Петър Андасаров: Лявата идея е вечна, нейно е бъдещето
Интервю на Боян БОЙЧЕВ
ПЕТЪР АНДАСАРОВ е роден на 16 юли 1937 година в с. Елешница, Разложко. Завършил е Учителския институт " Св. Иван Рилски " в град Станке Димитров (Дупница) и българска лингвистика в Софийския университет. Работил е като редактор във в. " Кооперативно село ", " Земя ", съветник по поезията на в. " Народна юноша " и завеждащ редакция " Художествена литература " на издателство " Народна юноша ". Автор е на близо 30 книги с лирика, журналистика и стихове за деца. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на преводачите в България. Носител на литературната премия за патриотична лирика " Георги Джагаров " и на съветския медал " А. С. Грибоедов " (2012).
- Г-н Андасаров, наскоро навършихте 85 години. С какви усеща и размишления отбелязахте този празник?
- С чувството, че стигнах много висок връх в планината на моя стръмен, сложен, безпределно забавен живот. И с жаден взор към най-високото място, от което стартира безкрайният небосвод. Помислих си и си пожелах да мине още време до оня момент, когато той ще притвори клепачи. И си спомних с трогване философските думи на мама: " Чедо-о-о-о, нема нишчо по-убаво на тоо свет от тава - да гледаш белото видело! " Инстинктивно се обърнах въображаемо обратно и извървях дългите пътища и пътеки, по които съзрях живи следи от моя труд и чух гласове на хора от незабравимото минало. И стигнах отново до Петъркараанговите поетични думи: " Животът се мери не с години, а с дирята, оставена след нас! " И от самото начало на размислите ми още веднъж се оказах в ковачницата на словото, в която съм повече от шейсет години. Работих като чирак, след това като калфа и най-после получих майсторското си удостоверение!
- Живели сте в три столетия от развиването на България. Как наподобява всяка от тях през Вашия взор?
Да ги окачествявам като историческо време не е допустимо, още повече, че първата, по този начин наречена капиталистическа, си отиваше, когато изгряваше моето детство. Затова я помня и като дете, тя е в смътните ми мемоари - многоцветия по поляни и ливади, алени огньове на Сирни Заговезни, жълти пламъци на жътви и вършитби, щъркели измежду жабешка олелия, празнични песни и хора, небе, понесено в цедилките на дами и върху рогата на домашна стока. В тия години извървях целия път на хляба наш насъщ, претърпях неговия кръговрат. И видях войната в ковчезите на двамата елешничани, убити някъде край Страцин. А тя в действителност оттова щеше да стигне чак в Берлин, където да отстъпи място на мира. В Елешница моето детство видя по какъв начин с волска кола влачеха мъртвото тяло на убития партизанин Остап, а главата му бе оплискана с кръв, разрушена от камъните по основната селска улица. Видяхме и телата на служители на реда и жандармеристи, в конска каруца, паднали в престрелка с партизани край Горните бани. А пред възрастните и децата на цялото село военни в сини облекла и фуражки обесиха хванатия локален партизанин Васил Бельов и той увисна на въжето като изумителен знак над света.След креативната вечер на Петър Андасаров в огромния салон на Българската академия на науките с премиера на негова нова книга на издателство " Захарий Стоянов ". Поетът със фамилията си и Васил Петров
Всичко останало беше както е било на всички места в България - посрещане на свободата с замайване, безрезервен труд в строителството на новия живот, компликации, недоимъци, купонни години и очакване за по-добро време. То пристигна и беше цялостен стопанин през втората ера - мирната, с самун за всички, а за някои - без персонална независимост, с гордо име на България в очите на Европа и света и с първите сенки от появилите се облаци на неравноправие и недоволства. За да дочака своя залез и да се втурнем като луди по улици и площади в прегръдка с лелеяната и избавителна народна власт, която бързо разбрахме, че не ни носи никаква независимост, а отваря порти за дивия капитализъм. Непоносимо тежко е не да се приказва, а да се мисли единствено за този непоносим интервал, който разтури всичко съградено с труд и кръв от народа, който разграби големите благосъстояния на родината ни, опустоши земя, градчета и села, унизи индивида, останал без хляба си, тури за господари на живота ни хора без чест и идеали, хвърлили черно леке върху името на Отечеството ни. Епоха на безредица и цялостна съсипия! Но, както и да се бави, Видовден иде и всекиму ще даде заслуженото. А на България ще измие срама от челото й.
