Надя Попова: Истинската поезия оставя белег
Интервю на БОЯН БОЙЧЕВ
НАДЯ ПОПОВА е родена на 1 юни 1952 година в София. Завършила е московския Литературен институт " Максим Горки ". Работила е дълги години в редакция " Култура " на стратегия " Христо Ботев " на БНР. Била е редактор в отдел " Поезия и драматургия " на изд. " Народна просвета " и в сп. " Панорама ". Главен редактор е на в. " Словото през днешния ден ", издание на Съюза на българските писатели. Автор е на 7 стихосбирки, мемоарно-есеистичната книга " Дух над водите " и многочислени книги с преводи. В края на 2021 година в изд. " Захарий Стоянов " излезе двутомникът й с определени произведения " Послепис за зрящи " и " Нетленна светлина ". Превежда съветска класическа и модерна лирика, прозаичност, драматургия, философия. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на преводачите в България, българския ПЕН-клуб и Славянската литературна и артистична академия.
Надя Попова - Г-жо Попова, наскоро отбелязахте кръговиден празник. С какви усеща?
- По ред аргументи - и от персонален, и от по-общ темперамент, чувството за празник ме подмина. А и не съм сигурна, че една кръгла годишнина безусловно е щастлив мотив. Никога не съм крила годините си, те са ми последният проблем. Но когато човек стигне избрана възраст, той неизбежно влиза в сезона на загубите. Важното е да не загуби напълно усет към живота.
- Спомняте ли си по какъв начин и по кое време за първи път посегнахте към химикалката и белия лист? Кое беше първото Ви оповестено стихотворение?
- И аз като дете съм римувала, само че осъзнато започнах да пиша в гимназията. Не съм разгласила, както множеството си връстници, в средношколския щемпел, тъй като част от ученическите ми години минаха надалеч от България. Когато бях студентка в IV курс, карах наложителния си стаж във в. " Пулс ". Тогава ми отпечатаха там няколко стихотворения.
- Къде търсите и намирате вдъхновението? Или то Ви намира?
- Не диря вдъхновението. А и не знам по какъв начин наподобява то. Нямам рецепта и режим на писане. Понякога стихотворението идва като че ли готово, чакащо единствено да го запишеш. Друг път месеци или даже години мога да нося нещо в съзнанието си, само че да не намирам пътя към избистрянето му. Импулсите, " сюжетите " са в директна връзка с биографията ми - в стиховете ми е моят живот. През последните 15-ина години обаче все по-голямо значение за мен придобива и животът " на улицата ", съзнаването за общественост с другите, " ближните ", със ориста на българина въобще, усещана и като своя.
" Литературен фронт " гостува на " Литературная газета " - Човек се ражда стихотворец или става стихотворец?
- Мисля, че всичко е заложено в нашата ДНК или в случай че предпочитате, драснато е някъде там горе. Характер, характер, пристрастености, гений, инстинкт за самозапазване или неналичието му... Решаваща роля имат и събитията. Азбучна истина е, че са нужни доста труд и блян към самоусъвършенстване, с цел да опазиш това, което ти е обещано. Желанието да станеш прочут, или както ние, българите, споделяме - " да станеш човек ", се назовава упоритост, само че битовото благоденствие и изключително самодоволството, а те постоянно вървят ръка за ръка с упоритостта, не са съзидателни за поета. Без да е мазохист, поетът израства душевно и художествено от трагичните конфликти с битието.
- Завършили сте Литературния институт " Максим Горки ". Какво Ви даде той?
- Всичко или съвсем всичко. На първо място - солидно филологическо обучение. В началото на 70-те години в Литературния институт духът на свободомислие и либерализъм беше естествена съставна част на въздуха. Създаваха го преподавателите, които ни четяха лекции по антична, западноевропейска, съветска класическа и модерна литература, по хармония и философия, по редица чисто професионални дисциплини като доктрина на стихосложението, езикознание, основи на кинодраматургията, доктрина на прозата. Професорите ни и ръководителите на креативните семинари бяха неординарни хора, от оживелите персони на една огромна просвета и на едно кръстопътно време. Институтът ми даде и още нещо - другарство за цялостен живот с блестящите поети Андрей Андреев (светла му памет!), Георги Борисов, Валентина Радинска. С непрежалимия Никола Радев. Както и с доста имена в съветската литература от най-различни националности.
- Вие сте измежду най-хубавите преводачи на съветска литература у нас. Какво мислите за опитите през днешния ден съветската просвета и изобщо всичко съветско да бъде зачеркнато?
