Имало едно време избори в живота. Такива на футболисти, които

Имало едно време избори в живота. Такива на футболисти, които с едната ръка, подсушаваща сълзата, а с другата - портфейла си, се усещаха принудени да изоставен, с цел да отидат и най-сетне да завоюват нещо.

След това, и това е най-новата история, житейските избори с дестинация Саудитска Арабия. Без даже да се нуждаят от носна кърпичка. След това имаше житейски избори, подтикнати от успехите и парите. И тогава имаше един образец, една история, която се споделя и предава и до през днешния ден като скъпа стока. Историята на Джиджи Рива - всичко това на един мирис, като въздишка и дълбока страст - способна да върви против течението. Едно " не " на прекомерно лесното, на конформизма, на това да не бъдеш постоянно и единствено себе си, на терена и отвън него.



Луиджи Рива, или както всички го назоваха Джиджи, имаше профил на гръцки господ, диря от неизказано страдалчество в сенките на лицето му, сянката на самотата, която го предхождаше. Красив, с антична хубост, с хлътналата и ъгловата физиономия на самотника, с тяло, моделирано от бронз, с естествена податливост към свенливост, въздържан, интровертен и отегчителен, неприятелски като някои безплодни пространства, които в Сардиния чакат морето.

Един чудноват вид италианец - викинг от Севера, трансфериран на остров - който, преследвайки една топка, бележи една ера. Поради тази причина в смесицата от болежка от новината и трогателна хубост в загатна, която пронизва тези часове, фигурата на Ромбо ди Туоно - както го беше кръстил Джани Брера - се откроява като знакова и монументална, надхвърляща периметъра на игралното поле и измерваща се с историята на Италия, дотолкоз, че го мислим - само че в действителност - като татко на една дребна и щастлива страна от предишното.



Един от най-великите нападатели за всички времена умря на 79-годишна възраст. С извънредно мощния си ляв крайник той изведе Каляри до купата в Серия А през 1970 година. По това време журналистът Джани Брера го следи по какъв начин унищожава Интер на " Джузепе Меаца " и му поставя прозвището Гръмотевицата. За мощния му удар се описват невероятни истории.

Една от тях е от подготовка на националния тим на Италия. По време на заниманието Рива минава двама и излиза самичък против вратаря. Вкарва гол, само че топката раздира мрежата и нокаутира един от малчуганите зад вратата. Момчето се оказва със строшен нос. Според специалисти топката е летяла с към 120 км/ч.

Тарчизио Бурнич – непреклонен бранител с над 450 мача за Интер и 66 дуела за националния тим на Италия, се оказа беззащитен да спре Рива. Той даже има усложнения да опише с думи наличието на Гръмотевицата на терена.



Луиджи остана правилен на Каляри през цялата си кариера. В интервала 1967-1970 вкара над 200 гола за клуба и бе на върха в Серия А. Непрестанно към него интерес демонстрираше Ювентус. " Старата госпожа " обаче по този начин и не го убеди да напусне сардинците, които се трансфораха във второто му семейство. Не съумяха да го сторят и Интер, и Милан, само че за това по-късно.

Джиджи Рива идва в Каляри от Леняно през 1963 година, когато е още младеж. Животът му преди професионалния футбол е извънредно сложен, детството му - кошмарно. Джиджи произлиза от оскъдно семейство, което живее в дребното градче Леджуно в района Ломбардия. Първоначално не желае да напусне Леняно, с цел да се реалокира в Сардиня, само че след това островът трансформира живота му. Постоянството му постоянно е било оценено от почитателите в цяла Италия.

На 11 години претърпява ужасна покруса. Неговият татко Уго, който се завръща без драскотина от три войни, умира в безразсъден случай във фабриката, в която работи. Метална част от машина раздира стомаха му.

