Мадрид: Моята история!
Имам мощен спомен, когато бях на 7 години. Толкова явен, че мога да си го показва незабавно. Спомен, който ме топли. Свързан е със фамилията ми.
Точно бях почнал да играя същински футбол. Преди това го правех по улиците на Мадейра с приятелите ми. И когато споделям на улицата, нямам поради празен път, а в действителност приказвам за улица, на която трябваше да стопираме да играем всякога, когато преминаваше кола. Бях благополучен да върша това всеки ден, само че татко ми, който беше хазаин на ФК Андорина, непрекъснато ме окуражаваше да отида да играя за юношеския тим. Знаех, че това ще го направи доста горделив, и по тази причина изпълних желанието му - отидох.
Лионел Меси против Кристиано Роналдо: Надпреварата продължава!
Вижте какво демонстрира статистиката за огромните звезди на футбола
В началото имаше доста правила, които не разбрах, само че заобичах. Пристрастих се към възприятието за победа! Баща ми беше на всеки мач до игрището и гледаше с огромната си брада и с работните си облекла. Обичаше да го прави. За разлика от майка ми и сестрите ми, които нямаха безусловно никакъв интерес към футбола.
Баща ми идваше да ме гледа, майка ми и сестра ми - не!
Затова всяка вечер татко ми се опитваше да ги убеди да дойдат да ме гледат. Изглеждаше по този начин, все едно ми е управител. Всеки път, когато се прибирахме дружно от мач, той влизаше в къщи с думите " Кристиано вкара гол " . От другата страна отвръщаха " О, отлично ", само че в полза на истината не бяха изключително разчувствани. Баща ми продължи да прави това, казвайки " Кристиано вкара два гола " , само че и това не събуждаше интереса им. Какво да върша? Продължих да въвеждам, а един ден баща се прибра и сподели " Кристиано вкара три гола! Беше необикновен! Трябва да дойдете да го гледате " . И все пак, всякога до игрището баща стоеше самичък. И по този начин, един ден, до момента в който загрявах погледнах и видях баща, а до него майка и двете ми сестри. Изглеждаха толкоз... по какъв начин да кажа? Уютно! Бяха се сгушили един до различен. Не викаха, не пляскаха, а просто ми махаха все едно съм на церемониал или нещо сходно. Изглеждаха като че ли в никакъв случай не са ходили на футболен мач. Но бяха там! Само това ме интересуваше...
Източник:
Почувствах се толкоз добре в този миг. Това значеше доста за мен. Сякаш нещо вътре в мен се прекатурна. Бях доста горделив. По това време нямахме доста пари. Животът в Мадейра беше сложен. Играех с обувките на брат ми или тези на братовчедите ми. Но когато си хлапе, не ти пука за тези работи, не ти пука за парите. Интересуваш се от несъмнено възприятие. В този ден то беше доста мощно. Почувствах се предпазен и обичан!
Играех с обувките на брат ми или с тези на братовчедите
Връщам се към този миг с носталгия, тъй като този миг от живота ми се оказа къс. Футболът ми даде всичко, само че ме отдалечи от вкъщи още преди да съм подготвен. Когато бях на 11 се реалокирах в академията на Спортинг (Лисабон) - там бяха най-трудните времена в живота ми.
Лудост е като си го помисля в този момент! Синът ми, Кристиано-младши, сега, в който пиша тези неща, е на 7 години. Мисля си, по какъв начин ще се усещам, в случай че би трябвало след 4 години да му събера багажа и да го пратя в Париж или Лондон?! Изглежда ми невероятно! И съм сигурен, че е било невероятно и за моите родители...
Източник:
Но това беше опцията да преследвам фантазията си. И по този начин - те ме пуснаха, а аз отпътувах. Плачех съвсем всеки ден. Да, отново бях в Португалия, само че все пак се усещах все едно съм в друга страна. Акцентът беше друг, струваше ми се, че се приказва на различен език. Културата също. Не познавах никого, бях извънредно уединен. Семейството ми можеше да си разреши да идва да ме вижда един път на 4 месеца, че и повече. Липсваха ми доста, всеки ден беше мъчителен.
Плачех съвсем всеки ден...
Футболът ме поддържаше. Знаех, че на терена върша неща, които нито едно друго дете в академията не може да прави. Спомням си по какъв начин за първи път чух едно хлапе да споделя на друго по мой адрес " Видя ли го какво може? Този е същински звяр " . Започнах да го слушам непрекъснато. Дори от треньорите, само че постоянно се появяваше някой, който да каже " Жалко, че е толкоз дребен ".
