"От страната на изгряващото и залязващото слънце" от Алек Попов
Има текстове, които просто остаряват и се трансформират в купчина думи. А има и такива, които не престават да водят спор с времето и да плуват против течението му. От какво се дефинира животът на един текст? Преди всичко от интуицията, заложена в него. Есето " От страната на изгряващото и залязващото слънце ", което " Дневник " помества, е част от сборника " Спътник на радикалния мъдрец " на Алек Попов. Неотдавна то беше оповестено на британски в списанието за балканска просвета The Bridge, издание на Академия Балканика Еуропеана.
" Ако някой ми беше споделил преди 10 години, че етнокичът ще господства културния пейзаж на България, щях да му се изсмея ", споделя писателят. И прибавя: " Днес обаче това е най-печелившата " културна промишленост " у нас. Търсенето на корените, " античното великолепие, реконструкцията на обреди и обичаи със съмнителна достоверност фрапантно се разминават с съвсем цялостното игноранство по отношение на близкото минало и упоритото отвращение да се отвори тази страница от историята, която има най-пряко отношение към метода ни на живот през днешния ден. Далеч по-престижно е да бъдеш правоприемник на траки, прабългари и всякакви неолитни бабаити, в сравнение с " хомо совиетикус ". Хуморът си остава най-хубавото средство да преглътнем баналната истина за живота и да продължим напред без илюзии, само че и без вопли на самосъжаление. Ако това е разтуха: постоянно ще има някой от другата страна на морето, който ще си мечтае да бъде нашето място. "
От страната наизгряващото и залязващото слънце
Всяка заран на българския бряг на Черно море един човек сяда на пясъка, с цел да посрещне изгрева. Точно насреща, на грузинския бряг, всяка вечер различен човек сяда на пясъка, с цел да изпрати залеза. Двамата въобще не подозират един за различен. И двамата не харесват живота си – общо взето, по едни и същи аргументи. И двамата търсят бягство в фантазиите, въодушевени от слънчевия цикъл. И двамата пътуват въображаемо към дома – към мястото, което смятат за своя духовна татковина.
Но с това сякаш приликите се изчерпват. Онова, което ги свързва, в действителност ги разделя.
Рано заран. Млад мъж прави причудливи физически извършения на пустия бургаски плаж. Облеклото му се състои от жестоко съшити кожени гащи до колената. В пясъка е забит кол, на който се вее вързоп от дълги черни косми, нещо приблизително сред скалп и конска опашка. Движенията съставляват грижлива реорганизация на бойното изкуство на античните българи, известно още като Бу Вей – изгубено през вековете на иго и нихилизъм, но изплувало на гребена на етно- вълната, заляла България след историческото й приемане в Европейски Съюз, не спираща своя напредък и до през днешния ден.
Младежът е усвоил античната процедура по време на лятната си отпуска в една от школите, където се преподават прабългарски бойни умения. Реконструкцията почива частично на прилика с бойните изкуства на източните нации, частично на сведения от средновековните летописи, само че най-много на усета и ентусиазма на почитателите на славните предшественици. Особен екстаз измежду отдадените буди една достоверна миниатюра от Менологията на византийския император Василий II, съхранявана през днешния ден в библиотеката на Ватикана. На нея се вижда прабългарски войник, който ползва характерен основен хват против своя съперник – християнин, декориран с ореола на мъченичеството.
Прабългарски боец ползва характерен хват против противник-християнин
Часът е малко преди седем. Слънцето изплува величествено от равната простор на Черно море, а бризът издухва и последните следи от въглеводороди във въздуха след среднощната емисия на Нефтохима. Младежът, подвизаващ се в елементарния живот като Иван или Стоян, присяда на към момента хладния пясък с лице към изгрева и се отдава на медитация. Сега е Корасте – името, посредством което се съединява с духовете на великите праотци. Всяко исконно българско име, уверен е той, би трябвало да съдържа съгласната " р " – източник на геройство и мощ. КРум, КубРат, ИспеРих, ОмуРтаг, ТеРвел. Ако се повтаря два пъти, още по-добре – КРакРа. Обаче в групата има към този момент двама Кракри и вождът, Багатура Кормисош, му подреди да си избере друго име. Проблемът с достоверните прабългарски имена е, че не доближават. От мрака на древността са достигнали едвам дузина, а искащите са доста повече. Налага се да се коват нови, което изисква тънка филологическа вътрешен глас. Той стиска очи и бърка в калпака с листчетата. Пада му се достойното и звучно Корасте.
