22 историци от БАН със становище: Режимът в България между 1934 и 1944 година е бил авторитарен, но не и фашистки
Имало ли е фашистки режим в България?
22-ма историци от Българска академия на науките напомнят историческите обстоятелства и се сплотяват към мнението, че директно преди Втората международна война (1934-44) ръководството на страната е властническо, само че не и фашистко. Фашизмът в никакъв случай не идва на власт в България. В този исторически период В България не се основава водеща фашистка партия, а режимът няма фашистка идеология, e заключението на учените, предава OFFnews.bg.
Публикуваме цялостното мнение на историците (кои са те - вижте най-долу), без редакторска интервенция:
Характеристики на фашисткия политически модел
Съвременната историческа, социологическа и политологическа просвета (Хуан Линц, Стенли Пейн, Джорджо Ейнауди, Роджър Грифин, Робърт Пакстън и др.) е в консенсус във връзка с главните белези на фашизма и неговата същина.
Фашизмът е обобщаващо разбиране за извънредно десен политически феномен. Към него, с известна конвенционалност и приближение може да се прибави и немският националсоциализъм.
Фашизмът е европейски феномен, породил се в годините директно след Първата международна война. В обособените европейски страни той има свои изразени специфики, резултат от локалните условия, както и от главните проблеми, с които съответното общество се сблъсква.
Зеев Стернхел откроява три етапи от развиването на фашизма:
1. фашизмът като концепция
2. фашизмът като организация
3. фашизмът като режим
Фашизмът като концепция, респективно като идеология намира необятно разпространяване в европейското пространство от средата на 1919 година насетне. Фашистката идеология е антилиберална (тя отхвърля съществуващата партийно-парламентарна система и правилата на политически и икономически либерализъм), антикомунистическа и антиконсервативна (фашистките партии, придвижвания и режими се самообявяват за революционни и модернизаторски). По принцип фашистките обединения са ксенофобски, като огромна част (но не всички!) от тях са и антисемитски. Когато се приказва за фашизъм, би трябвало да се уточни, че фашистката идеология не е единствено деструктивна. Напротив, фашизмът поставя огромни старания да построи една положителна визия за себе си като дава обещание едно безконфликтно бъдеще на отбрана на труда, унищожаване несъгласията сред труд и капитал, небогати и богати; афишира се за осъществяване на обществена политика, прокламира еднакъв късмет за всички, обрисува насоки на икономически разцвет, огромно строителство и благоустройство, повишение качеството на живот; стартира визия за просперираща страна и общество в щастливо бъдеще. Той също по този начин подчертава върху възвръщането на националната горделивост и достолепие и коригиране неправдите, осъществени с победените през Първата международна война нации. Индивидуалните права и свободи са напълно подчинени в името на националните ползи. Най-общо може да се означи, че фашистката идеология наред с прокламирането на тезата за възхода на нацията издига и концепциите за определяне на обществена правдивост.
Появата на фашистка партия придава организираност на фашистката концепция и спомага за интензивното оформяне на фашистката идеология. Много постоянно партията се построява на правилата на паравоенна конструкция, Към нея се образува нещо като партийна милиция, посредством която нападателно се популяризират фашистките хрумвания в общество и също по този начин се дава отпор на дейностите на други радикални антидемократични партии, най-вече от крайнолевия политически набор. През 20-те – 30-те години на XX в. сходни фашистки организации пораждат в съвсем всички европейски страни (дори и в Швейцария), в това число и измежду някои съветски емигрантски общности.
Фашисткият режим може да се преглежда като висша степен от развиването на фашизма. Това е режим, при който съществува една единствена, монополна, партия (съответната фашистка партия, която е заела властта), ръководена от лидер и разполагаща с цялата власт в страната.
Според фашистката идеология и организация страната, ръководена от фашистката партия, стои над всичко; тя е всеобща и всеобхватна (т.е. има рекламация да отстрани обществените и стопански различия), построена е върху съсловния (корпоративния) принцип (някои от фашистките идеолози приказват за властническа народна власт или властническа правова държава); обществото е преструктурирано и изяло обхванато от наложителни монополни обединения – юношески, професионални, креативен и други, които от своя страна са директно подчинени (или са афилиации) на партията. Идеологията на единствената партия е издигната в сан на държавна идеология и съществуването на друга в обществото е безусловно неразрешено. Икономическият живот е строго зависещ на партийните наставления и решения. Всички средства за всеобща информация са сложени под тежка цензура и са длъжни да пропагандират идеологията на партията – страна. Главно на тях се вменява и значителната задача да построяват публичния фетиш към партийния водач. Суровият контрол над обществото се реализира както от репресивните органи на страната, по този начин и от многочислените партийни структури, в това число и от паравоенните организации, основани още преди завземането на властта. Тоталитарният режим, в тази ситуация фашистки, за разлика от елементарния властнически режим, освен не разрешава съществуването на никаква съпротива в обществото, в това число и в границите на партията, само че също по този начин изисква въодушевена поддръжка от популацията на провежданата от партията политика. На пръв взор фашисткият режим е етатистки, той основава усещане за владичество на страната в обществото. Но в действителност, както и при останалите тоталитарни режими, фашистката страна е безусловно захласната от фашистката партия. Всички държавни институции, включително новоучредените такива, като корпоративния парламент, съсловните организации, младежките сдружения и прочие, са изпразнени от наличие и безусловно служат за камуфлаж на еднопартийната тирания.
