Защо времето пред екрана е грешен показател в ерата на изкуствения интелект
Имаше време, когато измерването на времето, което човек прекарва пред екрана, изглеждаше задоволително добър индикатор за цифровото здраве. Логиката беше следната: колкото повече време се прекарва пред екрана, толкоз по-голям е рискът – от разпръскване, от самотност, може би даже от намаляване на умствените качества. Преди появяването на генеративния изкуствен интелект. Преди екраните да се трансфорат в мотори на въображението. Днес, през 2025 година, би трябвало да се запитаме: дали времето, прекарано на екрана, въобще е индикатор, който би трябвало да използваме? Краткият отговор е „ не “.
Времето, прекарано пред екрана, е стар индикатор за цифровото богатство в епохата на изкуствения разсъдък
Нека си дадем сметка, че концепцията за „ прекалено много време пред екрана “ се е родила в една по-ранна ера на пасивно ползване. Спомнете си телевизионните маратони и безцелното скролване. Но през днешния ден екраните са място за работа, а освен за гледане. Ученик, който написа къс роман благодарение на ChatGPT, бизнесмен, който създава наличие за брандиране благодарение на Midjourney, възпитаник, който се учи да програмира от ИИ – те не се бавят. Те основават, откриват, опитват. Това е друго от скролването в TikTok в продължение на часове.
Генеративният ИИ размива границите на това какво значи да си „ онлайн “. Не всяко време, прекарано пред екрана, е еднообразно – един час може да ви изтощи, а различен да ви въодушеви. Разликата е в задачата и взаимоотношението.
Последиците надвишават семантиката. Родителите се тормозят за дневния престой на децата си пред екрана. Училищата дефинират ограничавания за устройствата. Правителствата финансират изследвания, които се пробват да свържат часовете с резултатите. Но какво става, в случай че отчитаме един изцяло неправилен индикатор?
Преосмисляне на времето пред екрана в епохата на генеративния изкуствен интелект
Не питаме какъв брой часа са отдадени на тетрадката, четката или китарата. Питаме какво са създали с тяхна помощ. Същото би трябвало да важи и за екраните в епохата на изкуствения разсъдък. Вместо да броим минутите, би трябвало да попитаме: продуктивно ли беше времето, креативно ли беше, взаимна работа ли беше?
Време е да престанем да мислим за потреблението на технологиите като за нещо, от което би трябвало да се срамим, и да стартираме да виждаме в тях това, което могат да бъдат – инструмент за подпомагане. Не че би трябвало да се откажем от всякаква нерешителност. Трябва да има граници. Но подтекстът също е значим.
Нуждаем се от нова парадигма за цифровото богатство. Такава, която не се концентрира толкоз върху минутите, които прекарваме пред телефоните си, а повече върху това какъв брой целеустремено ги прекарваме там. Не става въпрос за време – става въпрос за цел. А в случай че изкуственият разсъдък оказва помощ на хората да вършат повече, да учат по-бързо или да основават неща, които не са могли да вършат преди? Това не е нещо, от което би трябвало да се опасяваме. Това е нещо, което би трябвало да се следи – и да се чества.
Това не е единствено философска смяна – това е смяна на практиката. Технологичните компании към този момент вършат промени. Някои приложения към този момент разделят дейното и пасивното потребление в докладите на потребителите. Платформите за образование наблюдават напредъка и усвоените умения, а не записаните часове. Дори носимите устройства стартират да мерят фокуса и когнитивното натоварване, а не времето, прекарано на екрана. Числата най-сетне стартират да се преценяват с действителността: вниманието и желанията са по-важни от минутите. Ако телефоните ни стават все по-интелигентни във връзка с метода, по който ги използваме, то и полемиките ни за времето, прекарано пред екрана, също би трябвало да бъдат такива.
