Имало някога двама дзен монаси, които вървели през гората на

Имало в миналото двама дзен монаси, които вървели през гората на път за манастира си. Като стигнали до реката, видели клекнала на брега жена, която плачела. Била млада и симпатична.
— Какво се е случило? — попитал я по-възрастният.
— Майка ми умира. Сама е у дома на другия бряг на реката, а аз не мога да я мина. Опитах се — траяла младата жена, — само че течението ме повлича и без непозната помощ няма да стигна до другия бряг… Помислих си, че няма да я видя към този момент жива. Но сега… След като вие сте тук, несъмнено някой от двамата ще ми помогне.
— Дано успеем — рекъл угрижено по-младият. — Но единственият метод да ти помогнем е да те пренесем през реката, а съгласно обетите ни за непорочие всеки досег до човек от другия пол ни е неразрешен. Забранено ни е… Съжалявам.
— И аз скърбя — отвърнала дамата и траяла да плаче.
По-старият коленичил, навел глава и рекъл:
— Качи се.
Жената не можела да повярва, само че незабавно сграбчила вързопчето си с облекла и се качила на гърба на монаха.
Следван от младия си сателит, той прекосил много мъчно реката.
Когато стигнали до отсрещния бряг, дамата слязла от гърба на остарелия духовник и понечила да му целуне ръцете.
— Няма потребност, няма потребност — споделил старецът, отдръпвайки ги, — върви си по пътя.
Жената се поклонила смирено, с признателност, взела си облеклата и забързала към селото.
Без да продумат, монасите поели още веднъж към манастира. Оставали им още 10 часа път, които минали безмълвно.
Малко преди да стигнат, младият рекъл на остарелия:
— Учителю, знаете по-добре от мен обетите ни за самоограничение. И въпреки всичко пренесохте тази жена през необятната река.
— Аз я пренесох през реката, по този начин е. Но какво става с теб, че още я носиш на гърба си?