Фашистките организации в България
В Българя фашистки хрумвания стартират да се популяризират интензивно, само че в относително лимитирани среди към средата на 20-те години. По същото време, към 1923-1925 година се повяват повлияни от италианския фашизъм организации- Българския национален съюз “Кубрат ” (който обаче не се трансформира във фашистка организация), Съюза “Българска родна отбрана ” (СБРЗ), Съюза на бойците /Съюз на българите. В края на 20-те години се реализира развой на самобитно “изкристализиране ” на фашистките хрумвания – тогава “Родна отбрана ” и “Съюза на българите ” се афишират за фашистки и одобряват фашистки стратегия и идеология. В самото начало на 30-те години се появяват нови обединения, с идеология мощно повлияна от фашизма, някои с намерено фашистки стратегии като: Национална задруга за политическо възраждане/ Национална задруга фашисти (НЗФ), Народно обществено придвижване (НСД), Съюз на младежките национални легиони (по късно Съюз на българските национални легиони - СБНЛ), Националсоциалистическа българска работническа партия. Последна по време се основава организацията Съюз на ратниците за напредъка на българщината (РНБ) – в 1936 година С изключение ненапълно на НСД, нито една от тези обединения не прераства в всеобща партия, каквито са техните тоталитарни аналози в Италия и Германия. Повечето въобще не вземат участие в избори, а тези, които го вършат, като Съюза на българите фашисти и Националната задруга за политическо възобновление (фашисти), записват алегорични резултати.
Паралелно с появяването на тези организации се образуват и така наречен “идейни кръгове ” – в 1927 година “Звено ”, а в 1932 “Млада България ” и в 1934 “Нация и политика ” Те изпитват въздействие както от фашизма, по този начин и в доста по-голяма степен – от общия властнически климат, разпространяващ се тогава в Европа. “Млада България и ”Нация и политика ” показват ползите на националистически властническо насочени представители на така наречен “трето потомство ”, условно наименование за родените сред 1900 и 1918 година
В една или друга степен всички инспирирани от фашизма организации са настроени антикапиталистически и изключително против западните демокрации и капиталистическата икономическа система. Всички отхвърлят съществуващия партийно-парламентарен ред и партийната система в страната. Всички са антикомунистически насочени. Повечето обаче не демонстрират антисемитски настройки или пропаганди (например антисемитизмът не е характерен нито на НЗФ, нито на НСД, нито на крилото на Илия Станев от СБНЛ). Някои, като „ Звено “, даже не са националистически.
Антисемитската организация е СБРЗ, тя придава на младежите легионери антисемитизма. (При обособяването през втората половина на 30-се години на две крила в легионерското придвижване едното от тях не демонстрира антисемитска пропаганда). Трите идейни кръга също не демонстрират антисемитска агитация, без значение че в обособени текстове на младобългарите се усеща отрицателно отношение към чужденците (и евреите). Открити антисемити са само Ратниците за напредъка на българщината.
