Лявата идея е жива, предпоставките за нея са по-силни от всякога
Интервю на Таня Глухчева
- Доц. Попиванов, 9 септември е значим ден в нашата история. Според Вас нужна ли ни е нова такава дата поради живота през днешния ден?
- Българското общество е прекалено много разграничено, фрагментирано, фрустрирано, отдадено на междугрупови борби, с цел да има потребност от принуждение. Ненасилствената смяна, в случай че имаме сили за нея, е единственият път за излизане от рецесията на неолибералната деградация, единственият метод обществото да почувства себе си общество, а не да добави нови рани към старите. Девети септември внася разделяне, само че с огромните исторически водораздели постоянно е по този начин. Доскоро ни се струваше, че 3 март е безспорна сплотяваща дата, даже единствено затова, че с помощта на 3 март на европейската карта се е появила нашата страна. Видяхме, че в противен случай, мнозина през днешния ден отхвърлят 3 март, тъй като го свързват с Русия.
Аз не мисля, че тези критици си дават сметка какво тъкмо проповядват - противоречие със личното ни държавно битие. С 9 септември се получава нещо сходно. Символ на последвалите 45 години социализъм. Оценката за него неизбежно разделя тези, които виждат позитивното в социализма, от тези, които го одобряват напълно негативно. Само че с изключение на знак на бъдеща ера, е и основно историческо събитие. Насилието, обвързвано с него, не може да бъде почтено за удивление, изключително от модерна позиция. Репресиите са застигнали освен отговорни, само че и почтени. Затова няма по какъв начин да виждаме този ден в изцяло положителна светлина. Цялостното му отказване обаче е голяма историческа неточност, която, също като с 3 март, критиците надали осъзнават. Обзети от яд към комунизма и Съюз на съветските социалистически републики, такива хора не схващат, че да зачеркнеш 9 септември значи да зачеркнеш антифашистката опозиция. С нея на всички места в Европа се гордеят, а у нас, в противен случай, оспорват. 9 септември е действителният завършек на нашия съюз с Хитлер. Реалният завършек на антиеврейските гонения.
След броени седмици ще честваме 100-годишнината на огромния ни интелектуалец Анжел Вагенщайн, който с перото и наличието си промени и осмисли българската просвета. Ако не беше 9 септември, какво щеше да стане с наказания на гибел Вагенщайн? Има български интелектуалци, които за жалост изгубиха живота си в събитията към този ден. Но други получиха безусловно нов живот. Антифашизмът е идея, която не е изгубила значение, даже и в този момент, изключително в този момент. Всякакви опити за омаловажаването й, от каквито и позиции да са подхванати, съставляват индулгенция на един надълбоко антидемократичен режим, сложил ни в една коалиция с нацизма. Той е антифашистки празник, отварящ пътя на колосална обществена смяна, която всеки е в правото си да утвърждава или не. Имаше принуждение и посягане над човешките права, само че имаше и първия опит за създаване на обществена страна в България. Същата обществена страна, която Конституцията ни прогласява в своя увод. Двете огромни исторически достижения на левицата, от които нямаме право да се отхвърляме, са антифашизмът и обществената страна.> - Какво се случва с лявата концепция? Жива ли е?> - Лявата концепция в този момент е в рецесия освен у нас, а в целия свят. Левите сили по този начин и не съумяват да произведат безапелационен отговор на глобализацията, защитаващ хората от всевластието на транснационалните пазари, и да предложи вероятност за повече правдивост. Но лявата концепция е жива, тъй като предпоставките да съществува освен не са изчезнали, а са по-силни отвсякога: растящи неравенства, всеобщо неодобрение, нерешителен свят, сриващи се обществени системи, експанзираща беднотия. Това са тематиките на лявото, освен по какъв начин да спасяваме бизнеса. Последното е значимо, единствено че не може да бъде ляв приоритет.> - Напоследък се заформи обаян кръг от предварителни избори - има ли изгледи скоро да излезем от него и не се ли усеща отмалялост у хората? когато чуят, че още веднъж би трябвало да вървят до урните? > - Така е, в никакъв случай не сме имали толкоз доста избори за толкоз малко време. И няма гаранции, че това няма да продължи и през идната година. Анализаторите спорят дали ще отидем още веднъж до урните незабавно след 2 октомври, без да е формирано постоянно държавно управление, или ще се сформира с къс небосвод, тъй че отново да отидем до урните доста преди края на конституционния 4-годишен мандат. Не звучи мотивиращо за гласоподавателя. Мисля, че партиите би трябвало да положат съществени старания да заговорят занапред за съдружни разновидности, в случай че не желаят да срутен тотално изборната интензивност. Защото, помислете си, в случай че на нас, гласоподавателите, ни се споделя, че на 2 октомври няма да се случи нищо значимо и скоро отново ще има избори, за какво въобще да гласуваме в този момент, вместо да изчакаме идващото разпределяне на картите? Рискът интензивността да падне даже под антирекорда от ноември м.