " щом той е съумял без да е ходил на учебно заведение, или малко е ходил на учебно заведение, или няма висше обучение, защо ми е на мен да отивам на учебно заведение? Аз ще попитам ChatGPT “. Знанията са едно, уменията са друго – аз това доста държа да го разгранича в работата си. Уменията се получават на процедура и уменията, когато си с другите деца или връстници навън, са едно, а зависимостта е друго.
В юношеската възраст към този момент ясно се вижда какво е лицето на детето, което е прекарвало най-вече с телефона си от самото начало. Но какъв е обликът в действителност на това дете?
Наистина, да, там най-вече си проличава. Това дете е апатично. Това дете е несоциално, не знае по какъв начин да се запознае с дете на другата скамейка в парка, да речем. Не знае какво да прави, когато му вземеш телефона. Това е неналичието на на практика умения. Не се показва вярно, няма достатъчния речник, насъбран речник от запаса да се изрази вярно. И стои единствено, то просто е единствено и търси. Има случаи, в които толкоз са привикнали с телефоните в ръцете си, че пръстите им, палчетата им играят върху нещо друго, замествайки телефона. Ето това е зависимостта – когато не го правиш, само че мислиш за него.
А по какъв начин въпреки всичко може да се преодолее това, тази взаимозависимост?
Зависи на коя възраст е. Детско-юношеските психози са залети от такива деца.
Тревожността е другото нещо, което пропуснах да загатна. Прекалено тревожни са, тъй като не могат без телефона си, не знаят какво да вършат без него. Първо предварителна защита и по-късно, в случай че въпреки всичко се стигне до това, работа с психолог и здравословни граници. В подобен случай, когато към този момент е открит казуса, не е добре устройството да се маха внезапно. Трябва да има режим, който първоначално е добре да се вкара, и през другото време да се вършат други действия. Но не с тотална възбрана и не внезапно, тъй като пък тогава се обострят и други душевен прояви. Така че надзор, предварителна защита и в случай че се стигне до там, навременна поддръжка, тъй като от време на време и децата, и родителите като техни съветници и подкрепящи ги, не желаят да признаят, че този проблем съществува, за жалост.
Казахте, че и проблеми със съня също по този начин се появяват.
Разбира се, несъмнено. Един от препоръките е екраните да се понижат няколко часа преди заспиване. То това важи и за огромните, освен за дребните, подрастващите. То е съвет към всички. Сънят, очите – директна връзка с всичко, безусловно с всичко.
Проблемът е много сериозен. Имаме ли някакви изследвания, които са особено за България?
Както загатнах, в София има. Да, има задоволително изследвания, те са задоволително стряскащи. Но вглеждаме ли се в тях като виновни, като по-зрели, като по-осъзнати? Статистиките са стряскащи. 70% от децата имат такива проблеми. И аз тук желая да повдигна въпроса: когато казусът е открит, какво вършим по-късно? Подминаваме ли го или просто прочитаме за него в телефона, затваряме телефона и продължаваме напред? Тук осъзнаването на виновните лица, родителите. Имаме поръчки във форума за педагогичен съветници, а за психолози са повече. Какво вършим ние е въпросът, какво вършим ние? Осъзнаваме ли го този проблем или просто го прочитаме, затваряме телефона и продължаваме напред?
И по какъв начин да се оправим по-късно с него – то това е по-важното?
Справяме се със самоконтрол и осъзнаване, че това е проблем. Това е проблем.
Добре е, че сте организирали подобен конгрес, тъй като в действителност би трябвало да се чуе, да се осъзнае, както казвате, и да се работи.
Смятам, че се постарахме да включим всички наранени страни, като тръгнем от учебното заведение, тъй като там има опълчване сред родители и учители. Учителите желаят да се оправят с този проблем, само че родителите се опълчват на това да нямат връзка с децата си.
Имаме участник, заместник-директор, имаме господин Иван Господинов от " Образование без раници “ от София, който по-надълбоко е изследвал тематиката, и имаме участник от БФС, детско-юношески школи – господин Янков, който ще потвърди и ще покаже, че спортът е един от методите да се ограничи тази взаимозависимост. Защото децата са прекомерно заседнали и спортът, избутван на задна страна, води до хронични болести при децата, затлъстяване и други такива. Спортът би трябвало да се изведе на напред във времето.
И както споделих, най-засегнати са очите на децата, на възрастните в това число, тъй че имаме офталмолог, който работи с деца, общопрактикуващ доктор с дребни деца и детско-юношески терапевт, който споделя, че в последните 2-3 години случаите на тревожни деца в резултат на тази взаимозависимост са зачестили в пъти.
А имате ли опит, почерпен от друга страна, където вероятно са почнали да се оправят с казуса, дали има такива образци?
Покрай желанието и самодейността на нашето Министерство на образованието да ограничи телефоните, бяха изнесени данни в медиите, в това число за Румъния, за наши близки и прилежащи страни, за това по какъв начин са се справили там.
Всички са " за “ ограничението на телефоните в учебно заведение. Аз си задавам въпроса какво става, откакто децата излязат от учебно заведение. Тогава е ролята на целенасочените диалози с родителите, доверието с родителите, да знаят заплахите в интернет и до какво води това да са непрекъснато с телефоните си. Защото, към този момент младежите са задоволително огромни. Така че всички страни, всички министерства – на опазването на здравето, на образованието, наставнически колективи, на наставнически срещи, всички би трябвало да са обединени в напъните си против тази пандемия, тъй като нейните последици ще бъдат доста по-сериозни, в сравнение с от тази, която преживяхме. Те ще бъдат доста напред в годините тези последици. И от ранна, през тийнейджърска възраст, те се трансферират и към сериозната, осъзнатата възраст и въздействат както на персоналния живот, по този начин и на професионалния. Аз още занапред, консултирайки възпитаници, които вършат своя учебен или професионален избор, виждам тези последици.
Наистина е доста потребно да се приказва и да се работи в тази посока, с цел да се ограничи казуса.
Надявам се да сме потребни. Надявам се всеки да получи прозрението в всекидневието си с околните. Заповядайте на 9 април, в 9.30 часа в Градски дом на културата – Пловдив " Борис Христов “.
Доколкото знам, давате благоприятни условия за онлайн наличие?
Точно по този начин. Ще има онлайн наличие. Цената, като за първи конгрес и за първо такова събитие, което се надявам да не остане първо, е напълно алегорична – от 25 лв..
Източник: focus-news.net
КОМЕНТАРИ