Да бъде волята ти, о Тангра!
Червеният диск се издига гладко над хоризонта. Водната повърхнина заблестява, дружно със загатна за предишното великолепие, изчистено от ръждата на времето и забравата, от петната на неуспехите и измените, на историческата неправда и жалкото настояще. По четинестата буза на младия боец се търкулва гореща сълза. Там някъде, оттатък морето, в степите сред Днепър и Кавказ се простира Старата Велика България. Древната столица Фанагория е стъпила гордо на брега на Таманския полуостров: веят се конски опашки, белеят юрти, пасат безчислени конски стада, деца се учат да яздят и да стрелят с лък. В двореца, кан ювиги Кубрат приема пратениците на византийския император, който го титулуват " братко " и го отрупва с блага.
Малко по на север пък, сред Волга и Урал лежи Волжка България – страната на храбрия Котраг, земя на охолни и честити градове, където и до през днешния ден хората пазят прабългарските си корени. Но лети духът, още по на изток, прелита над Каспийско море и Хорезм, и ето, в далечината се мярка заснеженото било на митичната планина Имеон. Прародината! Царството Балх, споменавано още в Махабхарата. Коравата Бактрия! Александър Велики се дами за българската принцеса Роксана, с цел да избегне сражението с непобедимата й кавалерия. Роксана е най-красивата жена на всички времена – хубавата Елена пасти да яде! В долините на Хиндокуш не престават да споделят " хубав като българин ". Запазен е и корена на думата " къща " – " къщ ".
Наближава осем. От единия завършек на плажа се задават неколцина мургави индо-европейци, навлекли оранжеви жилетки с надпис " непорочност ", тътрещи черни найлонови чували. Сепнат, Корасте поглежда часовника си и скача. Преоблича се небрежно, мушва прабългарските гащи в раницата (Панталоните също са българско откритие, в случай че не знаете, наред с пастърмата, айрана, сабята, седлото и впрочем постижения на напредъка!), мята се на пърпоретката Vespa, паднала му се от потребителската кошница и отпрашва за работа. Точно в осем и двайсет и пет заковава пред задния вход на бургаската БИЛА. Чеква се в листата и след няколко минути го виждаме да крачи към щанда за салами, издокаран в униформена риза и престилка, на която се люшка бадж – Иван.
" Ивани – навиква го мениджърът на отдела за полуфабрикати, – няма да режеш пастърмата толкова на едро, че завчера получихме недоволство! Ясно? "
Корицата на книгата
Междувременно слънцето индиферентно изминава пътя си, както го е предписание милиони пъти, доста преди конските опашки да се развеят по крайбрежията на Черно море. Малко след шест, когато Корасте постепенно се отърсва от Иван и се готви да забие първата бира, от другата страна на морето, в античната Иверска земя, гиздав грузинец, на същата възраст, присяда на плажа край Поти, с цел да изпрати потъващия в мрака червен кръг.