Политическият режим в България, открит през май 1934 година
С военния прелом от 19 май 1934 година се слага началото на дълбоки трансформации в дотогавашния държавнополитически модел. Забранени са всички партии и политически организации, разхлабен е Народното събрание и на процедура е анулирана Търновската конституция. Военният режим ръководи с укази и закони-наредби. Управлението на „ Звено “ в някои връзки се приближава до фашистката тирания. Кабинетът на Кимон Георгиев (май 1934 – януари 1935) основава Дирекция на публичната обнова и възнамерява да учреди казионни съсловни организации. Звенарите обаче нито разполагат с всеобща партия от фашистки вид, нито имат желанието да основават социална база за режима си, нито разполагат с лидер. Властта им се крепи напълно на благоволението на военните и продължава единствено няколко месеца. Липсата на социална поддръжка към ръководството на деветнадесетомайците, както и сериозните несъгласия измежду тях разрешават на цар Борис III последователно да ги в профил от власт и от пролетта на 1935 година в България се открива безпартиен режим с преобладаващо присъединяване на специалисти в ръководството на страната. Повечето (проекто)реформи на деветнадесетомайците са анулирани. Водеща роля стартира да играе монархът. Поради обстоятелството, че публично не позволява подновяването на активността на политическите партии и не възвръща Търновската конституция, историците дефинират режима в България в навечерието на Втората международна война като недемократичен. Същевременно той не носи белезите на някакъв краен авторитаризъм, а за тоталитаризъм и дума не може да става. В обществото опозицията, въпреки и мощно лимитирана, има не малко благоприятни условия за изява. През 1938 година се организират парламентарни избори. Въпреки формалната възбрана за битие на партии, изборите са извънредно конкурентни. В излъченото национално заседание над 1/3 от депутатите са опозиционно настроени към режима. Самото парламентарно болшинство е лабилно. Подкрепата му за кабинета на Георги Кьосеиванов не е безусловна. През тези години не престават да излизат голям брой издания с друга идеологическа устременост, в това число и марксистка. Така че, освен неналичието на каквато и да е ръководеща партия, само че и отсъствието на държавна идеология не разрешават да се приказва за някакъв фашистки режим в България. Ролята на страната в стопанската сфера се ускорява (това важи и за демокрациите през 30-те години), само че не и до степените, присъщи за тоталитарните ръководства.
Ключов миг в годините на Втората международна война е присъединението на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 година Всички историци в България, занимаващи се с този интервал, знаят, че този акт става откакто на няколко пъти Германия настоятелно приканва България да изостави политиката си на неутралитет и да се ангажира със страните от Оста. През пролетта на 1941 година, българското държавно управление е насила да се включи към Тристранния пакт. Но даже и в този миг ръководещите дават знак, че присъединяване на България в пакта ще бъде много лимитирано. При подписването на контракта е конкретизирано изискването страната да не взе участие в директни бойни дейности. В първата си обществена изява при завръщането си в страната министър-председателят ясно декларира, че България няма да трансформира своята политическа система, т.е. няма да се открива политически режим по сходство на този в Германия или в Италия. Така че, даже след присъединението към Тристранния пакт през 1941 година не можем да приказваме, че в България има ръководство от фашистки вид. Кабинетът продължава да резервира своя най-вече експертен темперамент. Министрите в държавното управление с изключение на, че не са свързани с никоя партия, те не се и изявяват като създатели на някаква политическа идеология.
По отношението на използването на антисемитското законодателство и на ограничаващите дейности по отношение на еврейското население, ръководещите в София са подложени на непрекъснат напън от страна на немските представители в страната. Многократно в техните отчети се загатва, чe българското общество не изпитва никаква злост към еврейството. Това всеобщо публикувано отношение в огромна степен изяснява неуспеха на задачата на Т. Данекер напролет на 1943 година да депортира евреи от старите лимити на България към лагерите в Полша. Реакцията на необятни кръгове от обществото, на депутати от Народното събрание, на Българската православна черква и на разнообразни публични организации е задоволително сладкодумен образец за неналичието на цялостен надзор на страната върху обществото, нещо доста особено за всеки тоталитарен режим, включително и фашистки. Поведението на цар Борис III демонстрира, че антиеврейското законодателство в България е напълно привнесено извън, то има преходен темперамент и не отразява разбиранията на главния политически състезател в страната – монарха.
В края на 1940 година е учредена и казионната младежка организация „ Бранник “. По външни белези тя в действителност наподобява на „ Балила “ и „ Хитлерюгенд “. Трябва да се подчертае обаче, че „ Бранник “ цели укрепване на верноподаническите усеща на младите към Държавата и нейния коронован глава, до момента в който италианските и немските аналози съставляват структури на тоталитарни партии и работят за затвърждаването на еднопартийните диктатури. Проектираната „ Държавна партия “ / „ Обществена мощ “ не се осъществя. Самите проекти за такава акцентират властническия, а не тоталитарния темперамент на режима. Подобни планове за „ държавни партии “ се реализират в властническите страни – да вземем за пример Националния съюз в салазаристка Португалия. Те са фасадни по темперамент и имат за цел легитимиране на режима. Тоталитарните системи не разполагат и не се нуждаят от сходни лостове. Тоталитарната партия не е артикул на тоталитарната страна, а противоположното.