Смъртта на Уго принуждава брачната половинка му Едрис да стартира работа в текстилна фабрика. Тя печели в допълнение като чистачка. Междувременно дребният Луиджи е пратен да учи в религиозно учебно заведение. Той губи майка си на 16. Едрис не съумява да се пребори с рака и до пълноправие за Джиджи Рива се грижи по-голямата му сестра Фауста.

През 2010 година Луиджи даде прочувствено изявление пред телевизия РАИ и си спомни за болката, която е изпитал при загубата на родителите си. Той призна, че би пожертвал част от футболния си триумф за по-добро детство. Легендата на Каляри нееднократно е признавал, че най-голямото му страдание е, че родителите му не са съумели да видят триумфите му във футбола.

В Сардиния той откри второто си семейство. Още през първия си сезон в клуба вкара 8 гола и Каляри влезе в Серия А за пръв път от 44 години.

През идващия сезон прибави нови 9 попадения, които му отредиха специфичен статут освен измежду почитателите на Каляри, само че и измежду всички в Сардиня. По това време районът не е това, което е през днешния ден. Сардинци са забравени от централната власт. От италианците те биват третирани като чужденци и към тях се отнасят с съмнение.

" Рибарите постоянно ме канеха на вечеря. Отнасяха се към мен като че ли съм един от тях. Осъзнах, че освен един град, ами цялостен район ме поддържа. Те ми бяха като второ семейство. Хората си закачаха моя фотография в домовете ", споделя Рива.

Привързаността му към Сардиня остана и след края на професионалната му кариера. През 2019-а беше разгласен за почетен президент на Каляри. Нито за миг не се отдалечи от града, който запълни празнотата от тежкото му детство.

Към днешна дата Джиджи Рива остава най-хубавият голмайстор на националния тим Италия за всички времена с 35 гола в 42 мача с " адзурите ".

По време на ерата на Рива " скуадрата " завоюва Европейското състезание през 1968 година и доближи до финала на Световното през 1970 година, губейки от Бразилия на Пеле на именития " Ацтека " в Мексико Сити.

Кариерата на Рива ще бъде вечно обвързвана с Каляри. Той прекарва 14 сезона с " рособлу ", допринасяйки за първата и единствена купа в Серия А през 1970 година. Джиджи Рива е и най-хубавият голмайстор в историята на клуба с 208 гола в 378 мача.



Беше треньор в националния тим на Италия от 1990 година до 2013 година, беше част от екипа на Марчело Липи, когато " адзурите " завоюваха Световното състезание през 2006 година.

Любовта - тя го преследваше през всичките му години в Сардиня - на острова на неговите стремежи, на неговите триумфи, на неговите паники, на неговите " не ", този път сухи и мощни, въпреки и прошепнати. С оня негов непрестанно драскащ глас, на човек, който не изпитва - и с право - потребността да разчита на форма. Защото наличието е по-важно.

И в това най-известно от всички негови " не " - за Ювентус, той не искаше да наподобява непризнателен, непризнателен към тези, които му демонстрираха цялото си професионално почитание. Но искаше, в това обърнато с главата надолу самопризнание в обич, да опише на Каляри, на Сардиня, за своята огромна обич. Съставена от дълбоки погледи и малко думи. Защото, от една страна, съществуваше милиардът, който семейство Аниели бяха подготвени да му обезпечат, а от друга - и това е най-висшето - вътрешното успокоение. Както самият той споделил на приятелите си един ден.

" Спомням си една проява, която ме накара да остана. И си припомням една стара дама, която беше измежду почитателите. Тя не знаеше нищо за футбола, само че знаеше, че аз в никакъв случай няма да изневеря. И това също беше нещото, което ме убеди. И да провали договорката, която щеше да докара и Албертози в Торино. Нищо повече не се получи ".

Джиджи Рива беше подобен.

Способен да разбие освен противниковите отбрани, само че и условностите на един свят - този на футбола, в който невъзможното през днешния ден може да е малко по-малко невероятно на следващия ден. И по тази причина Милан и - както споделя Масимо Морати - даже Интер на татко му почукаха на вратата. Винаги са получавали еднакъв отговор: " Не, благодаря ". Без даже да се замисли, така и така - в тези две простички писма - всеки можеше да прочете малко надменност.