- През годините останахте правилен на лявата концепция. Защо? И ще я има ли?
Все се връщам към Дядосандревата берберница (бръснарница) в родното ни село. На стената й висеше портрет на мощен човек с доста къдрава коса и един ден разбрах от дядо, че това е Александър Стамболийски, който той доста обичал поради грижите му за народа. Запомнил съм това и по-късно научих, че той и комунистите се борят за правата на народа, за равенството сред хората. Все усещания от детските и юношеските ми години. Но в осъзнатия ми живот, вкусил от горчивия и благия му край, самичък стигнах до истината - единствено лявата концепция е избавителна за индивида, единствено левите сили са носители на новото в развиването на човечеството. И знаех, че е по този начин, и бях чувал от доста други, че ситият в никакъв случай не има вяра на гладния; че бедният ще те приюти и нахрани, а богатият ще те остави на улицата. Затова открих свое място в лявото пространство, в което съм и през днешния ден. Не сме ли очевидци, към този момент години наред, на неприемливата подигравка с индивида - да рови из кофите за отпадък, да брои стотинките в изтънялото си портмоне. Да няма спокоен сън за утрешния си ден. И не ще отмина най-важния факт от късото ръководство на разтурената от десните сили четворна коалиция - само представителите на Българска социалистическа партия за България във властта упорстваха и постановиха предпочитани решения за облекчение живота на пенсионерите, на децата, на болните в своята обществена стратегия. И много от придобивките за хората и за бизнеса са действителност. Левите водят най-справедливата, най-далновидната политика с грижи за народа. Ето за какво бях, съм и оставам вечно правилен на лявата концепция. Десните мислят за личния си джоб и за огромни благосъстояния за себе си и за тези от обкръженията им. Е, по какъв начин няма да я има? Лявата концепция е безконечна, нейно е бъдещето!Петър Андасаров с Ценко Минкин (отляво) и Иван Гранитски по време на премиера на книгата " Като дългото ехтене на ария " от Петър Андасаров
- Какво е за Вас Бузлуджа?
- Високият знак на лявата концепция. Оттам извира нейната светлина!
- Спомняте ли си по кое време и по какъв начин написахте първото си стихотворение?
- Не, не си припомням. То несъмнено е опит някакъв, несъвършено. Но помня първото си оповестено стихотворение. Написах го в Станке Димитров и го посветих на кмета на Дупнишката комуна доктор Коста Петров. Беше ме мощно впечатлила неговата персона - свалял от гърба си ризата, с цел да я подари на безпаричен човек. Заделял от заплатата си за заболели деца и гладни фамилии. Стихотворението " Безсмъртният " излезе на първа страница на в. " Учителско дело " през есента на 1959 година
- Кой ви подаде ръка в поезията? От кого сте се учили най-много?
- Кураж да пиша стихове ми даде в студентските ми години в Станке Димитров преподавателката ми по български език и литература Тодорка Владимирова, по-късно професор в Института за задгранични студенти в София, създател на книги и учебници. А за изявите ми в печата, радиото и малкия екран - Пенчо Чернаев, Евтим Евтимов, Матей Шопкин, Владимир Голев и други, несъмнено. Не съм се учил от никого, а съм обичал, обичам и до през днешния ден доста поети. За поезията няма нито учебно заведение, нито университет. Поетът се ражда, той, както споделяше Петър Баков, е Богов човек. А пък благият Банчо - Христо Банковски, го бе написал в стихотворение: " Има заместник-министри, няма заместник-поети! " Имам своя максима, ще я споделя посредством вас и с читателите на в. ДУМА: " Аз съм възпитаник на себе си и почитам своя преподавател! " През целия си живот поетът се усъвършенства, четейки стиховете на други поети, обогатявайки своята просвета.