За дълъг интервал от време използването на термините фашистки режим и фашистко ръководство, отнасящи се до държавната система в България е директно обвързвана с идеологическото отношение, което има Българска комунистическа партия към политическите процеси в България след Първата международна война. Както в множеството случаи и по този въпрос българските комунисти възприемат напълно тезите на Коминтерна. Още през 20-те години на XX в. в документите на Третия Интернационал стартира навсякъде да се ползва за събитията в Европа етикетът фашистки. Класически демократични държавни управления са оповестени за фашистки, освен това стартира да се употребява и за левите, социалдемократически обединения, понятието социалфашизъм. Повечето политически събития в страната от този интервал се дефинират от Българска комунистическа партия като фашистки – превратите от 9 юни 1923 година и 19 май 1934 година, ръководството на Демократическия сговор и на безпартийните кабинети. Термините фашизъм и фашисти доста гневно стартира да се ползва във времето след 1944 година Освен към представители на някогашната власт скоро по този начин стартират да назовават и опозицията, която преобладаващо се състои от земеделци и социалдемократи, и които в действителност за разлика от комунистите до 1941 година са много безапелационни съперници на влизането на България в Тристранния пакт. Безразборната приложимост на понятието фашизъм, с което се етикетират съперниците на Българска комунистическа партия от една страна има за съществена цел тяхната демонизация и в същото време легитимация на репресивните дейности на новата власт, само че от друга изцяло лишава от научно наличие понятието фашизъм. С одобряването на тоталитарната комунистическа система тези чисто партийни оценки на събитията от най-новата тогава българска история бързо се постановат като единствени научни концепции във към този момент изцяло подчинената историческа просвета. Догмите са толкоз мощни, че даже когато от средата на 60-те години се почувства лек полъх в българската историография към създаване на научноаргументирани тези и в този миг във връзка с главните постановки, свързани с „ фашизма “ в България не се позволява и най-малка проверка. Времето след 1923 година продължава да се назовава военнофашистка тирания, а това след 1934 година монархофашизъм, макар множеството научни несъгласия и несъответствия, които пораждат тези характерности. Все отново наложените оценки и характерности стартират да се пропукват още преди 1989 година в някои проучвания, само че не и в текстове, предопределени за необятната аудитория. Едва след рухването на комунистическия режим в българската историческа просвета престана да се употребява определението фашистки, когато се написа за българските държавни управления преди септември 1944 година За жал обаче, към момента немалка част от българската общност не вниква в научната същина на казуса за фашизма в България. Ето за какво се постанова историческата колегия да излезе с представително мнение по въпроса.
В резюме може да се каже:
1. В България не се основава водеща фашистка партия, която да има опцията да претендира за политическата власт. Независимо, че някои от фашистките обединения наброяват по няколко десетки хиляди членове (СБРЗ, СБНЛ, НСД), изборните резултати за тях са плачевни (единствено изключение е НСД, партията на Ал. Цанков – само че тя се образува въз основа на партийната маса и структури на една част от ръководещата през интервала 1923-1931 партия “Демократически сговор ”).
2. Фашизмът в никакъв случай не идва на власт в България. Фашистките организации не вземат участие в ръководството на страната през целия интервал от 20-те години до есента на 1944 година Установеният след 1934 година режим не се управлява от фашистка партия, не излъчва фашистки лидер. Нещо повече той е в противоборство с фашистките организации (в 1936 дефинитивно е неразрешена СБРЗ, през септември 1939 – СБНЛ и РНБ).
3. Режимът няма и фашистка идеология. Колкото и да е необичайно, той въобще не основава систематизирана идеология.
4. Управлението на страната от 1934 до 1944 е властническо, само че не и фашистко. За цялото десетилетие на своето битие политическият режим си остава напълно безпартиен (типологизиран, съгласно въведените от Х. Линц критерии като авторитарен).
Учени, подкрепили мнението:
Даниел Вачков – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Николай Поппетров - Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Светослав Живков – Софийски университет „ Св. Климент Охридски “
Георги Георгиев – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Веселин Янчев – Софийски университет „ Св. Климент Охридски “
Наум Кайчев – Софийски университет „ Св. Климент Охридски “
Илияна Марчева – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Иван Илчев - Софийски университет „ Св. Климент Охридски “
Лъчезар Стоянов – Нов български университет
Ангел Димитров – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Росица Лельова – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Момчил Методиев – Нов български университет
Владимир Станев – Софийски университет „ Св. Климент Охридски “
Ивайло Знеполски – Институт за проучване на близкото минало
Румяна Чукова – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Милко Палангурски – Великотърновски университет „ Св. св. Кирил и Методий “
Ангел Джонев – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Росица Стоянова – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Владимир Златарски – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Димитър Гюдуров – Нов български университет
Петър Стоянович – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Александър Гребенаров – Институт за исторически проучвания при БАН
22-ма историци от Българска академия на науките напомнят историческите обстоятелства и се сплотяват към мнението, че директно преди Втората международна война (1934-44) ръководството на страната е властническо, само че не и фашистко. Фашизмът в никакъв случай не идва на власт в България. В този исторически период В България не се основава водеща фашистка партия, а режимът няма фашистка идеология, e заключението на учените, предава OFFnews.bg.
