Теодора Димова: Оставяме на децата си тъмен свят - над тях виси з...
Интервю на Теодора Димова пред Ивайло Нойзи Цветков за. Заглавието е на редакцията на ФрогНюз.
С какви мисли изпращате 2024 година?
С паника за света и поколението на децата ни. С възприятие за виновност, че им оставяме един необщителен, кишав, мрачен свят. Не че светът, който ние наследихме, е бил по-светъл. Но ние най-малко имахме голямата вяра, че за няколко години ще го изправим. И в този момент ни боли повече за децата ни, в сравнение с за самите нас. Мисълта, че над тяхното бъдеще виси опасността от война, е непоносима. Непоносима и действителна. Както и мисълта, че те могат да попаднат в новия тоталитаризъм, който се задава. И това възприятие за вина, че не сме си свършили работата както би трябвало, че не сме били задоволително будни и действени.
Либералната народна власт като че ли се задъхва; завърнахме се когнитивно към ужаса на самото мислене и схващане за война; избягването на несигурността води до люшване на махалото в посока скрити копнежи по мощна ръка и страна. Може ли от този безпорядък да се роди ред, или противоположното – не трябва никога да се ражда?
Да, демократичната народна власт беше нападната от глутницата на Путин и неговите идеолози и разръфана от всички страни. Те сътвориха свои ядра в съвсем всички страни в Европа и с цел да отслабват демокрацията, натъртват на слабостите ѝ, на несъвършенствата ѝ, убеждавайки хората, че не могат да се оправят сами със свободата си, че са прекомерно дребен съсъд за нея, че би трябвало да я дават на по-силните и по-умните от тях, а пък те, от своя страна, ще им я върнат преумножена. Такава банална и най-много до болежка позната скица, а виждаме какъв брой доста хора попадат в нея като мухи в паяжина. При това хора от Западна Европа, останали незаразени от тоталитаризма. И тези мухи стартират да се оплитат и да заразяват със своята лепкавост и други, да прояждат демократичната народна власт от вътрешната страна. Човек не може да престане да недоумява по какъв начин е допустимо след 45-те години комунизъм в този момент да следим самобитно негово " възкресение ", без значение по какъв начин ще го назовем – неокомунизъм или неофашизъм. Не успяхме да го разкажем добре или не го отрекохме задоволително изрично. Или декомунизацията ни беше единствено фасадна, а не като денацификацията в Германия. Или пък просто в българското схващане дядо Иван е неизтребим като злотворна и унищожителна бактерия, която за известно време видимо изчезва, само че по-късно още веднъж атакува живия организъм с още по-голяма гняв.
Как се живее в прословутите забавни времена? Или пък в никакъв случай не сме били в " безинтересни "?
Не знам. Онези години от моя живот, прекарани в комунизма, по какъв начин мога да ги дефинира? Интересни или безинтересни? Чувството, че живееш в тресавище, че нищо не се движи, че новините, заглавията по вестниците – всичко е едно и също всеки ден, лишено от цвят и смисъл, просто се повтаря и ще се повтаря до безспир. И възприятието, че това е естественото, това е естественото. От днешна позиция е забавно, да.
Дигиталната " соцмрежова " епоха усилва ли тревогата?
Да, усилва я. Тревожността се подхранва от омразата, а цифровото пространство стана нейното скривалище. Хейтът се трансформира в идеология, в национална теория, с партиен слоган. Колкото повече и по-изобретателно мразиш – толкоз си по-далеч и по-висш от обекта на омразата, толкоз повече нямаш нищо, но нищо общо с него. Мразиш ли задоволително мощно, значи си от по-висша раса, превъзхождаш. Тази ненавист се отприщи преди няколко години и не може да затихне и да се укроти. Тя порази всички, без оглед на това дали са умни и красиви или глупави и грозни. Чрез упражняване на омразата хората се почувстваха цялостни и задоволени, значими, смислени. Без нея очевидно са се чувствали неудовлетворени и несмислени. Сега берем горчивите ѝ плодове и излаз не се вижда.
Винаги съм твърдял, че е значимо не какъв брой, а какво се чете. Дали към момента е правилно? И какво четете в момента?
Чета " Безсъдбовност " на Имре Кертес, доста тежка книга, написана превъзходно, преведена майсторски от Светла Кьосева. Разказва се за концентрационните лагери, това е преден конфликт с опита на един някогашен концлагерист. Всеки човек е задължен поради паметта на жертвите да премине през този преден удар. Безкрайно съм признателна, че такава книга е написана, тя издига литературата на друго равнище. Ето, в случай че можехме да четем единствено такива книги!
Определени властови среди през последните трийсетина години направиха по този начин, че надали не да заметем паметта за закононарушенията на комунизма под килима, в жанр – " това са някакви остарели работи, айде стига ". Как да приказваме за изумените от тази социокултурна чума? Как да генерираме памет за тях?