На фона на залеза се мяркат заплашителните силуети на крайцери и фрегати от Руския Черноморски Флот, завардили грузинското крайбрежие след следващия конфликт сред някогашната империя и гордата кавказка република. Никакви кораби обаче не са в положение да възпрат полета на духа на Мераб Гамкрелидзе, насочен на Запад. За разлика от техните тогавашни съседи, българите, предците му в никакъв случай не са напускали благословена прародина. Там стоят, заключени в плодородните й долини, откогато се помнят! И въпреки всичко, промъква се предателска мисъл, в случай че си бяха размърдали преди време задниците, в този момент може би щяхме да бъдем от другата страна на морето... Залезите от другата страна може и да не са чак толкоз красиви, само че за сметка на това, както знаем, там са Европейски Съюз и НАТО, и съветските корита не смеят да припарят. Освен това земеделските производители получават дотации, а пътищата са в несравнимо по-добро положение. Безработицата е под санитарния най-малко. Лесно дават и потребителски заеми. Още по-лесно е да ги похарчиш; всички огромни търговски вериги към този момент са стъпили отвъд – от Била до Карфур и Теско – и дават артикули и услуги на международно ниво. Но най-много хората могат свободно да пътуват. Това, виж, коства колкото всички Били вкупом! Само с една гола персонална карта може да изръшкаш цяла Европа, въздиша Мераб и към този момент се друса въображаемо в рейса към Виена. Посещава музея на Фройд, похапва си вурстчета на Грабена и слуша уличните музиканти. От Виена поема за Рим през Венеция. Вози се на гондола-такси, ръкува се с папата, обикаля Колизеума. И отлита за Париж с WizAir на цената на билета за влака от Тбилиси до Поти. Париж! Столицата на културата: Бобур, Лувъра, Операта, Сорбоната (където е изнасял лекции самият Мераб Мердавашвили!), Латинския Квартал, Монмартр... Гореща сълза се търкулва по бузата на младия джигит. На тази традиция принадлежи той и целият му народ, а не на дивите азиатски степи. Това е неговата духовна татковина! А оттук насетне, дали ще поеме към Лондон, дали към Берлин или Амстердам, няма изключително значение.
Мераб си е вкъщи.
Слънцето към този момент е потънало в морето. Останали са единствено светлинките на съветските кораби. Трасирали хоризонта като коледни лампички, те му припомнят за границите на физическата действителност, която е заставен да населява. Той става ядно, обръща тил на морето и се мята на пърпоретката ИЖ-2, създадена още по руско време. Вкъщи го чакат двеста домашни на тематика: " Величието на грузинския народ през погледа Шота Руставели ". Трябва да ги прегледа до заранта. Вратата на Европа стартира постепенно, но непреклонно да се затваря. До идващия залез.
" Ако някой ми беше споделил преди 10 години, че етнокичът ще господства културния пейзаж на България, щях да му се изсмея ", споделя писателят. И прибавя: " Днес обаче това е най-печелившата " културна промишленост " у нас. Търсенето на корените, " античното великолепие, реконструкцията на обреди и обичаи със съмнителна достоверност фрапантно се разминават с съвсем цялостното игноранство по отношение на близкото минало и упоритото отвращение да се отвори тази страница от историята, която има най-пряко отношение към метода ни на живот през днешния ден. Далеч по-престижно е да бъдеш правоприемник на траки, прабългари и всякакви неолитни бабаити, в сравнение с " хомо совиетикус ". Хуморът си остава най-хубавото средство да преглътнем баналната истина за живота и да продължим напред без илюзии, само че и без вопли на самосъжаление. Ако това е разтуха: постоянно ще има някой от другата страна на морето, който ще си мечтае да бъде нашето място. "
От страната наизгряващото и залязващото слънце
Всяка заран на българския бряг на Черно море един човек сяда на пясъка, с цел да посрещне изгрева. Точно насреща, на грузинския бряг, всяка вечер различен човек сяда на пясъка, с цел да изпрати залеза. Двамата въобще не подозират един за различен. И двамата не харесват живота си – общо взето, по едни и същи аргументи. И двамата търсят бягство в фантазиите, въодушевени от слънчевия цикъл. И двамата пътуват въображаемо към дома – към мястото, което смятат за своя духовна татковина.
Но с това сякаш приликите се изчерпват. Онова, което ги свързва, в действителност ги разделя.