Публикуваме цялостното мнение на историците (кои са те - вижте най-долу), без редакторска интервенция:
Характеристики на фашисткия политически модел
Съвременната историческа, социологическа и политологическа просвета (Хуан Линц, Стенли Пейн, Джорджо Ейнауди, Роджър Грифин, Робърт Пакстън и др.) е в консенсус във връзка с главните белези на фашизма и неговата същина.
Фашизмът е обобщаващо разбиране за извънредно десен политически феномен. Към него, с известна конвенционалност и приближение може да се прибави и немският националсоциализъм.
Фашизмът е европейски феномен, породил се в годините директно след Първата международна война. В обособените европейски страни той има свои изразени специфики, резултат от локалните условия, както и от главните проблеми, с които съответното общество се сблъсква.
Зеев Стернхел откроява три етапи от развиването на фашизма:
1. фашизмът като концепция
2. фашизмът като организация
3. фашизмът като режим
Фашизмът като концепция, респективно като идеология намира необятно разпространяване в европейското пространство от средата на 1919 година насетне. Фашистката идеология е антилиберална (тя отхвърля съществуващата партийно-парламентарна система и правилата на политически и икономически либерализъм), антикомунистическа и антиконсервативна (фашистките партии, придвижвания и режими се самообявяват за революционни и модернизаторски). По принцип фашистките обединения са ксенофобски, като огромна част (но не всички!) от тях са и антисемитски. Когато се приказва за фашизъм, би трябвало да се уточни, че фашистката идеология не е единствено деструктивна. Напротив, фашизмът поставя огромни старания да построи една положителна визия за себе си като дава обещание едно безконфликтно бъдеще на отбрана на труда, унищожаване несъгласията сред труд и капитал, небогати и богати; афишира се за осъществяване на обществена политика, прокламира еднакъв късмет за всички, обрисува насоки на икономически разцвет, огромно строителство и благоустройство, повишение качеството на живот; стартира визия за просперираща страна и общество в щастливо бъдеще. Той също по този начин подчертава върху възвръщането на националната горделивост и достолепие и коригиране неправдите, осъществени с победените през Първата международна война нации. Индивидуалните права и свободи са напълно подчинени в името на националните ползи. Най-общо може да се означи, че фашистката идеология наред с прокламирането на тезата за възхода на нацията издига и концепциите за определяне на обществена правдивост.
Появата на фашистка партия придава организираност на фашистката концепция и спомага за интензивното оформяне на фашистката идеология. Много постоянно партията се построява на правилата на паравоенна конструкция, Към нея се образува нещо като партийна милиция, посредством която нападателно се популяризират фашистките хрумвания в общество и също по този начин се дава отпор на дейностите на други радикални антидемократични партии, най-вече от крайнолевия политически набор. През 20-те – 30-те години на XX в. сходни фашистки организации пораждат в съвсем всички европейски страни (дори и в Швейцария), в това число и измежду някои съветски емигрантски общности.
Фашисткият режим може да се преглежда като висша степен от развиването на фашизма. Това е режим, при който съществува една единствена, монополна, партия (съответната фашистка партия, която е заела властта), ръководена от лидер и разполагаща с цялата власт в страната.
Според фашистката идеология и организация страната, ръководена от фашистката партия, стои над всичко; тя е всеобща и всеобхватна (т.е. има рекламация да отстрани обществените и стопански различия), построена е върху съсловния (корпоративния) принцип (някои от фашистките идеолози приказват за властническа народна власт или властническа правова държава); обществото е преструктурирано и изяло обхванато от наложителни монополни обединения – юношески, професионални, креативен и други, които от своя страна са директно подчинени (или са афилиации) на партията. Идеологията на единствената партия е издигната в сан на държавна идеология и съществуването на друга в обществото е безусловно неразрешено. Икономическият живот е строго зависещ на партийните наставления и решения. Всички средства за всеобща информация са сложени под тежка цензура и са длъжни да пропагандират идеологията на партията – страна. Главно на тях се вменява и значителната задача да построяват публичния фетиш към партийния водач. Суровият контрол над обществото се реализира както от репресивните органи на страната, по този начин и от многочислените партийни структури, в това число и от паравоенните организации, основани още преди завземането на властта. Тоталитарният режим, в тази ситуация фашистки, за разлика от елементарния властнически режим, освен не разрешава съществуването на никаква съпротива в обществото, в това число и в границите на партията, само че също по този начин изисква въодушевена поддръжка от популацията на провежданата от партията политика. На пръв взор фашисткият режим е етатистки, той основава усещане за владичество на страната в обществото. Но в действителност, както и при останалите тоталитарни режими, фашистката страна е безусловно захласната от фашистката партия. Всички държавни институции, включително новоучредените такива, като корпоративния парламент, съсловните организации, младежките сдружения и прочие, са изпразнени от наличие и безусловно служат за камуфлаж на еднопартийната тирания.