И е по този начин, в действителност бях доста слаб. Нямах мускули. На 11 години знаех, че имам гения, само че все пак взех решение да упражнявам доста повече и по-здраво от останалите. Реших, че би трябвало да спра да играя като дете, да спра да се държа като дете и да упражнявам като че ли мога да стана най-хубавият в света. Не знам от кое място пристигна това чувство. Просто беше в мен. Като яд, който не искаше да си отиде. Това е единственият метод, по който мога да го обясня.
Източник:
Вечер се промъквах от общежитието, с цел да упражнявам. Ставах по-голям и по-бърз. Тогава щях да излизам на игрището, а хората, които шепнеха " той е толкоз слаб " ? Да, те щяха да ме гледат все едно е пристигнал краят на света.
Когато станах на 15 години, си припомням доста добре, че на една подготовка се обърнах към съотборниците ми с думите " Един ден ще бъда най-хубавият в света! ". Посмяха ми се. Аз даже още не бях в първия тим на Спортинг, само че в действителност го мислех!
Кристиано: Детството ми беше мъчно, нямахме пари
" Бягах от общежитието си, с цел да упражнявам през нощта "
На 17 години започнах да играя при мъжете, а майка ми, едвам гледаше мачовете ми поради стрес. Когато идваше на " Жозе Алваладе " беше толкоз напрегната по време на мой мач, че няколко пъти припадна. Наистина, тя припадаше! Докторите и предписаха успокоителни особено за мачовете ми. Сега бих и споделил " А помниш ли, че не се интересуваше от футбола? ".
Мечтите ми ставаха все по-големи. Исках да играя за националния тим на Португалия, желаех да играя за Манчестър Юнайтед, тъй като непрекъснато гледах Висшата лига по малкия екран. Бях толкоз удивен от бързината на играта и от песните на почитателите. Атмосферата ми влияеше доста.
Източник:
Когато станах футболист на Манчестър Юнайтед се почувствах горделив, само че мисля, че фамилията ми се гордееше повече. Първоначало, печеленето на титли беше доста прочувствено за мен. Спомням си по какъв начин се почувствах при първия трофей в Шампионската лига - поразително! Същото беше и с първата " Златна топка ", само че все пак фантазиите ми ставаха още по-големи. Това е смисълът на фантазиите, нали?
Винаги съм се възхищавал на Реал (Мадрид), по тази причина желаех ново предизвикателство. Исках да спечелвам титли, да троша върхове, да въвеждам голове и да стана легенда на клуба. В последните 8 години реализирах невероятни неща в Мадрид. Но, с цел да бъда почтен, печеленето на трофеи и титли към този момент е от друг вид страст. Особено в последните 2 години. В Мадрид, в случай че не спечелиш всичко, се смята за неуспех. Това е упованието да бъдеш най-хубавият. Това е моята работа! Но когато си татко, възприятието е напълно друго. Чувство, което не мога да опиша. Затова времето прекарано в Мадрид е толкоз особено за мен. Да, аз съм футболист, само че и татко.
Източник:
Имам миг със сина ми, който постоянно ще помня. Който ме топли, когато се сетя за него. Беше в Кардиф, на игрището. Току що бяхме спечелили трофея в Шампионска лига. Сътворихме история в онази нощ. Докато бях на терена, след последния съдийски сигнал, се почувствах все едно изпращам известие на света. Но след това синът ми пристигна да чества с мен и... беше като тракване с пръст. Изведнъж цялата страст се промени. Той тичаше към сина на Марсело. Държахме купата дружно. След това обиколихме игрището, хванати ръка за ръка. Беше наслада, която не можех да схвана, до момента в който не станах татко. Когато отидохме на " Бернабеу ", с цел да честваме, Младши и Марселито си играеха на терена пред почитателите. Да, беше напълно друг миг от оня на улицата в Мадейра, само че се надявам възприятието на сина ми да е било същото като моето в оня миг.
" Мечтата на детето " - думи, гравирани на новите ми обувки.
След 400 мача в Реал (Мадрид) успеха още е моята най-голяма упоритост. Мисля, че по този начин съм организиран, по този начин съм роден. Чувството след победа обаче към този момент е друго. Това е нова глава от живота ми. Имам особено известие, гравирано на новите ми обувки. Последните думи, които прочитам преди мач в тунела. Нещо като увещание, спомагателна мотивация - " el sueno del nino " -(б.а. - в превод " фантазията на детето " ).
Може би в този момент ме разбирате...
Източник:
Разбира се, задачата ми остава такава, каквато постоянно е била. Да продължа да троша върхове в Реал (Мадрид). Да спечелвам колкото е допустимо повече титли. Просто това е моята натура. Но това, което е най-важно за мен, което ще описвам на внуците си, когато стана на 95 години, е чувството да обиколиш игрището със своя наследник.
Ръка за ръка, като първенци! Надявам се да го създадем отново...
