Няма как да си честен, ако не си смел. Няма как да си смел, ако не си честен…
Имам една другарка, която лъже непрекъснато и за всичко родителите си. Страх я е те да не схванат, че щерка им няма нищо общо с това за което я считат. И в устрема си да не ги разочарова, т.е. да не разбие на пух и прахуляк техните идеалистични показа за нея, се оплита като паякът-майка в мрежите на лъжите си. Младо момиче. Студентка. И не е единствено тя. Де да беше единствено тя.
Питам се – кому е нужно да бъдем неискрени? Кому е нужно да се заблуждаваме взаимно? Кому е нужно да премълчаваме, колкото и да е горчат думите? Кому е нужно, в действителност? Така или другояче – най-после всички ще си тръгнем отсам. Ще напуснем земята, така както сме пристигнали. Дори по-бързо, евентуално. За секунда. За стотна от секундата, може би.
Щрак и сме тук. Щрак и ни няма. Но лъжите ни остават. Там е бедата – следите им не могат да бъдат заличени. Те могат само да бъдат замазани с още неистини. Забелязал съм, че към този момент е доста съвременно измежду мацките да си „ кучка “, а измежду пичовете да си „ състезател. “ В днешно време всеки си прави сметката зад тила на другия.
И – изненада! Нищо не е такова, каквото си очаквал. Нищо не е такова, каквото си си фантазирал, че е. Това са мръсните игри на младостта. Когато си на 20 – не си даваш сметка за тия неща. Просто продължаваш да се носиш по течението, без да ти пука – продължаваш да вървиш по купони, да постъпваш безрасъдно, да правиш разхвърлян секс, да пиеш алкохол, да вземаш опиати, с цел да изравниш скуката на действителността с твоя вътрешен ентусиазъм да си постоянно на върха.
Няма по какъв начин да си постоянно на върха. Съжалявам, в случай че ти попарих ентусиазма. Този живот е низ от възходи и падения, за които никой не те предизвестява авансово. 
Ти си. Битката си е твоя. Битката с битуването. Битката с близките. Битката с страната. Няма по какъв начин да излезеш жив от тая борба, в случай че си измамник. Няма по какъв начин да спечелиш войната. Способен си само да изгубиш, да се спуснеш по наклонената повърхност, чийто завършек съставлява една пропаст.
Наясно съм, че някои от вас незабавно ще ме упрекнат, задето звуча нравоучително. Напротив – изобщо не ми е задачата да звуча нравоучително. Аз съм никой, та да осъждам хората. Аз съм никой, та да се замесвам в техните каши. Имам си лична. И то много гъста. Мисля в тая посока просто. Вълнува ме.
Ще ми се да имаше повече храброст в човешките сърца. Смелостта би наклонила везните в интерес на честността. Всъщност, съгласно моето схващане, понятията „ храброст “ и „ почтеност “ имат едно и също значение. Намирам ги за свързани в неразривна връзка. Ще обясня за какво. Просто е – няма по какъв начин да си почтен, в случай че не си самоуверен. Няма по какъв начин да си самоуверен, в случай че не си почтен. 
Мисля, че съм наясно от кое място идва цялото това комплициране. От изначалното образование. Не приказвам единствено за „ първите седем години “ или както там споделяха бабите. Проблема идва от възпитанието на индивида и то тогава, когато е още предразположен на такова. Нататък става късно и в множеството случаи немислимо да промениш нещо. Някога моят баща споделяше:
„ Спазвай Десетте Божи Заповеди, сине. “
Тия негови думи ехтят като камбана в съзнанието ми. Съзнавам какво ми е споделил. Съзнавам за какво ми го е споделил. Цялата същност е там. В Десетте Божи Заповеди. Прочетете ги и ще проумеете…
Междувременно – за какво не опитате да понесете истината, вместо да я избягвате? Тя върви зад сянката ви. Накъдето и да тръгнете – ще ви застигне.
И нека е навреме…
Автор: Росен Карамфилов