Фашистките организации в България
В Българя фашистки хрумвания стартират да се популяризират интензивно, само че в относително лимитирани среди към средата на 20-те години. По същото време, към 1923-1925 година се повяват повлияни от италианския фашизъм организации- Българския национален съюз “Кубрат ” (който обаче не се трансформира във фашистка организация), Съюза “Българска родна отбрана ” (СБРЗ), Съюза на бойците /Съюз на българите. В края на 20-те години се реализира развой на самобитно “изкристализиране ” на фашистките хрумвания – тогава “Родна отбрана ” и “Съюза на българите ” се афишират за фашистки и одобряват фашистки стратегия и идеология. В самото начало на 30-те години се появяват нови обединения, с идеология мощно повлияна от фашизма, някои с намерено фашистки стратегии като: Национална задруга за политическо възраждане/ Национална задруга фашисти (НЗФ), Народно обществено придвижване (НСД), Съюз на младежките национални легиони (по късно Съюз на българските национални легиони - СБНЛ), Националсоциалистическа българска работническа партия. Последна по време се основава организацията Съюз на ратниците за напредъка на българщината (РНБ) – в 1936 година С изключение ненапълно на НСД, нито една от тези обединения не прераства в всеобща партия, каквито са техните тоталитарни аналози в Италия и Германия. Повечето въобще не вземат участие в избори, а тези, които го вършат, като Съюза на българите фашисти и Националната задруга за политическо възобновление (фашисти), записват алегорични резултати.
Паралелно с появяването на тези организации се образуват и така наречен “идейни кръгове ” – в 1927 година “Звено ”, а в 1932 “Млада България ” и в 1934 “Нация и политика ” Те изпитват въздействие както от фашизма, по този начин и в доста по-голяма степен – от общия властнически климат, разпространяващ се тогава в Европа. “Млада България и ”Нация и политика ” показват ползите на националистически властническо насочени представители на така наречен “трето потомство ”, условно наименование за родените сред 1900 и 1918 година
В една или друга степен всички инспирирани от фашизма организации са настроени антикапиталистически и изключително против западните демокрации и капиталистическата икономическа система. Всички отхвърлят съществуващия партийно-парламентарен ред и партийната система в страната. Всички са антикомунистически насочени. Повечето обаче не демонстрират антисемитски настройки или пропаганди (например антисемитизмът не е характерен нито на НЗФ, нито на НСД, нито на крилото на Илия Станев от СБНЛ). Някои, като „ Звено “, даже не са националистически.
Антисемитската организация е СБРЗ, тя придава на младежите легионери антисемитизма. (При обособяването през втората половина на 30-се години на две крила в легионерското придвижване едното от тях не демонстрира антисемитска пропаганда). Трите идейни кръга също не демонстрират антисемитска агитация, без значение че в обособени текстове на младобългарите се усеща отрицателно отношение към чужденците (и евреите). Открити антисемити са само Ратниците за напредъка на българщината.