Рано заран. Млад мъж прави причудливи физически извършения на пустия бургаски плаж. Облеклото му се състои от жестоко съшити кожени гащи до колената. В пясъка е забит кол, на който се вее вързоп от дълги черни косми, нещо приблизително сред скалп и конска опашка. Движенията съставляват грижлива реорганизация на бойното изкуство на античните българи, известно още като Бу Вей – изгубено през вековете на иго и нихилизъм, но изплувало на гребена на етно- вълната, заляла България след историческото й приемане в Европейски Съюз, не спираща своя напредък и до през днешния ден.
Младежът е усвоил античната процедура по време на лятната си отпуска в една от школите, където се преподават прабългарски бойни умения. Реконструкцията почива частично на прилика с бойните изкуства на източните нации, частично на сведения от средновековните летописи, само че най-много на усета и ентусиазма на почитателите на славните предшественици. Особен екстаз измежду отдадените буди една достоверна миниатюра от Менологията на византийския император Василий II, съхранявана през днешния ден в библиотеката на Ватикана. На нея се вижда прабългарски войник, който ползва характерен основен хват против своя съперник – християнин, декориран с ореола на мъченичеството.
Прабългарски боец ползва характерен хват против противник-християнин
Часът е малко преди седем. Слънцето изплува величествено от равната простор на Черно море, а бризът издухва и последните следи от въглеводороди във въздуха след среднощната емисия на Нефтохима. Младежът, подвизаващ се в елементарния живот като Иван или Стоян, присяда на към момента хладния пясък с лице към изгрева и се отдава на медитация. Сега е Корасте – името, посредством което се съединява с духовете на великите праотци. Всяко исконно българско име, уверен е той, би трябвало да съдържа съгласната " р " – източник на геройство и мощ. КРум, КубРат, ИспеРих, ОмуРтаг, ТеРвел. Ако се повтаря два пъти, още по-добре – КРакРа. Обаче в групата има към този момент двама Кракри и вождът, Багатура Кормисош, му подреди да си избере друго име. Проблемът с достоверните прабългарски имена е, че не доближават. От мрака на древността са достигнали едвам дузина, а искащите са доста повече. Налага се да се коват нови, което изисква тънка филологическа вътрешен глас. Той стиска очи и бърка в калпака с листчетата. Пада му се достойното и звучно Корасте.
Да бъде волята ти, о Тангра!
Червеният диск се издига гладко над хоризонта. Водната повърхнина заблестява, дружно със загатна за предишното великолепие, изчистено от ръждата на времето и забравата, от петната на неуспехите и измените, на историческата неправда и жалкото настояще. По четинестата буза на младия боец се търкулва гореща сълза. Там някъде, оттатък морето, в степите сред Днепър и Кавказ се простира Старата Велика България. Древната столица Фанагория е стъпила гордо на брега на Таманския полуостров: веят се конски опашки, белеят юрти, пасат безчислени конски стада, деца се учат да яздят и да стрелят с лък. В двореца, кан ювиги Кубрат приема пратениците на византийския император, който го титулуват " братко " и го отрупва с блага.
Малко по на север пък, сред Волга и Урал лежи Волжка България – страната на храбрия Котраг, земя на охолни и честити градове, където и до през днешния ден хората пазят прабългарските си корени. Но лети духът, още по на изток, прелита над Каспийско море и Хорезм, и ето, в далечината се мярка заснеженото било на митичната планина Имеон. Прародината! Царството Балх, споменавано още в Махабхарата. Коравата Бактрия! Александър Велики се дами за българската принцеса Роксана, с цел да избегне сражението с непобедимата й кавалерия. Роксана е най-красивата жена на всички времена – хубавата Елена пасти да яде! В долините на Хиндокуш не престават да споделят " хубав като българин ". Запазен е и корена на думата " къща " – " къщ ".