г. е огромен. И ще се задълбочи политическата рецесия у нас. Ще насърчи търсенето на радикални решения, с всички рискове, произлизащи от това. > - Защо все по-често разнообразни партии прибягват до предлагането на популистки политики?> - Популизмът е един от признаците за рецесия на демокрацията. Под популизъм разбираме не просто устрема да се идентифицираш с " положителния народ " и неговите въжделения, само че и търсенето на виновността в " неприятния хайлайф ", пречещ на народа. В България това от дълго време е норма. За отговорни считаме не елита на една или друга партия, а елита на всички взети дружно - " Всички са маскари ". И по тази причина политиците ни убеждават, че са на страната на народа против другите политици. В България, за разлика от Западна Европа, не приказваме за антисистемен популизъм, тъй като популизмът владее и системата. Българска социалистическа партия, ГЕРБ, Движение за права и свободи у нас породиха като всеобщи, със собствен учредителен живот, с искания на по-ниските равнища към по-високите. От всеобщи от ден на ден се трансформират в електорални, мобилизирани главно по избори, и които към този момент не са напълно сигурни кого тъкмо съставляват. Свива се теренът на тези структурирани ползи, съставляващи базата на партията. На тяхно място идва желанието на партийните управления да се харесат на целия народ и да сочат отговорните за тежкото положение на същия този народ. Бурните процеси от последните 2 години направиха тази игра по-лесна. С изключение на " Възраждане ", всички с някакъв късмет за идващия парламент са минали през властта, в случай че не като партии, то най-малко водачите им. И по тази причина всеки може да упреква " предходните ", а другият да му връща обвиняването. И все приказват от името на народа. Това е циничен кръг, от който би трябвало да се излезе. > - Как могат да бъдат уверени младежите у нас да " прегърнат " левите хрумвания?
- Смята се, че болшинството младежи по предписание клони към левицата. Те имат по-изострено възприятие за правдивост, разпореждат повече очаквания на публичния напредък, не одобряват икономическите йерархии за даденост, в доста висока степен са отворени към прекарванията на другите. В България картината е обърната. Силно публикувано е идеологическото равнодушие, а принадлежността към десницата е надалеч по-популярна от лявата еднаквост. Причините са разнородни. Сред тях обаче би трябвало да се уточни особено неолибералната надмощие от последните десетилетия. Отвсякъде ни внушават, че не е съвременно да си ляв. Гурутата на политическия спор иронизират всичко ляво като безнадеждна носталгия към предишното или симпатична некомпетентност на невежи люде. От всички направления ще чуем, че би трябвало да се оказва помощ на бизнеса. А на хората?
Оставаме с усещането, че те съществуват, с цел да обслужват бизнеса, а не назад. Тази надмощие би трябвало да се пречупи. Необходимо е самочувствие на левия човек, наречете го исторически оптимизъм. Левицата у нас от време на време съумява да стигне до властта, само че губи останалите обществени и медийни борби - за предишното, за стопанската система, за справедливостта в обществото. Младите хора вляво би трябвало съгласно мен да добият политическата самодейност, с цел да стъпят върху достиженията си и да се борят за едно по-добро общество. В политиката постоянно се случва те да бъдат употребявани за масовка, за лепене на плакати, за осъществяване на спуснат от горната страна норматив. В най-хубавия случай се споделя, че им се поставя да вършат политика за младите - да стартират хрумвания за образованието, за майчинските, за постъпването на първа работа. Мисля, че няма да осъзнаят големия капацитет на лявото, в случай че не стартират да развиват политика за цялото общество, освен за себе си, в полемика с управленията на левите партии. Това отвори шанса за победа на социалдемократите в Германия след години на тежки провали и отлив на последователи - партията даде на младежката си конструкция свободата да измисли и наложи посланията за изборите. Младият човек не се въодушевява от това да бъде реализатор, той желае да основава.>
- Доц. Попиванов, 9 септември е значим ден в нашата история. Според Вас нужна ли ни е нова такава дата поради живота през днешния ден?