В подстъпите на Червения площад с писателката Ирина Степановска - Мога да дефинира тези опити напълно сбито, с финалния ред на Ботевото стихотворение " В механата ": " а вий... вий сте идиоти! " Недостойни и жалки са сходни напъни. Те издават скудоумие, съчетано с някаква шизоидна нервност. Както нормално, най-фалцетен в хора на хулителите е гласът на безконечните приспособленци.
- Познавате добре Русия, съветския народ. Мнението Ви за събитията в Украйна?
- В моя случай става дума за освен това от познаване. Още от предучилищна възраст слушах съветска тирада и усвоявах говоримия език. Леля ми беше омъжена за " белогвардеец ", а с една достолепна дама от неговото обграждане, която живееше против нас, излизахме на неделни разходки. 14-годишна отпътувах с родителите си в Москва, живях там 8 години. В София посещавах единственото по това време Руско учебно заведение на ул. " Стара планина " и " 11 август ". Ще изтъквам В. Радинска, която приказва за по този начин наречената " рускост " - термин, обозначаващ непреодолимата при никакви условия принадлежност към Русия, носенето на Русия със себе си, където и да отидеш. Според нея " Русия е заразна, разболееш ли се един път от Русия - няма лек против това. Оставаш болен за цялостен живот... " Това няма по какъв начин да го схванат платените или самоназначили се идеолози на русофобията у нас, които са създали картотека на неугодните им и непрекъснато внушават на обществото, че били " рубладжии ", " сътрудници на въздействието ", " прислужници на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) " и други сходни дивотии.
А за Украйна... Колкото и да беше огромно стъписването ми при започване на тези печални събития, мащабите на нервността в медиите и изключително в обществените мрежи ме хвърлят в шок. Освен че видях в нова светлина много свои остарели познайници, научих нови неща и за себе си. Опитвам се да запомня заклеймяващите прякори, с които съм прикована на позорния дирек: рашизоид, кремълски урод, тежко болна от русоробия... Такива са нашенските нрави. И рефлекси, наречени първа сигнална система. В кръвопролитния конфликт, в братоубийството сред Русия и Украйна почтени няма, що се отнася до вдъхновителите на тази подклаждана години наред омраза, избухнала в неконтролируем, изпепеляващ пожар. В същинска филантропична покруса. Страдам за жертвите и от двете страни, както погиналите, по този начин и оживелите, само че белязани вечно от този разгром над човечността, който, уви, доживяхме.
- Поетите постоянно са били съвестта на нацията. Но чува ли се гласът на поета през днешния ден, в нашето забързано, материално и меркантилно общество?
- Не единствено у нас, а и по света този глас от дълго време е престанал да се възприема като оракулски. Днес на поета гледат като на някаква атракция, като на махленски магьосник. Но това се култивира и целеустремено посредством хепънинги, пърформанси и други сходни зрелища с присъединяване на пишещи в сякаш мерена тирада. Подобно преобразяване на културата в ерзац, в на ниска цена развлечение, е особено за арт-проявите като цяло. И дано не ми изясняват доморасли културолози и изкуствоведи, че новото време изисквало нови форми и подходи, а повредата е в моите рецептори за изкуство. И тук за следващ път би трябвало да сторим реверанс на великите си прародители, българските поети на всички времена - няма по какъв начин и в нас да не е минала частичка от техния самоубийствено-безсмъртен геном. Затова дано не се озъртаме непрекъснато през рамо към " европейското " - нашето завещание е забележително и неповторимо.
На посетители у Булат Окуджава - Наблюдението Ви върху актуалната българска лирика и върху актуалната ни литература изобщо? Накъде отиват?
- За страдание, виждам обедняване на истински поетическото, изгубването на онази оптика, при която пречупването на действителността с въображението ражда нови светове. И, по предписание, ги ражда през болката. През катарзиса. През ахването пред чудото на живота.
Днес сме очевидци на голям брой безплодни опити или просто на привнесени от други поетически обичаи дословни подражания. Често и на " грозотия, доведена до прекаленост ", до долнопробност, до непристойност, явно подразбирана като модерност. Такова елементарно писане е надалеч от поезията. Независимо че има своите апологети-теоретици, които го превъзнасят до небесата и му приписват несъществуващи достолепия и подтекстови метафизичен дълбочини.
С прозата нещата стоят по-различно, най-малкото тъй като нейният инструментариум е различен, не можеш току-тъй да я наподобиш, желае се повече време, повече " гориво " и строителен материал... Затова белетристите графомани са много по-малко.