Наближава осем. От единия завършек на плажа се задават неколцина мургави индо-европейци, навлекли оранжеви жилетки с надпис " непорочност ", тътрещи черни найлонови чували. Сепнат, Корасте поглежда часовника си и скача. Преоблича се небрежно, мушва прабългарските гащи в раницата (Панталоните също са българско откритие, в случай че не знаете, наред с пастърмата, айрана, сабята, седлото и впрочем постижения на напредъка!), мята се на пърпоретката Vespa, паднала му се от потребителската кошница и отпрашва за работа. Точно в осем и двайсет и пет заковава пред задния вход на бургаската БИЛА. Чеква се в листата и след няколко минути го виждаме да крачи към щанда за салами, издокаран в униформена риза и престилка, на която се люшка бадж – Иван.
" Ивани – навиква го мениджърът на отдела за полуфабрикати, – няма да режеш пастърмата толкова на едро, че завчера получихме недоволство! Ясно? "
Корицата на книгата
Междувременно слънцето индиферентно изминава пътя си, както го е предписание милиони пъти, доста преди конските опашки да се развеят по крайбрежията на Черно море. Малко след шест, когато Корасте постепенно се отърсва от Иван и се готви да забие първата бира, от другата страна на морето, в античната Иверска земя, гиздав грузинец, на същата възраст, присяда на плажа край Поти, с цел да изпрати потъващия в мрака червен кръг.
На фона на залеза се мяркат заплашителните силуети на крайцери и фрегати от Руския Черноморски Флот, завардили грузинското крайбрежие след следващия конфликт сред някогашната империя и гордата кавказка република. Никакви кораби обаче не са в положение да възпрат полета на духа на Мераб Гамкрелидзе, насочен на Запад. За разлика от техните тогавашни съседи, българите, предците му в никакъв случай не са напускали благословена прародина. Там стоят, заключени в плодородните й долини, откогато се помнят! И въпреки всичко, промъква се предателска мисъл, в случай че си бяха размърдали преди време задниците, в този момент може би щяхме да бъдем от другата страна на морето... Залезите от другата страна може и да не са чак толкоз красиви, само че за сметка на това, както знаем, там са Европейски Съюз и НАТО, и съветските корита не смеят да припарят. Освен това земеделските производители получават дотации, а пътищата са в несравнимо по-добро положение. Безработицата е под санитарния най-малко. Лесно дават и потребителски заеми. Още по-лесно е да ги похарчиш; всички огромни търговски вериги към този момент са стъпили отвъд – от Била до Карфур и Теско – и дават артикули и услуги на международно ниво. Но най-много хората могат свободно да пътуват. Това, виж, коства колкото всички Били вкупом! Само с една гола персонална карта може да изръшкаш цяла Европа, въздиша Мераб и към този момент се друса въображаемо в рейса към Виена. Посещава музея на Фройд, похапва си вурстчета на Грабена и слуша уличните музиканти. От Виена поема за Рим през Венеция. Вози се на гондола-такси, ръкува се с папата, обикаля Колизеума. И отлита за Париж с WizAir на цената на билета за влака от Тбилиси до Поти. Париж! Столицата на културата: Бобур, Лувъра, Операта, Сорбоната (където е изнасял лекции самият Мераб Мердавашвили!), Латинския Квартал, Монмартр... Гореща сълза се търкулва по бузата на младия джигит. На тази традиция принадлежи той и целият му народ, а не на дивите азиатски степи. Това е неговата духовна татковина! А оттук насетне, дали ще поеме към Лондон, дали към Берлин или Амстердам, няма изключително значение.
Мераб си е вкъщи.
Слънцето към този момент е потънало в морето. Останали са единствено светлинките на съветските кораби. Трасирали хоризонта като коледни лампички, те му припомнят за границите на физическата действителност, която е заставен да населява. Той става ядно, обръща тил на морето и се мята на пърпоретката ИЖ-2, създадена още по руско време. Вкъщи го чакат двеста домашни на тематика: " Величието на грузинския народ през погледа Шота Руставели ". Трябва да ги прегледа до заранта. Вратата на Европа стартира постепенно, но непреклонно да се затваря. До идващия залез.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