Къде намирате вдъхновението?Петър Андасаров с Анжел Вагенщайн
- Навсякъде - в очите на дамата, в усмивката на слънцето, в свечерения взор на майката, в цветните листа - есенно пламнали, в синевата, светнала през ключалката на затвор, в синята вис, понесла на крилете си недостижимите орли, в сабята на Ботев - зарево от яд и очакване... Всичко в близост, над нас, пред нас и зад нас е заредено с ентусиазъм. Трябват единствено душа, сърце и думи, с цел да изкристализира то в лирика.
- Каква би трябвало да е същинската лирика?
- Истинска! Не измислена, не съчинена, не модернистична - от блъсканици на думи.
- Чува ли се гласът на поета през днешния ден?
- А къде да се чува? По всички радиа и малките екрани до погнуса ни натрапват единствено имената и гласовете на псевдопоети или на прегракнали продажни критици, които възхваляват основно хрантутниците на " Америка за България ", на Сорос. Чувал съм да споделят: " Все, що е приблизително грамотно, написа стихове. " Книги - бол, същинска лирика - малко. А псевдопоезия има големи купища, в насипно положение. И най-много с албумно предопределение. Но да отбележа особено, че по-голямата част от всякаквите медии постановат имената на модерните (разбирайте модернистичните!) поети, за чиято лирика не всеки имал рецептори за разбиране!
- Написахте ли към този момент най-хубавото свое стихотворение или следва това да се случи?
- То е фантазия за всеки стихотворец и зрее някъде в бъдещето.
- Какво ново при Вас от креативна позиция?
- На юбилейната ми 85-годишнина са отдадени два не доста обемисти тома със стихотворения: " През делници стръмни и мудни недели " и " Не мога да спра тези думи ", които са подготвени за щемпел.
- А кое е стихотворението, което определяте като своя визитна картичка?
Те са няколко, сред които и " Сутрин рано ", отдадено на огромния български артист, правилен мой другар Йосиф Сърчаджиев.Ето първия и последния куплет от него, което в действителност е и посланието ми към всички читатели на в. ДУМА:
И помни, помни, дребосъче -
радвай се на този свят!
Днес е твой, а на следващия ден към този момент
с него различен ще е богат.
Стихотворения от Петър Андасаров
ДЕТЕТО НА УБИТИЯ
При откриването на един монумент
Свършиха се речите.
Тържеството свърши.
И си тръгнахме за свойте домове.
Нямаше го единствено него -
дребното дете
на каменния
сив
човек.
То бе там -
то бе легнало.
И от умората -
в очакване -
татко му
с другите
да тръгне -
до алените божури
бе заспало...
МАМА ДЕТСТВОТО МИ КЪРПИ
На Георги Н. Николов
Приседнала на прага на деня
тя детството ми кърпи безмълвно
с конци от слънце в слънчева игла,
с цел да е дрехата му по-красива.
И в унеса на този безоблачен идеал -
да гледа по какъв начин измежду света минава
живота ми - и прекрасен, и огромен -
от взиране денят й ослепява.
И виждам - с лъч от него, с бод финален
тя слънцето за дрехата зашива.
Иглата гасне в пръстите й ледени
и с тъмното безмълвие се слива...
* * *
Сега сме заети със себе си,
едни в други се вглеждаме през днешния ден.
Валят ни въпроси ребусни,
търсим отговорни и хора с чест.
Кой къде е, какъв е - не знаем,
кой истина носи, кой крие лъжи;
кой дава почтеност назаем,
кой върху непознатия тил лежи.
Сега едни зад други се крием
и зад стените на своето Аз.
Но след време дали ще открием
кой е пеел с подправен глас?
Дали сме били, или не - мъченици,
дали сме имали ориста на хората -
чиито монументи по училищен
стоят прави в час по история.