На 1 февруари идната година стават 80 години от по този начин наречения " национален съд ". Да не си помислим, че президентът ще пристигна на поклонението пред Паметника на жертвите? Или пък че актуалният ръководител на Народното събрание, повдигнат от партията, осъществила същият този " съд ", ще изпрати свои представител? Не, несъмнено. Това са знаци към обществото. То ги попива. Те го образуват и форматират. Как да генерираме памет? Много хора даже ругаят, когато се напомнят тези неща. " Който управлява предишното, управлява бъдещето; който управлява сегашното, управлява предишното " – това е универсалната платформа на всеки тоталитаризъм.
Как да приказваме? На кого?
Теодора Димова: На децата си на първо място. Исус Христос доста пъти повтаря " Който има уши да слуша, дано слуша! ". Нали сякаш всички имат уши? Казано е, писано е едно и също, само че всеки слуша и чете друго. Едни употребяват свободата си за положително, други за зло. Не би трябвало да имаме чувството, че думите ни отиват напразно и да униваме. Напротив, точно вятърът може да разпръсне семената. Важното е да споделяме истината и да носим отговорност за това, което споделяме. Едни семена ще попаднат на плодородна почва, други на безплодна.
Понеже коледната меланхолия ми е тематика от години: потребителският императив и културата на лесното преобладават в самобитната " долна земя ". Обаче има ли към момента " горна "? Не просто " висококултурна ", а прочувствена и съчувствена?
Теодора Димова: Долу постоянно е по-лесно. Надолу се слиза по инерция, търкаля се. Изкачването е мъчно, става с изпитание. Но хората постоянно изкачват върхове. Исус се роди за всички – и от горната, и от долната земя. Свободните хора са разнообразни. Само тоталитарните общества желаят да ги създадат идентични. Така и на Рождество Христово едни се радват с Божия Син, други на лампички и джунджурии.
Трябва ли наложително да сме положителни хора? Това не ни ли изхвърля от гневното съревнование на днешния живот " с двеста "?
Теодора Димова: Хубаво е да сме положителни хора, само че не е хубаво да е наложително. Привидно сполучливите хора не са положителни, а положителните не са сполучливи. В тази алтернатива е по-важно да си добър, в сравнение с сполучлив. Но както в спорта – ние откровено приветстваме тези, които печелят надпреварата с гений и труд, а тези, които съумяват с допинг, ги презираме. В живота има и едното, и другото. Затова имаме избор. Животът ни е в наши ръце. Убедена съм, че на света не съществува човек, който да си споделя: " Успях да възпитам един добър нарушител " и да се радва на това. Радост основава единствено положителното.
С какви мисли изпращате 2024 година?
С паника за света и поколението на децата ни. С възприятие за виновност, че им оставяме един необщителен, кишав, мрачен свят. Не че светът, който ние наследихме, е бил по-светъл. Но ние най-малко имахме голямата вяра, че за няколко години ще го изправим. И в този момент ни боли повече за децата ни, в сравнение с за самите нас. Мисълта, че над тяхното бъдеще виси опасността от война, е непоносима. Непоносима и действителна. Както и мисълта, че те могат да попаднат в новия тоталитаризъм, който се задава. И това възприятие за вина, че не сме си свършили работата както би трябвало, че не сме били задоволително будни и действени.
Либералната народна власт като че ли се задъхва; завърнахме се когнитивно към ужаса на самото мислене и схващане за война; избягването на несигурността води до люшване на махалото в посока скрити копнежи по мощна ръка и страна. Може ли от този безпорядък да се роди ред, или противоположното – не трябва никога да се ражда?
Да, демократичната народна власт беше нападната от глутницата на Путин и неговите идеолози и разръфана от всички страни. Те сътвориха свои ядра в съвсем всички страни в Европа и с цел да отслабват демокрацията, натъртват на слабостите ѝ, на несъвършенствата ѝ, убеждавайки хората, че не могат да се оправят сами със свободата си, че са прекомерно дребен съсъд за нея, че би трябвало да я дават на по-силните и по-умните от тях, а пък те, от своя страна, ще им я върнат преумножена. Такава банална и най-много до болежка позната скица, а виждаме какъв брой доста хора попадат в нея като мухи в паяжина. При това хора от Западна Европа, останали незаразени от тоталитаризма. И тези мухи стартират да се оплитат и да заразяват със своята лепкавост и други, да прояждат демократичната народна власт от вътрешната страна. Човек не може да престане да недоумява по какъв начин е допустимо след 45-те години комунизъм в този момент да следим самобитно негово " възкресение ", без значение по какъв начин ще го назовем – неокомунизъм или неофашизъм. Не успяхме да го разкажем добре или не го отрекохме задоволително изрично. Или декомунизацията ни беше единствено фасадна, а не като денацификацията в Германия. Или пък просто в българското схващане дядо Иван е неизтребим като злотворна и унищожителна бактерия, която за известно време видимо изчезва, само че по-късно още веднъж атакува живия организъм с още по-голяма гняв.
