Името на Тодор Живков предизвиква противоречиви чувства. За едни той

Тодор Живков – хитрият лидер, надлъгал съветските другари

Името на Тодор Живков провокира спорни усеща. За едни той е знак на непоклатимост и дълго ръководство.

За други на сивата рутина на социализма. Но оттатък клишетата остава едно качество, което мнозина, и другари, и врагове, му признават.

Умението да лавира, да хитрува и да надлъгва даже руските си „ приятели “. В годините на Студената война България е най-верният спътник на Москва.

Външно – безусловна честност, вътрешно – комплицирана игра. Живков чудесно схваща, че ориста му зависи от благоволението на Кремъл, само че в същото време знае по какъв начин да извлече изгоди за личната си власт.

Примерите са доста

Следвайки линията на „ верността “, той без съмнение изпраща войски в Чехословакия през 1968 година, само че подмолно употребява този акт, с цел да изиска нови заеми и икономическа помощ.

Когато Брежнев упорства за по-близка интеграция, Живков на думи даже предлага „ 16-та република “, само че на процедура ловко заобикаля действителното усвояване на България от Съветския съюз.

Този негов ход е може би най-голямото му увъртане – дава обещание цялостно послушание, до момента в който в действителност отсрочва и разводнява концепцията.

Друг случай е обвързван с икономическите покупко-продажби

България постоянно получава преференциални цени за нефт и газ, само че Живков употребява това, с цел да построява лична система на вътрешни привилегии.

От една страна – показва честност, от друга – акумулира вътрешна непоклатимост, която да укрепи позициите му.

Съветските водачи постоянно са го гледали с известно неуважение – „ селски шмекер “, както от време на време са го наричали.

Но точно тази „ селска ловкост “ му разрешава да оцелее десетилетия на върха, до момента в който мнозина негови сътрудници от социалистическия лагер падат жертва на чистки или вътрешни заприказва.

Живков не беше визионер, нито идеологически маниак

Той беше прагматик до мозъка на костите. И когато трябваше да избира сред идеологията и оцеляването си, постоянно избираше второто.

Това го прави необикновен политически феномен – водач, който се кълнеше във честност на Съветите.

Но в същото време знаеше по какъв начин да ги надлъгва, с цел да остане недостижим в личната си страна.

Днес, когато гледаме обратно, можем да си зададем въпроса: беше ли Тодор Живков просто „ покорният васал на Москва “ или един от най-хитрите играчи на своето време?

Истината евентуално е някъде по средата. В умеенето му да балансира сред лоялността и персоналния интерес, сред „ да “ пред Кремъл и „ не “ зад завесата.