ПЕТЪР АНДАСАРОВ е роден на 16 юли 1937 година в с. Елешница, Разложко. Завършил е Учителския институт " Св. Иван Рилски " в град Станке Димитров (Дупница) и българска лингвистика в Софийския университет. Работил е като редактор във в. " Кооперативно село ", " Земя ", съветник по поезията на в. " Народна юноша " и завеждащ редакция " Художествена литература " на издателство " Народна юноша ". Автор е на близо 30 книги с лирика, журналистика и стихове за деца. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на преводачите в България. Носител на литературната премия за патриотична лирика " Георги Джагаров " и на съветския медал " А. С. Грибоедов " (2012).
- Г-н Андасаров, наскоро навършихте 85 години. С какви усеща и размишления отбелязахте този празник?
- С чувството, че стигнах много висок връх в планината на моя стръмен, сложен, безпределно забавен живот. И с жаден взор към най-високото място, от което стартира безкрайният небосвод. Помислих си и си пожелах да мине още време до оня момент, когато той ще притвори клепачи. И си спомних с трогване философските думи на мама: " Чедо-о-о-о, нема нишчо по-убаво на тоо свет от тава - да гледаш белото видело! " Инстинктивно се обърнах въображаемо обратно и извървях дългите пътища и пътеки, по които съзрях живи следи от моя труд и чух гласове на хора от незабравимото минало. И стигнах отново до Петъркараанговите поетични думи: " Животът се мери не с години, а с дирята, оставена след нас! " И от самото начало на размислите ми още веднъж се оказах в ковачницата на словото, в която съм повече от шейсет години. Работих като чирак, след това като калфа и най-после получих майсторското си удостоверение!
- Живели сте в три столетия от развиването на България. Как наподобява всяка от тях през Вашия взор?
Да ги окачествявам като историческо време не е допустимо, още повече, че първата, по този начин наречена капиталистическа, си отиваше, когато изгряваше моето детство. Затова я помня и като дете, тя е в смътните ми мемоари - многоцветия по поляни и ливади, алени огньове на Сирни Заговезни, жълти пламъци на жътви и вършитби, щъркели измежду жабешка олелия, празнични песни и хора, небе, понесено в цедилките на дами и върху рогата на домашна стока. В тия години извървях целия път на хляба наш насъщ, претърпях неговия кръговрат. И видях войната в ковчезите на двамата елешничани, убити някъде край Страцин. А тя в действителност оттова щеше да стигне чак в Берлин, където да отстъпи място на мира. В Елешница моето детство видя по какъв начин с волска кола влачеха мъртвото тяло на убития партизанин Остап, а главата му бе оплискана с кръв, разрушена от камъните по основната селска улица. Видяхме и телата на служители на реда и жандармеристи, в конска каруца, паднали в престрелка с партизани край Горните бани. А пред възрастните и децата на цялото село военни в сини облекла и фуражки обесиха хванатия локален партизанин Васил Бельов и той увисна на въжето като изумителен знак над света.След креативната вечер на Петър Андасаров в огромния салон на Българската академия на науките с премиера на негова нова книга на издателство " Захарий Стоянов ". Поетът със фамилията си и Васил Петров
Всичко останало беше както е било на всички места в България - посрещане на свободата с замайване, безрезервен труд в строителството на новия живот, компликации, недоимъци, купонни години и очакване за по-добро време. То пристигна и беше цялостен стопанин през втората ера - мирната, с самун за всички, а за някои - без персонална независимост, с гордо име на България в очите на Европа и света и с първите сенки от появилите се облаци на неравноправие и недоволства. За да дочака своя залез и да се втурнем като луди по улици и площади в прегръдка с лелеяната и избавителна народна власт, която бързо разбрахме, че не ни носи никаква независимост, а отваря порти за дивия капитализъм. Непоносимо тежко е не да се приказва, а да се мисли единствено за този непоносим интервал, който разтури всичко съградено с труд и кръв от народа, който разграби големите благосъстояния на родината ни, опустоши земя, градчета и села, унизи индивида, останал без хляба си, тури за господари на живота ни хора без чест и идеали, хвърлили черно леке върху името на Отечеството ни. Епоха на безредица и цялостна съсипия! Но, както и да се бави, Видовден иде и всекиму ще даде заслуженото. А на България ще измие срама от челото й.
