Къща музей под разпад: когато паметта на Стара Загора звъни на вратата, но общината не отваря
Има здания, които не просто заемат място в града – те пазят мемоари. Пазят гласове, истории, решения, идеали. Къщата музей в Стара Загора, обвързвана със Септемврийското въстание от 1923 година, би трябвало да бъде тъкмо такава – дом на историческата памет, място, което учи, припомня, предизвика размисъл.
Вместо това тя се трансформира в урок по давност.
Снимките, публикувани във Facebook от Иван Митев, са мъчителен документален кадър: рухваща ограда, разрушена пътна врата, изпотрошени керемиди, напукани стени, изпочупени прозорци. Дворът – в миналото пространство, което би трябвало да бъде под грижата на институциите – наподобява като фон от филм за изоставени места след злополучие.
Само че тук бедствието не е естествено. То е институционално.
По думите на подателя на сигнала, общината е „ реагирала “ чак след повече от година – и то с деяние, което повече наподобява на вандализъм, в сравнение с поддръжка. Частично разчистване на двора… осъществено по този начин, че:
входната врата е дефинитивно разрушена и оставена зейнала;
тежката техника е напукала оградните стени;
керемидите са свалени и евентуално унищожени;
в следствие към този момент има и счупени прозорци, което отваря къщата за бездомници, вандали и времето.
След подобен „ грижлив “ метод към обект на културно-историческо завещание човек стартира да се пита:
Това ли е формалната тактика за запазване на паметта? Да я оставим да се самосрути?
На фасадата още стои плочата: „ В тази къща е заседавал акционният комитет на Септемврийското въстание – 1923 година “ Стои – само че под нея мазилката се рони. Символика, която боде очите: монумент на българската история, впилен в пукнатини.
Защо такава къща е оставена да умира? Защо при всеки сигнал реакцията е късна, повърхностна и постоянно нездравословна? Кой носи отговорност, когато историята мозайка по мозайка се разпада пред очите ни?
Община Стара Загора дължи пояснение. Не на Иван Митев. А на цялостен град. На всички, които имат вяра, че предишното има значение. Че културното завещание не е излишен багаж, който можем да хвърлим зад тила си. Че постройките, в които са се случвали исторически решения, не са просто „ остарели парцели “, а основи на публичния ни спомен.
Когато разрушиш постройка, рушиш и памет. А когато оставиш паметта да се разрушава – рушиш еднаквост. Време е общината да изясни нещо доста просто:
Тази къща-музей ще бъде ли избавена? Или ще бъде оставена да се трансформира в купчина история, смляна на прахуляк?
Стара Загора заслужава отговор. А историята – почитание, а не съсипия.
Вместо това тя се трансформира в урок по давност.
Снимките, публикувани във Facebook от Иван Митев, са мъчителен документален кадър: рухваща ограда, разрушена пътна врата, изпотрошени керемиди, напукани стени, изпочупени прозорци. Дворът – в миналото пространство, което би трябвало да бъде под грижата на институциите – наподобява като фон от филм за изоставени места след злополучие.
Само че тук бедствието не е естествено. То е институционално.
По думите на подателя на сигнала, общината е „ реагирала “ чак след повече от година – и то с деяние, което повече наподобява на вандализъм, в сравнение с поддръжка. Частично разчистване на двора… осъществено по този начин, че:
входната врата е дефинитивно разрушена и оставена зейнала;
тежката техника е напукала оградните стени;
керемидите са свалени и евентуално унищожени;
в следствие към този момент има и счупени прозорци, което отваря къщата за бездомници, вандали и времето.
След подобен „ грижлив “ метод към обект на културно-историческо завещание човек стартира да се пита:
Това ли е формалната тактика за запазване на паметта? Да я оставим да се самосрути?
На фасадата още стои плочата: „ В тази къща е заседавал акционният комитет на Септемврийското въстание – 1923 година “ Стои – само че под нея мазилката се рони. Символика, която боде очите: монумент на българската история, впилен в пукнатини.
Защо такава къща е оставена да умира? Защо при всеки сигнал реакцията е късна, повърхностна и постоянно нездравословна? Кой носи отговорност, когато историята мозайка по мозайка се разпада пред очите ни?
Община Стара Загора дължи пояснение. Не на Иван Митев. А на цялостен град. На всички, които имат вяра, че предишното има значение. Че културното завещание не е излишен багаж, който можем да хвърлим зад тила си. Че постройките, в които са се случвали исторически решения, не са просто „ остарели парцели “, а основи на публичния ни спомен.
Когато разрушиш постройка, рушиш и памет. А когато оставиш паметта да се разрушава – рушиш еднаквост. Време е общината да изясни нещо доста просто:
Тази къща-музей ще бъде ли избавена? Или ще бъде оставена да се трансформира в купчина история, смляна на прахуляк?
Стара Загора заслужава отговор. А историята – почитание, а не съсипия.
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