- Какви качества би трябвало да има положителният стихотворец?
- Каквито би трябвало да има златото - да е злато, а не реплика от лъскаво тенеке. Добра лирика е онази, която не забравяш незабавно щом затвориш страниците на книгата или индивидът слезе от сцената. Поезията, която ти оставя белег. И запомняш името на създателя й, искаш да го четеш още. Която задоволява в теб другия, неатавистичен апетит - за въздух и небе.
С проф. Марко Семов и Христо Караславов в Забранения град - Пекин, 2006
Стихотворения от Надя Попова
ФОНТАНЪТ
Върви, не спирай. Няма да намериш
фонтана в парка. Някой го умъртви.
Стърчат като прерязани артерии
опръскани с ръждива кръв тръби.
Не се обръщай - към този момент няма езеро.
Съня си да опазиш не можа.
Ще те настигне озлобен подбив, радостно
ще се удари в твоята душа.
И в нощите ще те преследва споменът
с назъбен нож в безмилостната длан,
дърветата - доскоро в цвят - оронени
ще зъзнат там, над празния шадраван.
Край него
някой плюл е с равнодушие:
наслойка и боклук - това ли е било?
Разбра ли какъв брой доста си наподобявате:
оголени докрай, с родословие
забравено, изложени на погледи
презрителни, осмени без виновност...
Недей позволява ти себеподобните
до уязвимата си същност!
И единствено слой след слой да се разместват
в дълбокото - трудно потайни.
А през деня отново над теб ще се надвесват
лица погрешни, непознати и инцидентни.
ЛЕГИТИМАЦИЯ
Да запомните моето име не се надявам.
Да не би да съм Майка Тереза или Мадона?
Нито в жизнен мажор,
нито в печален диез припявам,
а има и друго:
прекомерно сме доста на клона.
Нямам никакъв късмет
да приседна отдясно на Бога
с тези самоубийци измежду родственици и измежду кумири.
Затова пък умея
без подпалки да стъквам огън,
през стени да минавам,
когато някой умира.
От разкривените сенки не изпитвам страх.
Блика в моите вени солена, стаена мощ.
Аз съм тази, която не пита:
" Знаеш ли ти коя съм? ",
тъй като зная коя съм
откогато съм се родила.
НАДЯ ПОПОВА е родена на 1 юни 1952 година в София. Завършила е московския Литературен институт " Максим Горки ". Работила е дълги години в редакция " Култура " на стратегия " Христо Ботев " на БНР. Била е редактор в отдел " Поезия и драматургия " на изд. " Народна просвета " и в сп. " Панорама ". Главен редактор е на в. " Словото през днешния ден ", издание на Съюза на българските писатели. Автор е на 7 стихосбирки, мемоарно-есеистичната книга " Дух над водите " и многочислени книги с преводи. В края на 2021 година в изд. " Захарий Стоянов " излезе двутомникът й с определени произведения " Послепис за зрящи " и " Нетленна светлина ". Превежда съветска класическа и модерна лирика, прозаичност, драматургия, философия. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на преводачите в България, българския ПЕН-клуб и Славянската литературна и артистична академия.
Надя Попова - Г-жо Попова, наскоро отбелязахте кръговиден празник. С какви усеща?
- По ред аргументи - и от персонален, и от по-общ темперамент, чувството за празник ме подмина. А и не съм сигурна, че една кръгла годишнина безусловно е щастлив мотив. Никога не съм крила годините си, те са ми последният проблем. Но когато човек стигне избрана възраст, той неизбежно влиза в сезона на загубите. Важното е да не загуби напълно усет към живота.
- Спомняте ли си по какъв начин и по кое време за първи път посегнахте към химикалката и белия лист? Кое беше първото Ви оповестено стихотворение?
- И аз като дете съм римувала, само че осъзнато започнах да пиша в гимназията. Не съм разгласила, както множеството си връстници, в средношколския щемпел, тъй като част от ученическите ми години минаха надалеч от България. Когато бях студентка в IV курс, карах наложителния си стаж във в. " Пулс ". Тогава ми отпечатаха там няколко стихотворения.
- Къде търсите и намирате вдъхновението? Или то Ви намира?