Как се живее в прословутите забавни времена? Или пък в никакъв случай не сме били в " безинтересни "?
Не знам. Онези години от моя живот, прекарани в комунизма, по какъв начин мога да ги дефинира? Интересни или безинтересни? Чувството, че живееш в тресавище, че нищо не се движи, че новините, заглавията по вестниците – всичко е едно и също всеки ден, лишено от цвят и смисъл, просто се повтаря и ще се повтаря до безспир. И възприятието, че това е естественото, това е естественото. От днешна позиция е забавно, да.
Дигиталната " соцмрежова " епоха усилва ли тревогата?
Да, усилва я. Тревожността се подхранва от омразата, а цифровото пространство стана нейното скривалище. Хейтът се трансформира в идеология, в национална теория, с партиен слоган. Колкото повече и по-изобретателно мразиш – толкоз си по-далеч и по-висш от обекта на омразата, толкоз повече нямаш нищо, но нищо общо с него. Мразиш ли задоволително мощно, значи си от по-висша раса, превъзхождаш. Тази ненавист се отприщи преди няколко години и не може да затихне и да се укроти. Тя порази всички, без оглед на това дали са умни и красиви или глупави и грозни. Чрез упражняване на омразата хората се почувстваха цялостни и задоволени, значими, смислени. Без нея очевидно са се чувствали неудовлетворени и несмислени. Сега берем горчивите ѝ плодове и излаз не се вижда.
Винаги съм твърдял, че е значимо не какъв брой, а какво се чете. Дали към момента е правилно? И какво четете в момента?
Чета " Безсъдбовност " на Имре Кертес, доста тежка книга, написана превъзходно, преведена майсторски от Светла Кьосева. Разказва се за концентрационните лагери, това е преден конфликт с опита на един някогашен концлагерист. Всеки човек е задължен поради паметта на жертвите да премине през този преден удар. Безкрайно съм признателна, че такава книга е написана, тя издига литературата на друго равнище. Ето, в случай че можехме да четем единствено такива книги!
Определени властови среди през последните трийсетина години направиха по този начин, че надали не да заметем паметта за закононарушенията на комунизма под килима, в жанр – " това са някакви остарели работи, айде стига ". Как да приказваме за изумените от тази социокултурна чума? Как да генерираме памет за тях?
На 1 февруари идната година стават 80 години от по този начин наречения " национален съд ". Да не си помислим, че президентът ще пристигна на поклонението пред Паметника на жертвите? Или пък че актуалният ръководител на Народното събрание, повдигнат от партията, осъществила същият този " съд ", ще изпрати свои представител? Не, несъмнено. Това са знаци към обществото. То ги попива. Те го образуват и форматират. Как да генерираме памет? Много хора даже ругаят, когато се напомнят тези неща. " Който управлява предишното, управлява бъдещето; който управлява сегашното, управлява предишното " – това е универсалната платформа на всеки тоталитаризъм.
Как да приказваме? На кого?
Теодора Димова: На децата си на първо място. Исус Христос доста пъти повтаря " Който има уши да слуша, дано слуша! ". Нали сякаш всички имат уши? Казано е, писано е едно и също, само че всеки слуша и чете друго. Едни употребяват свободата си за положително, други за зло. Не би трябвало да имаме чувството, че думите ни отиват напразно и да униваме. Напротив, точно вятърът може да разпръсне семената. Важното е да споделяме истината и да носим отговорност за това, което споделяме. Едни семена ще попаднат на плодородна почва, други на безплодна.
Понеже коледната меланхолия ми е тематика от години: потребителският императив и културата на лесното преобладават в самобитната " долна земя ". Обаче има ли към момента " горна "? Не просто " висококултурна ", а прочувствена и съчувствена?
Теодора Димова: Долу постоянно е по-лесно. Надолу се слиза по инерция, търкаля се. Изкачването е мъчно, става с изпитание. Но хората постоянно изкачват върхове. Исус се роди за всички – и от горната, и от долната земя. Свободните хора са разнообразни. Само тоталитарните общества желаят да ги създадат идентични. Така и на Рождество Христово едни се радват с Божия Син, други на лампички и джунджурии.
Трябва ли наложително да сме положителни хора? Това не ни ли изхвърля от гневното съревнование на днешния живот " с двеста "?
Теодора Димова: Хубаво е да сме положителни хора, само че не е хубаво да е наложително. Привидно сполучливите хора не са положителни, а положителните не са сполучливи. В тази алтернатива е по-важно да си добър, в сравнение с сполучлив. Но както в спорта – ние откровено приветстваме тези, които печелят надпреварата с гений и труд, а тези, които съумяват с допинг, ги презираме. В живота има и едното, и другото. Затова имаме избор. Животът ни е в наши ръце. Убедена съм, че на света не съществува човек, който да си споделя: " Успях да възпитам един добър нарушител " и да се радва на това. Радост основава единствено положителното.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