- През годините останахте правилен на лявата концепция. Защо? И ще я има ли?
Все се връщам към Дядосандревата берберница (бръснарница) в родното ни село. На стената й висеше портрет на мощен човек с доста къдрава коса и един ден разбрах от дядо, че това е Александър Стамболийски, който той доста обичал поради грижите му за народа. Запомнил съм това и по-късно научих, че той и комунистите се борят за правата на народа, за равенството сред хората. Все усещания от детските и юношеските ми години. Но в осъзнатия ми живот, вкусил от горчивия и благия му край, самичък стигнах до истината - единствено лявата концепция е избавителна за индивида, единствено левите сили са носители на новото в развиването на човечеството. И знаех, че е по този начин, и бях чувал от доста други, че ситият в никакъв случай не има вяра на гладния; че бедният ще те приюти и нахрани, а богатият ще те остави на улицата. Затова открих свое място в лявото пространство, в което съм и през днешния ден. Не сме ли очевидци, към този момент години наред, на неприемливата подигравка с индивида - да рови из кофите за отпадък, да брои стотинките в изтънялото си портмоне. Да няма спокоен сън за утрешния си ден. И не ще отмина най-важния факт от късото ръководство на разтурената от десните сили четворна коалиция - само представителите на Българска социалистическа партия за България във властта упорстваха и постановиха предпочитани решения за облекчение живота на пенсионерите, на децата, на болните в своята обществена стратегия. И много от придобивките за хората и за бизнеса са действителност. Левите водят най-справедливата, най-далновидната политика с грижи за народа. Ето за какво бях, съм и оставам вечно правилен на лявата концепция. Десните мислят за личния си джоб и за огромни благосъстояния за себе си и за тези от обкръженията им. Е, по какъв начин няма да я има? Лявата концепция е безконечна, нейно е бъдещето!Петър Андасаров с Ценко Минкин (отляво) и Иван Гранитски по време на премиера на книгата " Като дългото ехтене на ария " от Петър Андасаров
- Какво е за Вас Бузлуджа?
- Високият знак на лявата концепция. Оттам извира нейната светлина!
- Спомняте ли си по кое време и по какъв начин написахте първото си стихотворение?
- Не, не си припомням. То несъмнено е опит някакъв, несъвършено. Но помня първото си оповестено стихотворение. Написах го в Станке Димитров и го посветих на кмета на Дупнишката комуна доктор Коста Петров. Беше ме мощно впечатлила неговата персона - свалял от гърба си ризата, с цел да я подари на безпаричен човек. Заделял от заплатата си за заболели деца и гладни фамилии. Стихотворението " Безсмъртният " излезе на първа страница на в. " Учителско дело " през есента на 1959 година
- Кой ви подаде ръка в поезията? От кого сте се учили най-много?
- Кураж да пиша стихове ми даде в студентските ми години в Станке Димитров преподавателката ми по български език и литература Тодорка Владимирова, по-късно професор в Института за задгранични студенти в София, създател на книги и учебници. А за изявите ми в печата, радиото и малкия екран - Пенчо Чернаев, Евтим Евтимов, Матей Шопкин, Владимир Голев и други, несъмнено. Не съм се учил от никого, а съм обичал, обичам и до през днешния ден доста поети. За поезията няма нито учебно заведение, нито университет. Поетът се ражда, той, както споделяше Петър Баков, е Богов човек. А пък благият Банчо - Христо Банковски, го бе написал в стихотворение: " Има заместник-министри, няма заместник-поети! " Имам своя максима, ще я споделя посредством вас и с читателите на в. ДУМА: " Аз съм възпитаник на себе си и почитам своя преподавател! " През целия си живот поетът се усъвършенства, четейки стиховете на други поети, обогатявайки своята просвета.