Той в никакъв случай не е бил с фигурата на суперзвездата, към момента най-хубав голмайстор на националния тим, европейски първенец, вицесветовен първенец, първенец на Италия с Каляри, на който сподели второ " не " единствено на тридесет и две години. Мнозина упорстваха, откакто получи сериозна травма - скъсване на сухожилие - да му разрешат да продължи. Той беше неотстъпчив.

" Предпочитам да оставя най-хубавия спомен за мен ".

Защото Джиджи Рива беше освен извънреден футболист, само че и специфичен човек, кадърен да каже " не " на прекомерно лесното. Той беше канара, канара, за която да се хванеш. Майстор на етиката и дипломат на футбола, за който би трябвало да се споделя на внуците. Защото в неговото " не " се криеше: " Не, не се отхвърлям от себе си " и там се крие огромният урок, който той искаше да ни остави като завещание.

Не е имало различен Джиджи Рива, нито италианците имат вяра, че в миналото ще има. Може и да има нов популярен нападател, само че Рива беше освен това, нещо доста друго: комбинация от гений, мощ, храброст, самостоятелност, осъзнатост, честност. Все качества, които мъчно се откриват у днешните футболисти, а някои от тях даже са непознати за множеството. Той се ожени за Сардиня, отказвайки се от огромните пари на Интер и Юве. Спечели единствено едно Скудето, само че запаметяващо се. Уникален.

През ноември 2022 година в Театро Масимо в Каляри се състоя премиерата на документалния филм " Nel nostro cielo un Rombo di Tuono " ( " В нашето небе - тътнеж на гръмотевици " ), отдаден на Джиджи Рива и основан от режисьора Рикардо Милани. В театъра най-после, съпроводен от двамата си сина Мауро и Никола и внуците си, се появи и легендата за " рособлу " - насълзен!

Той е играчът, който най-добре въплъщава ролята на воин. Дума, която за множеството, освен за футболистите, само че и за спортистите, съвсем постоянно се употребява несвоевременно. Джиджи Рива, въпреки това, я носеше до съвършенство, както онази негова фланелка с №11. Няма повече номера с подобен дизайн, може би обикновен, само че грациозен. Виждате ли различен Ромбо ди Туоно в близост?

Като всеки същински воин и той беше нежен: няколко пъти се контузваше на терена, даже съществено. Страдал е от меланхолия, когато е спрял да играе. Но тази чупливост кара хората да го обичат и почитат още повече. Той беше идеалният водач на делегацията за националния тим. Рамото, на което да поплачеш, когато загубиш финала с дузпи, приятелят, с който да вдигнеш Световната купа, когато спечелиш.

Харизматичен, без да се пробва да бъде: мълчанието му говореше вместо него. Всяка друга роля във футбола, откакто спре да играе, би била непоносима за него. Допадаше му единствената, в която съгласно футболните кодекси е планувано съвсем в никакъв случай да не си отваря устата. Говоренето е в пълномощията на треньора или на този, който е на терена.

Наблюдавал е радикалните, даже вихрени трансформации, които се развиват от кътчето на Сардиня, което е избрал за своя столица. Земя на повече от 600 милиона години, една от най-старите на нашата планета. Попаднал е там инцидентно, само че в никакъв случай не си е тръгвал. Там е имал всичко, което е желал. Дискретна обвързаност, надълбоко почитание, безусловна обич. Все неща, които не могат да се купят с банков превод. Винаги е предпочитал уиски с Дьо Андре пред телевизионно присъединяване. Истинският му разкош беше да живее живота, който искаше, а това е подарък, който се дава на малко на брой.

Накрая сърцето му го съобщи, след милиони цигари. Рива си отиде, само че грохотът на Гръмотевицата - не!