Името на Мартин Скорсезе е смятано за синоним на велико

За да бъдеш "корав" трябва да не вярваш в съществуването на душата - МАРТИН СКОРСЕЗЕ

Името на Мартин Скорсезе е считано за синоним на велико кино. Почти няма артист, който да не мечтае да работи под неговата постановка.

С над 50 заглавия във филмовата си кариера, един извоюван „ Оскар “ и близо 60 продуцентски плана Мартин Скорсезе прави от киното това, поради което хората го назовават „ изкуство “.

Остри фрагменти, близки проекти, тишината в сцените, динамичният роман, неконвенционалните персонажи са тези неща, които вършат Скорсезе характерен, запаметяващ се, незабравим.

Израснах в квартал, в който поределението за „ мъж “ беше да можеш да влезеш в бара, да пребиеш всички и да си излезеш като във филм на Шварценегер. И в това време татко ми искаше да ми изясни своята визия за мъжествеността, която значително се основаваше на нравствени устои.

Моята астма ме изолираше от всички останали деца. И по този начин, в тази изолираност бях заставен да си мисля, че не мога да се занимавам с неща, коити изискват физическа мощ. Трябваше да бъда доста деликатен и да се вардя. Така че ритуалът да отивам на кино с баща – нямаше значение на какъв филм – стана нещо доста значимо за мен.

Когато вървиш на черква, усещаш вярата в себе си. В киносалона беше същото. Имаше филми, коити ми влияеха повече от останалите, само че вярата в киното постоянно беше с мен. Вярата, че ще бъда отведен на странствуване, че ми следва някакво вълнуващо пътешестване. Плакатите пред киносалона ти продават фантазии. И когато влезеш в салона, фантазията се сбъдва, най-малко ненапълно.

В света, в който израснах, нямаше нищо по-лошо от измяната. Предателството е обвързвано с любовта. Свързано е с любовта сред хората и метода, по който предават тази обич. Защото сред тези хора има връзка.

Дори когато нямаш нищо друго, би трябвало да съхраняваш достойнството си. За да можеш да излезеш на улицата.

Като юноша бях обмислил опцията да последвам в духовна семинария, само че бях осъзнал, че подбудите ми не са напълно верни – главната причина би трябвало да е мисълта за другите, а не за теб самия. А аз щях да употребявам това предопределение, с цел да се откъсна от света, просто с цел да не вземам участие в него. Мисля, че взех решение да се откажа от тази концепция по време на първата ми кино лекция в университета.

Помня по какъв начин един път един духовник повика татко ми и му сподели да вземе и мен. Започнах да се чудя какво толкоз съм направил. Трябва да съм бил към 12-годишен. А свещеникът стартира да изяснява, че съм прекомерно сериозен и като че ли нося някакво голямо задължение на плещите си. „ Това не е редно, не и на такава възраст “, сподели свещеникът. Трябвало да се развличам повече. И след това сподели нещо, което в никакъв случай няма да не помни: „ Това момче е прекомерно чинно “. И в действителност беше по този начин – постоянно бях болен и в никакъв случай не се забърквах в неприятности. Но по-късно, когато ме изключиха от Семинарията, монсеньорът сподели на татко ми: „ Синът ви е като тухлена стена. Не удряйте с глава в нея, тъй като ще ви заболи “. После стана, показва по какъв начин си удря главата в тухлената стена и по този начин завърши всичко.

Отец Принчипе, откакто гледа „ Шофьор на такси “, оипса най-добре цялата ми кариера. „ Винаги съм ти го казвал: в теб има прекалено много от Разпети Петък и прекомерно малко от Великден. “ Това е. Това обобщава всичко за мен.

Аз не бях твърд. За да бъдеш подобен, по някакъв метод би трябвало да не вярваш в съществуването на душата.

Емоциите, които открих в „ Записки от подземието “ на Достоевски, напълно ясно откриха отражение в „ Шофьор на такси “. Този човек не ти харесва. И въпреки всичко осъзнаваш, че надълбоко в себе си, тайничко и тихичко си мислиш за същите неща като него. Това идва от непрекъснатото отменяне и отказване от страна на средата, в която живееш. Не е рационално, не е положително, само че е изцяло човешко. И в прочут смисъл ни дефинира като хора.

Осъзнавам, че най-вероятно ще прозвуча като публично продупреждение по радиото, само че постоянно, когато подадеш ръка за помощ на някого, той може да извади револвер и да те простреля. И в това време връзките сред хората подлежат на непрекъсната смяна. Всичко зависи от това дали човек е кадърен да дава. Това ми се коства удивително.

Хората си харесват някакви облици, които от своя страна стават известни, стават герои. Но какво съставлява героят? Това е тематиката, с която се занимават множеството ми филми. Какво е индивидът, какво е героят? Правото на страната на мощния ли е? Или на оня, който се старае всички да се схващат и да са добре? Според мен това е по-трудно. Ако биеш някого задоволително дълго, той непроменяемо ще се подчини. Така и става. До един миг.