Политическият режим в България, открит през май 1934 година
С военния прелом от 19 май 1934 година се слага началото на дълбоки трансформации в дотогавашния държавнополитически модел. Забранени са всички партии и политически организации, разхлабен е Народното събрание и на процедура е анулирана Търновската конституция. Военният режим ръководи с укази и закони-наредби. Управлението на „ Звено “ в някои връзки се приближава до фашистката тирания. Кабинетът на Кимон Георгиев (май 1934 – януари 1935) основава Дирекция на публичната обнова и възнамерява да учреди казионни съсловни организации. Звенарите обаче нито разполагат с всеобща партия от фашистки вид, нито имат желанието да основават социална база за режима си, нито разполагат с лидер. Властта им се крепи напълно на благоволението на военните и продължава единствено няколко месеца. Липсата на социална поддръжка към ръководството на деветнадесетомайците, както и сериозните несъгласия измежду тях разрешават на цар Борис III последователно да ги в профил от власт и от пролетта на 1935 година в България се открива безпартиен режим с преобладаващо присъединяване на специалисти в ръководството на страната. Повечето (проекто)реформи на деветнадесетомайците са анулирани. Водеща роля стартира да играе монархът. Поради обстоятелството, че публично не позволява подновяването на активността на политическите партии и не възвръща Търновската конституция, историците дефинират режима в България в навечерието на Втората международна война като недемократичен. Същевременно той не носи белезите на някакъв краен авторитаризъм, а за тоталитаризъм и дума не може да става. В обществото опозицията, въпреки и мощно лимитирана, има не малко благоприятни условия за изява. През 1938 година се организират парламентарни избори. Въпреки формалната възбрана за битие на партии, изборите са извънредно конкурентни. В излъченото национално заседание над 1/3 от депутатите са опозиционно настроени към режима. Самото парламентарно болшинство е лабилно. Подкрепата му за кабинета на Георги Кьосеиванов не е безусловна. През тези години не престават да излизат голям брой издания с друга идеологическа устременост, в това число и марксистка. Така че, освен неналичието на каквато и да е ръководеща партия, само че и отсъствието на държавна идеология не разрешават да се приказва за някакъв фашистки режим в България. Ролята на страната в стопанската сфера се ускорява (това важи и за демокрациите през 30-те години), само че не и до степените, присъщи за тоталитарните ръководства.
Ключов миг в годините на Втората международна война е присъединението на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 година Всички историци в България, занимаващи се с този интервал, знаят, че този акт става откакто на няколко пъти Германия настоятелно приканва България да изостави политиката си на неутралитет и да се ангажира със страните от Оста. През пролетта на 1941 година, българското държавно управление е насила да се включи към Тристранния пакт. Но даже и в този миг ръководещите дават знак, че присъединяване на България в пакта ще бъде много лимитирано. При подписването на контракта е конкретизирано изискването страната да не взе участие в директни бойни дейности. В първата си обществена изява при завръщането си в страната министър-председателят ясно декларира, че България няма да трансформира своята политическа система, т.е. няма да се открива политически режим по сходство на този в Германия или в Италия. Така че, даже след присъединението към Тристранния пакт през 1941 година не можем да приказваме, че в България има ръководство от фашистки вид. Кабинетът продължава да резервира своя най-вече експертен темперамент. Министрите в държавното управление с изключение на, че не са свързани с никоя партия, те не се и изявяват като създатели на някаква политическа идеология.
По отношението на използването на антисемитското законодателство и на ограничаващите дейности по отношение на еврейското население, ръководещите в София са подложени на непрекъснат напън от страна на немските представители в страната. Многократно в техните отчети се загатва, чe българското общество не изпитва никаква злост към еврейството. Това всеобщо публикувано отношение в огромна степен изяснява неуспеха на задачата на Т. Данекер напролет на 1943 година да депортира евреи от старите лимити на България към лагерите в Полша. Реакцията на необятни кръгове от обществото, на депутати от Народното събрание, на Българската православна черква и на разнообразни публични организации е задоволително сладкодумен образец за неналичието на цялостен надзор на страната върху обществото, нещо доста особено за всеки тоталитарен режим, включително и фашистки. Поведението на цар Борис III демонстрира, че антиеврейското законодателство в България е напълно привнесено извън, то има преходен темперамент и не отразява разбиранията на главния политически състезател в страната – монарха.
В края на 1940 година е учредена и казионната младежка организация „ Бранник “. По външни белези тя в действителност наподобява на „ Балила “ и „ Хитлерюгенд “. Трябва да се подчертае обаче, че „ Бранник “ цели укрепване на верноподаническите усеща на младите към Държавата и нейния коронован глава, до момента в който италианските и немските аналози съставляват структури на тоталитарни партии и работят за затвърждаването на еднопартийните диктатури. Проектираната „ Държавна партия “ / „ Обществена мощ “ не се осъществя. Самите проекти за такава акцентират властническия, а не тоталитарния темперамент на режима. Подобни планове за „ държавни партии “ се реализират в властническите страни – да вземем за пример Националния съюз в салазаристка Португалия. Те са фасадни по темперамент и имат за цел легитимиране на режима. Тоталитарните системи не разполагат и не се нуждаят от сходни лостове. Тоталитарната партия не е артикул на тоталитарната страна, а противоположното.
