Името ми е мама, но понякога го забравям... Забравям, че

Името ми е мама, само че от време на време го не помня... Забравям, че съм човек, отвън майчинството. Денят ми стартира и приключва с безкрайното " мамо ", а мислите ми са погълнати от това, което следва. Кой има потребност от мен, какво би трябвало да направя по-късно, дали не би трябвало да платя сметките, или пък да нахраня детето. Често съм същински раздраснителна, само че тогава би трябвало да сменя пелените или да преоблека някого, да кърмя... Да ги обичам!

Здравей, името ми е Мама!

Не закъснявай за това, не закъснявай за това. Накърми бебето. Подръж детето. Целуни коленцата. Качи се назад в колата. Спокойно, и това ще мине. Време е за къса сънливост. Вземи още закуски за децата. Смени облеклата. Почисти повърнатото. Няма ли край?

И аз, също като теб, не съм разговаряла с различен възрастен лице в лице с изключение на със брачна половинка ми. Дори не съм сигурна дали желая, само че усещам, че би трябвало. Отивам до магазина и се усещам като фантом, минаващ през продуктите, изцяло невидима и нечута. Обикалям в близост изгубена и от време на време скрито се надявам някой да ме попита дали нуждая се от помощ, единствено с цел да мога да си поговоря с него...

Да, приятелките ми към момента се обаждат, множеството от още нямат деца. Опитвам се да бъда познатата аз, тази, която има име, тази, която познават от години. Но някой ме подърпва постоянно и ме води при играчките, или при шишето си с вода, а аз стартирам да викам, до момента в който се пробвам да чуя какво ми приказват в слушалката. Помня ги. Умолявам ги да продължат да ме молят да излезем даже и да знам, че няма да мога да дойда.

Когато имам малко време за себе си взимам бебето, тъй като има потребност от мен. Преди три години бях бременна. Тялото ми не е същото. Не съм подстригвала или боядисвала косата си повече от година и напълно неотдавна си купих чифт дънки (изминаха 4 годинин от последния) и съм изцяло изтощена. Първо децата, не забравяй!

Депресията постоянно се спотайва и ме чака да се изгубя. За да не помни коя съм изцяло... В капан съм на рутината да бъда майка. Няма къде да се скрия, да се отпусна, да създавам, да се освободя. Да бъдеш майка е най-вълшебната, само че и най-неблагодарна работа. Aз съм невидима и никой не ме чува. Не ми се заплаща. Не ме потупват по рамото. Нямам право да напущам работа или да излизам. Не мога да карам до и от работа сама. От съвсем 4 години дремя и се разсънвам на работното си място, където като че ли няма излаз. Партньорът ми се прибира у дома и има истории, които да показа с мен. Колеги. Хора. Повтарям една и съща история всеки ден. Колко бяха сладки децата, какъв филм гледахме, нещо сладко, което едно от децата ни сподели, какво хапвахме за обяд, с кой се чух по телефона...

Четене на книжки. Разходки. Време за баня. Целуване на коленцата. Слагане на пижамата. " Лека нощ, обичам те, богатство! " Толкова ли доста желая? " Добро утро, скъпа. Готова ли си да закусваме? " Вземи детето. Не изтерясвай, и това ще мине! Смени облеклата й. Не се карай на децата още веднъж! Надолу по стълбите, нагоре по стълбите... Време за обяд. Измий чиниите...

Свободното ми време е забързано. Втурвам се да се изкъпя, бързам да свърша толкоз доста задания, бързам да хапвам. Винаги бързам да се върна, с цел да се погрижа за всички останали.

А аз? С годините просто се губиш. Да бъдеш майка е мъчно. Самотно е. Изтощително е. Но ето какво... виждам те. Всички те виждаме. Виждам изтощените ти очи. Виждам разрошената ти коса, виждам петната по блузата ти. Погледът, който имаш, когато детето ти се е отпуснало и ти се желае да се стегне само за секунда, с цел да излезете в точния момент. Знам, че искаш да приказваш и ще го направя вместо теб. Защото знам! Знам какъв брой самотно може да бъде. Искам да знам за деня ти, за обяда, който изяде от чинията на децата си и за кино лентата, който гледа още веднъж и още веднъж. Искам да видя 100 фотоси на дребните лица, които карат светът ти да се върти, тъй като се интересувам. Наистина ме е грижа за теб!

Искам да знаеш, че хората те виждат. Това, че когато си лягаш изтощена, тъй като си работила интензивно през целия ден и би трябвало да станеш след 2 часа, не остава неусетно. Знам, че вършиш невероятна работа. Знам какво е да се чувстваш невидима. Нашите деца ни виждат. Те обичат целувките, разходките, посредствените вечери и същата приказка за лека нощ. Нашите другари ни виждат. Нашето семейство и партьори ни виждат. Те знаят, че сме смазани, даже и да не го споделят на глас. Но от време на време имаме потребност да го чуем.

А в този момент, блага моя, вземи си дълъг душ, купи си нови облекла, поглези се с нещо особено, яж сама, откри своето щастливо кътче. Обади се на приятелите си, напомни си коя си била. Да си майка е толкоз мъчно. ТОЛКОВА ТРУДНО! Не се давай на страстите си, тъй като и това ще мине. И ще ти липсва. Много! Адски доста! Помни името си, какво обичаш и коя си.

Защото дребното богатство има потребност от теб. От същинската теб! Тази с име и с най-любящите ръце!