Източник: www.theplayerstribune.com
Точно бях почнал да играя същински футбол. Преди това го правех по улиците на Мадейра с приятелите ми. И когато споделям на улицата, нямам поради празен път, а в действителност приказвам за улица, на която трябваше да стопираме да играем всякога, когато преминаваше кола. Бях благополучен да върша това всеки ден, само че татко ми, който беше хазаин на ФК Андорина, непрекъснато ме окуражаваше да отида да играя за юношеския тим. Знаех, че това ще го направи доста горделив, и по тази причина изпълних желанието му - отидох.
Лионел Меси против Кристиано Роналдо: Надпреварата продължава!
Вижте какво демонстрира статистиката за огромните звезди на футбола
В началото имаше доста правила, които не разбрах, само че заобичах. Пристрастих се към възприятието за победа! Баща ми беше на всеки мач до игрището и гледаше с огромната си брада и с работните си облекла. Обичаше да го прави. За разлика от майка ми и сестрите ми, които нямаха безусловно никакъв интерес към футбола.
Баща ми идваше да ме гледа, майка ми и сестра ми - не!
Затова всяка вечер татко ми се опитваше да ги убеди да дойдат да ме гледат. Изглеждаше по този начин, все едно ми е управител. Всеки път, когато се прибирахме дружно от мач, той влизаше в къщи с думите " Кристиано вкара гол " . От другата страна отвръщаха " О, отлично ", само че в полза на истината не бяха изключително разчувствани. Баща ми продължи да прави това, казвайки " Кристиано вкара два гола " , само че и това не събуждаше интереса им. Какво да върша? Продължих да въвеждам, а един ден баща се прибра и сподели " Кристиано вкара три гола! Беше необикновен! Трябва да дойдете да го гледате " . И все пак, всякога до игрището баща стоеше самичък. И по този начин, един ден, до момента в който загрявах погледнах и видях баща, а до него майка и двете ми сестри. Изглеждаха толкоз... по какъв начин да кажа? Уютно! Бяха се сгушили един до различен. Не викаха, не пляскаха, а просто ми махаха все едно съм на церемониал или нещо сходно. Изглеждаха като че ли в никакъв случай не са ходили на футболен мач. Но бяха там! Само това ме интересуваше...
Източник:
Почувствах се толкоз добре в този миг. Това значеше доста за мен. Сякаш нещо вътре в мен се прекатурна. Бях доста горделив. По това време нямахме доста пари. Животът в Мадейра беше сложен. Играех с обувките на брат ми или тези на братовчедите ми. Но когато си хлапе, не ти пука за тези работи, не ти пука за парите. Интересуваш се от несъмнено възприятие. В този ден то беше доста мощно. Почувствах се предпазен и обичан!
Играех с обувките на брат ми или с тези на братовчедите
Връщам се към този миг с носталгия, тъй като този миг от живота ми се оказа къс. Футболът ми даде всичко, само че ме отдалечи от вкъщи още преди да съм подготвен. Когато бях на 11 се реалокирах в академията на Спортинг (Лисабон) - там бяха най-трудните времена в живота ми.
Лудост е като си го помисля в този момент! Синът ми, Кристиано-младши, сега, в който пиша тези неща, е на 7 години. Мисля си, по какъв начин ще се усещам, в случай че би трябвало след 4 години да му събера багажа и да го пратя в Париж или Лондон?! Изглежда ми невероятно! И съм сигурен, че е било невероятно и за моите родители...
Източник:
Но това беше опцията да преследвам фантазията си. И по този начин - те ме пуснаха, а аз отпътувах. Плачех съвсем всеки ден. Да, отново бях в Португалия, само че все пак се усещах все едно съм в друга страна. Акцентът беше друг, струваше ми се, че се приказва на различен език. Културата също. Не познавах никого, бях извънредно уединен. Семейството ми можеше да си разреши да идва да ме вижда един път на 4 месеца, че и повече. Липсваха ми доста, всеки ден беше мъчителен.
Плачех съвсем всеки ден...
Футболът ме поддържаше. Знаех, че на терена върша неща, които нито едно друго дете в академията не може да прави. Спомням си по какъв начин за първи път чух едно хлапе да споделя на друго по мой адрес " Видя ли го какво може? Този е същински звяр " . Започнах да го слушам непрекъснато. Дори от треньорите, само че постоянно се появяваше някой, който да каже " Жалко, че е толкоз дребен ".
И е по този начин, в действителност бях доста слаб. Нямах мускули. На 11 години знаех, че имам гения, само че все пак взех решение да упражнявам доста повече и по-здраво от останалите. Реших, че би трябвало да спра да играя като дете, да спра да се държа като дете и да упражнявам като че ли мога да стана най-хубавият в света. Не знам от кое място пристигна това чувство. Просто беше в мен. Като яд, който не искаше да си отиде. Това е единственият метод, по който мога да го обясня.
