Защо хората се връщат точно, когато вече си продължил
Има миг, в който най-сетне спираш да чакаш.
Спираш да проверяваш телефона си. Спираш да си задаваш въпроси без отговор. Приемаш тишината, преглъщаш неналичието и започваш постепенно да се връщаш към себе си. И тъкмо тогава, когато към този момент не те боли по същия метод, те се появяват още веднъж. С едно известие, с едно ''как си''; с наличие, което закъснява тъкмо толкоз, че да разклати всичко, което си построил.
И въпросът идва самичък: за какво в този момент?
Отговорът рядко е в любовта. По-често е в човешката природа. Когато си бил там, когато си давал внимание, грижа и време ти си бил сигурност. Нещо устойчиво, нещо предвидимо. Но сигурността рядко се цени, до момента в който не изчезне. В момента, в който спреш да бъдеш разполагаем се случва нещо ненадейно, а точно неналичието ти стартира да приказва по-силно от наличието ти.
Хората се връщат не постоянно тъй като са разбрали какъв брой те обичат, а тъй като усещат че към този момент нямат същия достъп до теб. Понякога това е его, което не приема загуба. Понякога е табиет, който търси познатото. Понякога е самотност, която се маскира, като носталгия. Има и още нещо. Когато продължиш напред ти се променяш. Ставаш по-тих, по-силен, по-недостъпен. Вече не гониш, не молиш, не обясняваш. И тъкмо тази версия на теб стартира да притегля още веднъж хората, които са си тръгнали. Не тъй като си станал различен човек, а тъй като към този момент не си същият, който е чакал.
Но, тяхното връщане не трансформира предишното. Не изтрива отсъствието, не запълва празнините; не връща моментите, в които си имал потребност, а тях ги е нямало. Едно известие не е доказателство за смяна. Понякога е просто инспекция, дали вратата още е отворена.
Истинският въпрос не е за какво се връщат. Истинският въпрос е, дали ти към момента си там, където те са те оставили. Защото най-голямата мощ не е в това да бъдеш определен още веднъж. Най-голямата мощ е да не се върнеш там, където към този момент си схванал, че не си бил задоволително скъп.
Спираш да проверяваш телефона си. Спираш да си задаваш въпроси без отговор. Приемаш тишината, преглъщаш неналичието и започваш постепенно да се връщаш към себе си. И тъкмо тогава, когато към този момент не те боли по същия метод, те се появяват още веднъж. С едно известие, с едно ''как си''; с наличие, което закъснява тъкмо толкоз, че да разклати всичко, което си построил.
И въпросът идва самичък: за какво в този момент?
Отговорът рядко е в любовта. По-често е в човешката природа. Когато си бил там, когато си давал внимание, грижа и време ти си бил сигурност. Нещо устойчиво, нещо предвидимо. Но сигурността рядко се цени, до момента в който не изчезне. В момента, в който спреш да бъдеш разполагаем се случва нещо ненадейно, а точно неналичието ти стартира да приказва по-силно от наличието ти.
Хората се връщат не постоянно тъй като са разбрали какъв брой те обичат, а тъй като усещат че към този момент нямат същия достъп до теб. Понякога това е его, което не приема загуба. Понякога е табиет, който търси познатото. Понякога е самотност, която се маскира, като носталгия. Има и още нещо. Когато продължиш напред ти се променяш. Ставаш по-тих, по-силен, по-недостъпен. Вече не гониш, не молиш, не обясняваш. И тъкмо тази версия на теб стартира да притегля още веднъж хората, които са си тръгнали. Не тъй като си станал различен човек, а тъй като към този момент не си същият, който е чакал.
Но, тяхното връщане не трансформира предишното. Не изтрива отсъствието, не запълва празнините; не връща моментите, в които си имал потребност, а тях ги е нямало. Едно известие не е доказателство за смяна. Понякога е просто инспекция, дали вратата още е отворена.
Истинският въпрос не е за какво се връщат. Истинският въпрос е, дали ти към момента си там, където те са те оставили. Защото най-голямата мощ не е в това да бъдеш определен още веднъж. Най-голямата мощ е да не се върнеш там, където към този момент си схванал, че не си бил задоволително скъп.
Източник: bulnews.bg
КОМЕНТАРИ