- Българското общество е прекалено много разграничено, фрагментирано, фрустрирано, отдадено на междугрупови борби, с цел да има потребност от принуждение. Ненасилствената смяна, в случай че имаме сили за нея, е единственият път за излизане от рецесията на неолибералната деградация, единственият метод обществото да почувства себе си общество, а не да добави нови рани към старите. Девети септември внася разделяне, само че с огромните исторически водораздели постоянно е по този начин. Доскоро ни се струваше, че 3 март е безспорна сплотяваща дата, даже единствено затова, че с помощта на 3 март на европейската карта се е появила нашата страна. Видяхме, че в противен случай, мнозина през днешния ден отхвърлят 3 март, тъй като го свързват с Русия.
Аз не мисля, че тези критици си дават сметка какво тъкмо проповядват - противоречие със личното ни държавно битие. С 9 септември се получава нещо сходно. Символ на последвалите 45 години социализъм. Оценката за него неизбежно разделя тези, които виждат позитивното в социализма, от тези, които го одобряват напълно негативно. Само че с изключение на знак на бъдеща ера, е и основно историческо събитие. Насилието, обвързвано с него, не може да бъде почтено за удивление, изключително от модерна позиция. Репресиите са застигнали освен отговорни, само че и почтени. Затова няма по какъв начин да виждаме този ден в изцяло положителна светлина. Цялостното му отказване обаче е голяма историческа неточност, която, също като с 3 март, критиците надали осъзнават. Обзети от яд към комунизма и Съюз на съветските социалистически републики, такива хора не схващат, че да зачеркнеш 9 септември значи да зачеркнеш антифашистката опозиция. С нея на всички места в Европа се гордеят, а у нас, в противен случай, оспорват. 9 септември е действителният завършек на нашия съюз с Хитлер. Реалният завършек на антиеврейските гонения.
След броени седмици ще честваме 100-годишнината на огромния ни интелектуалец Анжел Вагенщайн, който с перото и наличието си промени и осмисли българската просвета. Ако не беше 9 септември, какво щеше да стане с наказания на гибел Вагенщайн? Има български интелектуалци, които за жалост изгубиха живота си в събитията към този ден. Но други получиха безусловно нов живот. Антифашизмът е идея, която не е изгубила значение, даже и в този момент, изключително в този момент. Всякакви опити за омаловажаването й, от каквито и позиции да са подхванати, съставляват индулгенция на един надълбоко антидемократичен режим, сложил ни в една коалиция с нацизма. Той е антифашистки празник, отварящ пътя на колосална обществена смяна, която всеки е в правото си да утвърждава или не. Имаше принуждение и посягане над човешките права, само че имаше и първия опит за създаване на обществена страна в България. Същата обществена страна, която Конституцията ни прогласява в своя увод. Двете огромни исторически достижения на левицата, от които нямаме право да се отхвърляме, са антифашизмът и обществената страна.> - Какво се случва с лявата концепция? Жива ли е?> - Лявата концепция в този момент е в рецесия освен у нас, а в целия свят. Левите сили по този начин и не съумяват да произведат безапелационен отговор на глобализацията, защитаващ хората от всевластието на транснационалните пазари, и да предложи вероятност за повече правдивост. Но лявата концепция е жива, тъй като предпоставките да съществува освен не са изчезнали, а са по-силни отвсякога: растящи неравенства, всеобщо неодобрение, нерешителен свят, сриващи се обществени системи, експанзираща беднотия. Това са тематиките на лявото, освен по какъв начин да спасяваме бизнеса. Последното е значимо, единствено че не може да бъде ляв приоритет.> - Напоследък се заформи обаян кръг от предварителни избори - има ли изгледи скоро да излезем от него и не се ли усеща отмалялост у хората? когато чуят, че още веднъж би трябвало да вървят до урните? > - Така е, в никакъв случай не сме имали толкоз доста избори за толкоз малко време. И няма гаранции, че това няма да продължи и през идната година. Анализаторите спорят дали ще отидем още веднъж до урните незабавно след 2 октомври, без да е формирано постоянно държавно управление, или ще се сформира с къс небосвод, тъй че отново да отидем до урните доста преди края на конституционния 4-годишен мандат. Не звучи мотивиращо за гласоподавателя. Мисля, че партиите би трябвало да положат съществени старания да заговорят занапред за съдружни разновидности, в случай че не желаят да срутен тотално изборната интензивност. Защото, помислете си, в случай че на нас, гласоподавателите, ни се споделя, че на 2 октомври няма да се случи нищо значимо и скоро отново ще има избори, за какво въобще да гласуваме в този момент, вместо да изчакаме идващото разпределяне на картите? Рискът интензивността да падне даже под антирекорда от ноември м.