Борис Илиев Берковица искаше да види свободна Македония, но този блян беше изгубен
Интерно е по какъв начин след Руско-турската война, България стартира да показва изключителна военна подготовка. В ранните години историята ни демонстрира, че българските офицери се образоват в италиански и френски школи, отдадени са на военното дело, изключително откакто най-сетне могат да потърсят реванш за петте века в иго. На днешната дата ще открием, че своят житейски път завършва Борис Илиев, той е единствено едно непретенциозно и малко име в статистиката, само че действително неговият живот е една дълга и свирепа битка.
Наричат го Берковчанина, тъй като е родом от Берковица и въпреки да е пропуснат бунтовник, челник и част от Върховния македоно-одрински комитет, неговата специалност е войната и е явно, че в нея може да се оправи най-добре. Не инцидентно той и доста други четници ще проклинат Европа и ще я назовават „ Вавилонската развратница “, тъй като всеки един контракт единствено обрича повече и повече Македония, онази, за която българите се борят. Остава единствено с главно обучение, само че и няма време да приключва гимназия.
Началото на XX век е кърваво и ще остане такова доникъде си. Борис Илиев се включва във ВМОК през 1902 година и първите му сражения с Горноджумайското въстание. Четниците имат за цел да вдигнат българското население и да се изправят против Османската власт. По това време княз Фердинанд I не е известен за сходни съответни дейности и като цяло самите четници са оставени да се борят сами. Общият им брой е към 2850 против близо 14 хиляди османски боеца от постоянната войска.
Ситуацията в България също не е изключително розова, с цел да поддържа сходни военни дейности, а и всички изпратени съветски офицери и представители на армията, които би трябвало да образоват България, от дълго време са напуснали – на практика след съединението. Българите в Македония би трябвало да отхвърлят своята власт независимо, а и през това време мнозина не знаят, че рано или късно ще се стигне до Балканската война. Самото въстание е планувано за 25 септември, само че действително избухва с 2 дни по-рано и принуждава множеството сили да стартират дейности доста по-рано, с което нямат и подготовката.
Сражения се водят в региони като Сърбиново и Градево. Въстаниците не се дават толкоз елементарно и ревниво пазят всеки метър. От 19 октомври до 3 ноември се водят шест сражения при Бистрица, върховете на Чатал, Факир тепе и местността Ибраимец. В Мелнишко има спомагателни две сражения, още две в Петрично и едно в Малешевско. Струмишко и Разложко. Четниците са отворили цели 19 фронта, само че даже и това не им оказва помощ да се оправят. По същото време се оказва и тежък напън на Европа върху България и условието е да се затворят границите, с цел да не се разреши на доброволци да подкрепят четниците. След потушаването на въстанието, турската власт прибира всички оръжия, ликвидира комитетите и някои канали за доставка.
Това обаче не пречи през идната година ВМОРО да продължи своята активност и още идната година още веднъж да изненада османската власт. През идната година Берковчанина става част от четата на Сотир Атанасов – български офицер и опълченец, с оценки в Българското Военно отличие. При експлоадирането на Илинденско-Преображенското въстание, българските четници стартират да дефинират своите райони като Крушевска република, Странджанска република, Одрински революционен окръг и други. Във всеки град българите приканват власи и гърци да се включват в сраженията, с цел да отхвърлен един път и вечно османците.
Спартанските условия и численото предимство обаче слагат за следващ път тази задача в съвсем невъзможна. Около 19 582 четника се изправят в 150 борби против близо 292 735 турски боеца. Боевете не престават близо 1146 часа. Броят на починалите и ранени е 747 четника и близо 3087 боеца.
След прегазването на съпротивата, Османската империя бърза да хвърли всичката отговорност върху България, като за следващ път отхвърля да признае, че осъществяваните зверства от тяхна страна са умишлени и се стремят да пречупят всяка една опозиция във времето. Наказанието този път е още по-жестоко, като не би трябвало да забравяме, че бежанците от Македония са към 30 000. Жертви при четниците също са високи, а цената е над 12 хиляди опожарени къщи, повече от 4694 избити цивилни. Около 3122 дами и девойки са изнасилени и към 176 са пленени.
Борис Илиев оцелява за следващ път. Една от последните му борби ще бъде в Балканската война, където ще бъде причислен в партизанска чета 30 на Македоно-одринското опълчение. Задачата на четата, формирана от 1250 души е да унищожава връзката сред другите постове, с цел да утежни в допълнение връзката на Османската империя по време на Балканската война. Бойците минават безшумно и неусетно, готови за партизанска война. По това време сръбското държавно управление упорства четниците да заминат за Тракия, употребявайки старите си апетити за завладяването и причисляването на Македония към своите лични територии.
Българските четници пренебрегват напълно тази заповед. На 26 септември четата на Берковеца влиза в Горноджумайско и стартира да подкрепя българското население и другите въоръжени милиции. Бойците мму се борят в Сърбиново, Осеново и Градево. Илиев изпраща отчет, че е заповядал на селските чети да унищожат всички телеграфни и телефонни известия, както и да подкрепят българските елементи, когато дойдат.
Движенията на четниците не престават до Солун. През идната година Илиев ще се бори в състава на 14-воденска тайфа на Опълчението и получава сребърен орден за заслуги. С експлоадирането на Първата Световна война още веднъж взима оръжието си и продължава да се бори с една единствена цел – присъединението на Македония.
Разочарован от обстоятелството, че за следващ път не може да види Българския народен блян, Илиев прави и последната си неточност в живота. Включва се в редиците на Българска социалистическа партия и стартира да се приготвя за Септемврийското въстание от 1923 година Неговото присъединяване в този опит за прелом е в Берковица. Въоръжената му група за първи път се изправя против българи, което има и последици. Бунтът е сподавен, а Илиев хванат и изтезаван.
Не е ясно какво тъкмо са правили неговите мъчители, само че когато се връща назад в родната си Берковица, Борис към този момент не е същият. Това показват и тези, които го помнят. Мнозина го отбягват, усеща се зарязан и на финала би трябвало да се оправя самичък с тежки болести и контузии. Последните дни на един от опитните и дейни борци за свободата на Македония, умира на 28 юни 1938 година, тогава е на 48 години.