- Не диря вдъхновението. А и не знам по какъв начин наподобява то. Нямам рецепта и режим на писане. Понякога стихотворението идва като че ли готово, чакащо единствено да го запишеш. Друг път месеци или даже години мога да нося нещо в съзнанието си, само че да не намирам пътя към избистрянето му. Импулсите, " сюжетите " са в директна връзка с биографията ми - в стиховете ми е моят живот. През последните 15-ина години обаче все по-голямо значение за мен придобива и животът " на улицата ", съзнаването за общественост с другите, " ближните ", със ориста на българина въобще, усещана и като своя.
" Литературен фронт " гостува на " Литературная газета " - Човек се ражда стихотворец или става стихотворец?
- Мисля, че всичко е заложено в нашата ДНК или в случай че предпочитате, драснато е някъде там горе. Характер, характер, пристрастености, гений, инстинкт за самозапазване или неналичието му... Решаваща роля имат и събитията. Азбучна истина е, че са нужни доста труд и блян към самоусъвършенстване, с цел да опазиш това, което ти е обещано. Желанието да станеш прочут, или както ние, българите, споделяме - " да станеш човек ", се назовава упоритост, само че битовото благоденствие и изключително самодоволството, а те постоянно вървят ръка за ръка с упоритостта, не са съзидателни за поета. Без да е мазохист, поетът израства душевно и художествено от трагичните конфликти с битието.
- Завършили сте Литературния институт " Максим Горки ". Какво Ви даде той?
- Всичко или съвсем всичко. На първо място - солидно филологическо обучение. В началото на 70-те години в Литературния институт духът на свободомислие и либерализъм беше естествена съставна част на въздуха. Създаваха го преподавателите, които ни четяха лекции по антична, западноевропейска, съветска класическа и модерна литература, по хармония и философия, по редица чисто професионални дисциплини като доктрина на стихосложението, езикознание, основи на кинодраматургията, доктрина на прозата. Професорите ни и ръководителите на креативните семинари бяха неординарни хора, от оживелите персони на една огромна просвета и на едно кръстопътно време. Институтът ми даде и още нещо - другарство за цялостен живот с блестящите поети Андрей Андреев (светла му памет!), Георги Борисов, Валентина Радинска. С непрежалимия Никола Радев. Както и с доста имена в съветската литература от най-различни националности.
- Вие сте измежду най-хубавите преводачи на съветска литература у нас. Какво мислите за опитите през днешния ден съветската просвета и изобщо всичко съветско да бъде зачеркнато?
В подстъпите на Червения площад с писателката Ирина Степановска - Мога да дефинира тези опити напълно сбито, с финалния ред на Ботевото стихотворение " В механата ": " а вий... вий сте идиоти! " Недостойни и жалки са сходни напъни. Те издават скудоумие, съчетано с някаква шизоидна нервност. Както нормално, най-фалцетен в хора на хулителите е гласът на безконечните приспособленци.
- Познавате добре Русия, съветския народ. Мнението Ви за събитията в Украйна?
- В моя случай става дума за освен това от познаване. Още от предучилищна възраст слушах съветска тирада и усвоявах говоримия език. Леля ми беше омъжена за " белогвардеец ", а с една достолепна дама от неговото обграждане, която живееше против нас, излизахме на неделни разходки. 14-годишна отпътувах с родителите си в Москва, живях там 8 години. В София посещавах единственото по това време Руско учебно заведение на ул. " Стара планина " и " 11 август ". Ще изтъквам В. Радинска, която приказва за по този начин наречената " рускост " - термин, обозначаващ непреодолимата при никакви условия принадлежност към Русия, носенето на Русия със себе си, където и да отидеш. Според нея " Русия е заразна, разболееш ли се един път от Русия - няма лек против това. Оставаш болен за цялостен живот... " Това няма по какъв начин да го схванат платените или самоназначили се идеолози на русофобията у нас, които са създали картотека на неугодните им и непрекъснато внушават на обществото, че били " рубладжии ", " сътрудници на въздействието ", " прислужници на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) " и други сходни дивотии.
А за Украйна... Колкото и да беше огромно стъписването ми при започване на тези печални събития, мащабите на нервността в медиите и изключително в обществените мрежи ме хвърлят в шок. Освен че видях в нова светлина много свои остарели познайници, научих нови неща и за себе си. Опитвам се да запомня заклеймяващите прякори, с които съм прикована на позорния дирек: рашизоид, кремълски урод, тежко болна от русоробия... Такива са нашенските нрави. И рефлекси, наречени първа сигнална система. В кръвопролитния конфликт, в братоубийството сред Русия и Украйна почтени няма, що се отнася до вдъхновителите на тази подклаждана години наред омраза, избухнала в неконтролируем, изпепеляващ пожар. В същинска филантропична покруса. Страдам за жертвите и от двете страни, както погиналите, по този начин и оживелите, само че белязани вечно от този разгром над човечността, който, уви, доживяхме.
