Имах си традиция да ходя в последния ден на годината

Имах си традиция да вървя в последния ден на годината в Народния. Гледах театър и се прибирах. Тази година храмът е избрал да показа венеца на драматургията и режисурата " Оръжията и индивидът ". Да, постановката на Малкович. В миналогодишното навечерие на 2024 съумях да снима /с професионални камери/ " Камбаната " по романа на Недялко Славов в моноспектакъла на Деян Донков с присъединяване на Карандила.

Това написа в обществените мрежи някогашната шефка на Съвет за електронни медии и върла боркиня против " измамата Буча " Соня Момчилова.

Беше покъртително, и популярност на Бога и на шефа – имаме го! Пази се за поколенията и тези, които ще се сетят, че няма лента нито за творчеството и личността на Недялко Славов, нито кино сюжет по негов текст, а те са подготвени сюжети! Но за прецаканата ми наслада да посядвам в тишината на залата и да се оставям на най-вълшебния фокус и магично похищение – от покушението на сцената, по тази причина ми е жалко. Какво стана с хората, театъра, шефовете /не, няма да се похищавам с " усвоените " средства/, оръжията? Оръжие било изкуството?!

Срещу посредствеността, овчедушието и духовната пустош. Водно оръдие против пустинята в главите на предъвкващата полуфабрикати с мечки аудитория. Високото изкуство, дано поясним. Приятни минути на радостните интелектуалци, които ще поддържат читалищната продукция на Малкович и прогресивното управление.

Да не забравите мощно да аплодирате и доста високо да се смеете, че да не се излагаме още веднъж и още веднъж.

Аз ще си пусна чалгата по ефирните, национални малките екрани.