Къде намирате вдъхновението?Петър Андасаров с Анжел Вагенщайн
- Навсякъде - в очите на дамата, в усмивката на слънцето, в свечерения взор на майката, в цветните листа - есенно пламнали, в синевата, светнала през ключалката на затвор, в синята вис, понесла на крилете си недостижимите орли, в сабята на Ботев - зарево от яд и очакване... Всичко в близост, над нас, пред нас и зад нас е заредено с ентусиазъм. Трябват единствено душа, сърце и думи, с цел да изкристализира то в лирика.
- Каква би трябвало да е същинската лирика?
- Истинска! Не измислена, не съчинена, не модернистична - от блъсканици на думи.
- Чува ли се гласът на поета през днешния ден?
- А къде да се чува? По всички радиа и малките екрани до погнуса ни натрапват единствено имената и гласовете на псевдопоети или на прегракнали продажни критици, които възхваляват основно хрантутниците на " Америка за България ", на Сорос. Чувал съм да споделят: " Все, що е приблизително грамотно, написа стихове. " Книги - бол, същинска лирика - малко. А псевдопоезия има големи купища, в насипно положение. И най-много с албумно предопределение. Но да отбележа особено, че по-голямата част от всякаквите медии постановат имената на модерните (разбирайте модернистичните!) поети, за чиято лирика не всеки имал рецептори за разбиране!
- Написахте ли към този момент най-хубавото свое стихотворение или следва това да се случи?
- То е фантазия за всеки стихотворец и зрее някъде в бъдещето.
- Какво ново при Вас от креативна позиция?
- На юбилейната ми 85-годишнина са отдадени два не доста обемисти тома със стихотворения: " През делници стръмни и мудни недели " и " Не мога да спра тези думи ", които са подготвени за щемпел.
- А кое е стихотворението, което определяте като своя визитна картичка?
Те са няколко, сред които и " Сутрин рано ", отдадено на огромния български артист, правилен мой другар Йосиф Сърчаджиев.Ето първия и последния куплет от него, което в действителност е и посланието ми към всички читатели на в. ДУМА:
И помни, помни, дребосъче -
радвай се на този свят!
Днес е твой, а на следващия ден към този момент
с него различен ще е богат.
Стихотворения от Петър Андасаров
ДЕТЕТО НА УБИТИЯ
При откриването на един монумент
Свършиха се речите.
Тържеството свърши.
И си тръгнахме за свойте домове.
Нямаше го единствено него -
дребното дете
на каменния
сив
човек.
То бе там -
то бе легнало.
И от умората -
в очакване -
татко му
с другите
да тръгне -
до алените божури
бе заспало...
МАМА ДЕТСТВОТО МИ КЪРПИ
На Георги Н. Николов
Приседнала на прага на деня
тя детството ми кърпи безмълвно
с конци от слънце в слънчева игла,
с цел да е дрехата му по-красива.
И в унеса на този безоблачен идеал -
да гледа по какъв начин измежду света минава
живота ми - и прекрасен, и огромен -
от взиране денят й ослепява.
И виждам - с лъч от него, с бод финален
тя слънцето за дрехата зашива.
Иглата гасне в пръстите й ледени
и с тъмното безмълвие се слива...
* * *
Сега сме заети със себе си,
едни в други се вглеждаме през днешния ден.
Валят ни въпроси ребусни,
търсим отговорни и хора с чест.
Кой къде е, какъв е - не знаем,
кой истина носи, кой крие лъжи;
кой дава почтеност назаем,
кой върху непознатия тил лежи.
Сега едни зад други се крием
и зад стените на своето Аз.
Но след време дали ще открием
кой е пеел с подправен глас?
Дали сме били, или не - мъченици,
дали сме имали ориста на хората -
чиито монументи по училищен
стоят прави в час по история.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