Източник:
Вечер се промъквах от общежитието, с цел да упражнявам. Ставах по-голям и по-бърз. Тогава щях да излизам на игрището, а хората, които шепнеха " той е толкоз слаб " ? Да, те щяха да ме гледат все едно е пристигнал краят на света.
Когато станах на 15 години, си припомням доста добре, че на една подготовка се обърнах към съотборниците ми с думите " Един ден ще бъда най-хубавият в света! ". Посмяха ми се. Аз даже още не бях в първия тим на Спортинг, само че в действителност го мислех!
Кристиано: Детството ми беше мъчно, нямахме пари
" Бягах от общежитието си, с цел да упражнявам през нощта "
На 17 години започнах да играя при мъжете, а майка ми, едвам гледаше мачовете ми поради стрес. Когато идваше на " Жозе Алваладе " беше толкоз напрегната по време на мой мач, че няколко пъти припадна. Наистина, тя припадаше! Докторите и предписаха успокоителни особено за мачовете ми. Сега бих и споделил " А помниш ли, че не се интересуваше от футбола? ".
Мечтите ми ставаха все по-големи. Исках да играя за националния тим на Португалия, желаех да играя за Манчестър Юнайтед, тъй като непрекъснато гледах Висшата лига по малкия екран. Бях толкоз удивен от бързината на играта и от песните на почитателите. Атмосферата ми влияеше доста.
Източник:
Когато станах футболист на Манчестър Юнайтед се почувствах горделив, само че мисля, че фамилията ми се гордееше повече. Първоначало, печеленето на титли беше доста прочувствено за мен. Спомням си по какъв начин се почувствах при първия трофей в Шампионската лига - поразително! Същото беше и с първата " Златна топка ", само че все пак фантазиите ми ставаха още по-големи. Това е смисълът на фантазиите, нали?
Винаги съм се възхищавал на Реал (Мадрид), по тази причина желаех ново предизвикателство. Исках да спечелвам титли, да троша върхове, да въвеждам голове и да стана легенда на клуба. В последните 8 години реализирах невероятни неща в Мадрид. Но, с цел да бъда почтен, печеленето на трофеи и титли към този момент е от друг вид страст. Особено в последните 2 години. В Мадрид, в случай че не спечелиш всичко, се смята за неуспех. Това е упованието да бъдеш най-хубавият. Това е моята работа! Но когато си татко, възприятието е напълно друго. Чувство, което не мога да опиша. Затова времето прекарано в Мадрид е толкоз особено за мен. Да, аз съм футболист, само че и татко.
Източник:
Имам миг със сина ми, който постоянно ще помня. Който ме топли, когато се сетя за него. Беше в Кардиф, на игрището. Току що бяхме спечелили трофея в Шампионска лига. Сътворихме история в онази нощ. Докато бях на терена, след последния съдийски сигнал, се почувствах все едно изпращам известие на света. Но след това синът ми пристигна да чества с мен и... беше като тракване с пръст. Изведнъж цялата страст се промени. Той тичаше към сина на Марсело. Държахме купата дружно. След това обиколихме игрището, хванати ръка за ръка. Беше наслада, която не можех да схвана, до момента в който не станах татко. Когато отидохме на " Бернабеу ", с цел да честваме, Младши и Марселито си играеха на терена пред почитателите. Да, беше напълно друг миг от оня на улицата в Мадейра, само че се надявам възприятието на сина ми да е било същото като моето в оня миг.
" Мечтата на детето " - думи, гравирани на новите ми обувки.
След 400 мача в Реал (Мадрид) успеха още е моята най-голяма упоритост. Мисля, че по този начин съм организиран, по този начин съм роден. Чувството след победа обаче към този момент е друго. Това е нова глава от живота ми. Имам особено известие, гравирано на новите ми обувки. Последните думи, които прочитам преди мач в тунела. Нещо като увещание, спомагателна мотивация - " el sueno del nino " -(б.а. - в превод " фантазията на детето " ).
Може би в този момент ме разбирате...
Източник:
Разбира се, задачата ми остава такава, каквато постоянно е била. Да продължа да троша върхове в Реал (Мадрид). Да спечелвам колкото е допустимо повече титли. Просто това е моята натура. Но това, което е най-важно за мен, което ще описвам на внуците си, когато стана на 95 години, е чувството да обиколиш игрището със своя наследник.
Ръка за ръка, като първенци! Надявам се да го създадем отново...
Източник: www.theplayerstribune.com
Източник: topsport.bg
КОМЕНТАРИ