- Поетите постоянно са били съвестта на нацията. Но чува ли се гласът на поета през днешния ден, в нашето забързано, материално и меркантилно общество?
- Не единствено у нас, а и по света този глас от дълго време е престанал да се възприема като оракулски. Днес на поета гледат като на някаква атракция, като на махленски магьосник. Но това се култивира и целеустремено посредством хепънинги, пърформанси и други сходни зрелища с присъединяване на пишещи в сякаш мерена тирада. Подобно преобразяване на културата в ерзац, в на ниска цена развлечение, е особено за арт-проявите като цяло. И дано не ми изясняват доморасли културолози и изкуствоведи, че новото време изисквало нови форми и подходи, а повредата е в моите рецептори за изкуство. И тук за следващ път би трябвало да сторим реверанс на великите си прародители, българските поети на всички времена - няма по какъв начин и в нас да не е минала частичка от техния самоубийствено-безсмъртен геном. Затова дано не се озъртаме непрекъснато през рамо към " европейското " - нашето завещание е забележително и неповторимо.
На посетители у Булат Окуджава - Наблюдението Ви върху актуалната българска лирика и върху актуалната ни литература изобщо? Накъде отиват?
- За страдание, виждам обедняване на истински поетическото, изгубването на онази оптика, при която пречупването на действителността с въображението ражда нови светове. И, по предписание, ги ражда през болката. През катарзиса. През ахването пред чудото на живота.
Днес сме очевидци на голям брой безплодни опити или просто на привнесени от други поетически обичаи дословни подражания. Често и на " грозотия, доведена до прекаленост ", до долнопробност, до непристойност, явно подразбирана като модерност. Такова елементарно писане е надалеч от поезията. Независимо че има своите апологети-теоретици, които го превъзнасят до небесата и му приписват несъществуващи достолепия и подтекстови метафизичен дълбочини.
С прозата нещата стоят по-различно, най-малкото тъй като нейният инструментариум е различен, не можеш току-тъй да я наподобиш, желае се повече време, повече " гориво " и строителен материал... Затова белетристите графомани са много по-малко.
- Какви качества би трябвало да има положителният стихотворец?
- Каквито би трябвало да има златото - да е злато, а не реплика от лъскаво тенеке. Добра лирика е онази, която не забравяш незабавно щом затвориш страниците на книгата или индивидът слезе от сцената. Поезията, която ти оставя белег. И запомняш името на създателя й, искаш да го четеш още. Която задоволява в теб другия, неатавистичен апетит - за въздух и небе.
С проф. Марко Семов и Христо Караславов в Забранения град - Пекин, 2006
Стихотворения от Надя Попова
ФОНТАНЪТ
Върви, не спирай. Няма да намериш
фонтана в парка. Някой го умъртви.
Стърчат като прерязани артерии
опръскани с ръждива кръв тръби.
Не се обръщай - към този момент няма езеро.
Съня си да опазиш не можа.
Ще те настигне озлобен подбив, радостно
ще се удари в твоята душа.
И в нощите ще те преследва споменът
с назъбен нож в безмилостната длан,
дърветата - доскоро в цвят - оронени
ще зъзнат там, над празния шадраван.
Край него
някой плюл е с равнодушие:
наслойка и боклук - това ли е било?
Разбра ли какъв брой доста си наподобявате:
оголени докрай, с родословие
забравено, изложени на погледи
презрителни, осмени без виновност...
Недей позволява ти себеподобните
до уязвимата си същност!
И единствено слой след слой да се разместват
в дълбокото - трудно потайни.
А през деня отново над теб ще се надвесват
лица погрешни, непознати и инцидентни.
ЛЕГИТИМАЦИЯ
Да запомните моето име не се надявам.
Да не би да съм Майка Тереза или Мадона?
Нито в жизнен мажор,
нито в печален диез припявам,
а има и друго:
прекомерно сме доста на клона.
Нямам никакъв късмет
да приседна отдясно на Бога
с тези самоубийци измежду родственици и измежду кумири.
Затова пък умея
без подпалки да стъквам огън,
през стени да минавам,
когато някой умира.
От разкривените сенки не изпитвам страх.
Блика в моите вени солена, стаена мощ.
Аз съм тази, която не пита:
" Знаеш ли ти коя съм? ",
тъй като зная коя съм
откогато съм се родила.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