г. е огромен. И ще се задълбочи политическата рецесия у нас. Ще насърчи търсенето на радикални решения, с всички рискове, произлизащи от това. > - Защо все по-често разнообразни партии прибягват до предлагането на популистки политики?> - Популизмът е един от признаците за рецесия на демокрацията. Под популизъм разбираме не просто устрема да се идентифицираш с " положителния народ " и неговите въжделения, само че и търсенето на виновността в " неприятния хайлайф ", пречещ на народа. В България това от дълго време е норма. За отговорни считаме не елита на една или друга партия, а елита на всички взети дружно - " Всички са маскари ". И по тази причина политиците ни убеждават, че са на страната на народа против другите политици. В България, за разлика от Западна Европа, не приказваме за антисистемен популизъм, тъй като популизмът владее и системата. Българска социалистическа партия, ГЕРБ, Движение за права и свободи у нас породиха като всеобщи, със собствен учредителен живот, с искания на по-ниските равнища към по-високите. От всеобщи от ден на ден се трансформират в електорални, мобилизирани главно по избори, и които към този момент не са напълно сигурни кого тъкмо съставляват. Свива се теренът на тези структурирани ползи, съставляващи базата на партията. На тяхно място идва желанието на партийните управления да се харесат на целия народ и да сочат отговорните за тежкото положение на същия този народ. Бурните процеси от последните 2 години направиха тази игра по-лесна. С изключение на " Възраждане ", всички с някакъв късмет за идващия парламент са минали през властта, в случай че не като партии, то най-малко водачите им. И по тази причина всеки може да упреква " предходните ", а другият да му връща обвиняването. И все приказват от името на народа. Това е циничен кръг, от който би трябвало да се излезе. > - Как могат да бъдат уверени младежите у нас да " прегърнат " левите хрумвания?
- Смята се, че болшинството младежи по предписание клони към левицата. Те имат по-изострено възприятие за правдивост, разпореждат повече очаквания на публичния напредък, не одобряват икономическите йерархии за даденост, в доста висока степен са отворени към прекарванията на другите. В България картината е обърната. Силно публикувано е идеологическото равнодушие, а принадлежността към десницата е надалеч по-популярна от лявата еднаквост. Причините са разнородни. Сред тях обаче би трябвало да се уточни особено неолибералната надмощие от последните десетилетия. Отвсякъде ни внушават, че не е съвременно да си ляв. Гурутата на политическия спор иронизират всичко ляво като безнадеждна носталгия към предишното или симпатична некомпетентност на невежи люде. От всички направления ще чуем, че би трябвало да се оказва помощ на бизнеса. А на хората?
Оставаме с усещането, че те съществуват, с цел да обслужват бизнеса, а не назад. Тази надмощие би трябвало да се пречупи. Необходимо е самочувствие на левия човек, наречете го исторически оптимизъм. Левицата у нас от време на време съумява да стигне до властта, само че губи останалите обществени и медийни борби - за предишното, за стопанската система, за справедливостта в обществото. Младите хора вляво би трябвало съгласно мен да добият политическата самодейност, с цел да стъпят върху достиженията си и да се борят за едно по-добро общество. В политиката постоянно се случва те да бъдат употребявани за масовка, за лепене на плакати, за осъществяване на спуснат от горната страна норматив. В най-хубавия случай се споделя, че им се поставя да вършат политика за младите - да стартират хрумвания за образованието, за майчинските, за постъпването на първа работа. Мисля, че няма да осъзнаят големия капацитет на лявото, в случай че не стартират да развиват политика за цялото общество, освен за себе си, в полемика с управленията на левите партии. Това отвори шанса за победа на социалдемократите в Германия след години на тежки провали и отлив на последователи - партията даде на младежката си конструкция свободата да измисли и наложи посланията за изборите. Младият човек не се въодушевява от това да бъде реализатор, той желае да основава.>
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