За дълъг интервал от време използването на термините фашистки режим и фашистко ръководство, отнасящи се до държавната система в България е директно обвързвана с идеологическото отношение, което има Българска комунистическа партия към политическите процеси в България след Първата международна война. Както в множеството случаи и по този въпрос българските комунисти възприемат напълно тезите на Коминтерна. Още през 20-те години на XX в. в документите на Третия Интернационал стартира навсякъде да се ползва за събитията в Европа етикетът фашистки. Класически демократични държавни управления са оповестени за фашистки, освен това стартира да се употребява и за левите, социалдемократически обединения, понятието социалфашизъм. Повечето политически събития в страната от този интервал се дефинират от Българска комунистическа партия като фашистки – превратите от 9 юни 1923 година и 19 май 1934 година, ръководството на Демократическия сговор и на безпартийните кабинети. Термините фашизъм и фашисти доста гневно стартира да се ползва във времето след 1944 година Освен към представители на някогашната власт скоро по този начин стартират да назовават и опозицията, която преобладаващо се състои от земеделци и социалдемократи, и които в действителност за разлика от комунистите до 1941 година са много безапелационни съперници на влизането на България в Тристранния пакт. Безразборната приложимост на понятието фашизъм, с което се етикетират съперниците на Българска комунистическа партия от една страна има за съществена цел тяхната демонизация и в същото време легитимация на репресивните дейности на новата власт, само че от друга изцяло лишава от научно наличие понятието фашизъм. С одобряването на тоталитарната комунистическа система тези чисто партийни оценки на събитията от най-новата тогава българска история бързо се постановат като единствени научни концепции във към този момент изцяло подчинената историческа просвета. Догмите са толкоз мощни, че даже когато от средата на 60-те години се почувства лек полъх в българската историография към създаване на научноаргументирани тези и в този миг във връзка с главните постановки, свързани с „ фашизма “ в България не се позволява и най-малка проверка. Времето след 1923 година продължава да се назовава военнофашистка тирания, а това след 1934 година монархофашизъм, макар множеството научни несъгласия и несъответствия, които пораждат тези характерности. Все отново наложените оценки и характерности стартират да се пропукват още преди 1989 година в някои проучвания, само че не и в текстове, предопределени за необятната аудитория. Едва след рухването на комунистическия режим в българската историческа просвета престана да се употребява определението фашистки, когато се написа за българските държавни управления преди септември 1944 година За жал обаче, към момента немалка част от българската общност не вниква в научната същина на казуса за фашизма в България. Ето за какво се постанова историческата колегия да излезе с представително мнение по въпроса.
В резюме може да се каже:
1. В България не се основава водеща фашистка партия, която да има опцията да претендира за политическата власт. Независимо, че някои от фашистките обединения наброяват по няколко десетки хиляди членове (СБРЗ, СБНЛ, НСД), изборните резултати за тях са плачевни (единствено изключение е НСД, партията на Ал. Цанков – само че тя се образува въз основа на партийната маса и структури на една част от ръководещата през интервала 1923-1931 партия “Демократически сговор ”).
2. Фашизмът в никакъв случай не идва на власт в България. Фашистките организации не вземат участие в ръководството на страната през целия интервал от 20-те години до есента на 1944 година Установеният след 1934 година режим не се управлява от фашистка партия, не излъчва фашистки лидер. Нещо повече той е в противоборство с фашистките организации (в 1936 дефинитивно е неразрешена СБРЗ, през септември 1939 – СБНЛ и РНБ).
3. Режимът няма и фашистка идеология. Колкото и да е необичайно, той въобще не основава систематизирана идеология.
4. Управлението на страната от 1934 до 1944 е властническо, само че не и фашистко. За цялото десетилетие на своето битие политическият режим си остава напълно безпартиен (типологизиран, съгласно въведените от Х. Линц критерии като авторитарен).
Учени, подкрепили мнението:
Даниел Вачков – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Николай Поппетров - Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Светослав Живков – Софийски университет „ Св. Климент Охридски “
Георги Георгиев – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Веселин Янчев – Софийски университет „ Св. Климент Охридски “
Наум Кайчев – Софийски университет „ Св. Климент Охридски “
Илияна Марчева – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Иван Илчев - Софийски университет „ Св. Климент Охридски “
Лъчезар Стоянов – Нов български университет
Ангел Димитров – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Росица Лельова – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Момчил Методиев – Нов български университет
Владимир Станев – Софийски университет „ Св. Климент Охридски “
Ивайло Знеполски – Институт за проучване на близкото минало
Румяна Чукова – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Милко Палангурски – Великотърновски университет „ Св. св. Кирил и Методий “
Ангел Джонев – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Росица Стоянова – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Владимир Златарски – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Димитър Гюдуров – Нов български университет
Петър Стоянович – Институт за исторически проучвания при Българска академия на науките
Александър Гребенаров – Институт за исторически проучвания при БАН
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