Щом се опитам да бъда друг, аз просто ставам непристоен. Чувството, че се топвам в порока, винаги е било причина да се напъвам и да изпадам в дълбока меланхолия.

Нямах доверие на самия себе си. Не приказвам за изкуството; приказвам за себе си като човек. Бях се изненадвал прекалено много пъти, в неприятния смисъл на думата. Важно е по какъв начин се отнасяш с хората в близост и по какъв начин се отнасяш със самия себе си. И след това си казваш: „ Ако се помириш със себе си, най-малко ненапълно, може би ще се отнасяш по-добре и с останалите “. Това е всичко. Може би до някаква степен е обвързвано със съзряването, въпреки че аз не мисля, че съзрявам. Просто одъртявам и се изтощавам.

Докато снимах „ Разяреният бик “ се натъкнах на откритието, че би трябвало да си дам сметка за нещо. За това, че се боря със самия себе си. В някакъв миг просто свикваш със себе си: това си ти, тъй че продължавай с живота си.

Древна е историята за това, че би трябвало да удариш дъното в себе си, с цел да поемеш нагоре. Винаги си припомням за страхотната библейска история за Давид, който би трябвало да постави ръце на ковчега на завета, откакто е стигнал до този миг от живота си, че към този момент няма накъде да пропада повече. Едва тогава идва Господ, с цел да го въздигне. Това има доста общо с метода, по който виждам аз на човечеството: в случай че имаш шанс, можеш да получиш някаква благосклонност. Независимо дали самичък ще предизвикаш тази смяна, или вярваш в някакво по-висше създание, ти си решаваш. Но всичко стартира с метода, по който се отнасяш към себе си.

Баща ми взе участие в „ Разяреният бик “. Майка ми играе в доста от моите филми. Те бяха на снимачната площадка, с цел да ми оказват помощ да не не помня кой съм и от кое място пристигам.

Ако искаш да се занимаваш с изкуство – без значение дали си артист, художник или публицист, – би трябвало да можеш постоянно да се изправяш на крайници, подготвен да понесеш идващия удар. Това няма по какъв начин да ти харесва. А би трябвало да го правиш още веднъж и още веднъж. И започваш да си мислиш: „ Защо въобще желая да се занимавам с това? “. Но после… После продължаваш, през целия си живот. Непрекъснато. Някои хора даже имат гений, само че геният самичък по себе си не е задоволителен. Според мен би трябвало да си подготвен да отхвърлиш всичко друго от живота си, с цел да успееш. Просто да продължаваш да работиш и да правиш това, което умееш. Да не слушаш никого, да не четеш рецензиите, да не приемаш мнението на другите.

Когато младежите ме питат кое е най-важното нещо, аз употребявам думата „ твърдоглавие “ и имам поради, че каквото и да става, би трябвало да бъдеш като Одисей, завързан за мачтата.

Ако доста постоянно получаваш похвали, ще последва и удар – или голям брой удари. Няма различен метод. И тогава просто ще би трябвало да ги понесеш, и да останеш убеден в себе си, и това се назовава твърдоглавие.

Ядосвам се поради това, че нещата са такива, каквито са, и хората също. Приемам доста персонално историите, държанието на даден воин, въъобще по какъв начин е организиран светът. Не става въпрос единствено за яд, а по-скоро за загрженост към героите и света. Тези неща са ми любопитни. Все още се вълнувам от историите и се смущавам от дейностите на героите. А гневът ме стимулира. Понякога, с цел да се заловя за работа, с цел да си проясня мислите, е належащо първо да мина през интервал на безпокойствие – обвързвано с мен самия или с избрана обстановка, да речем. При други хора процесът е много по-бърз, което не значи че те влагат по-малко сила в него. Но не влагат сърцето и душата си. А аз върша по този начин. При това непрекъснато.

Всеки го е грижа за това, което прави. Аз обаче се привързвам прочувствено с работата и я оставям да ме ръкаводи. И по този начин е с всичко. До такава степен, че с годините стартира да става смешно. Освен в случаите, в които не беше смешно.

Едно произведение на изкуството би трябвало да идва отнякъде и би трябвало да бъде подложено на критика, да бъде показано на публиката. Трябва да бъде възприето. Това е природата му, ориста му. И защото пристигам от християнска просвета, с нейното чувство за ред в света, аз не преставам да се боря с чувството за липса на ред в света.

Мисля, че Епиктет беше споделил, че няма за какво да се тревожим за гибелта, тъй като животът е наличието на възприятията, страстите и съзнанието, а гибелта е отсъствието на всичко това, от което следва, че няма да имаш и схващане. Тогава за какво да се тревожиш?