21.3 грама ли тежи отиващата си човешка душа?
Има ли живот след гибелта? Притежаваме ли душа, която ни разграничава от бозайниците?
На тези въпроси се пробва да отговори Дънкан Макдугъл, доктор от Хавърхил, Масачузетс, толкоз доста, че той основава опит, с цел да дефинира дали душите имат физическо тегло.
Макдугъл счита, че душата е материална и затова би трябвало да има измерим спад в тежестта на човек, когато тя напусне тялото.
През 1901 година той избира шестима неизлечимо заболели пациенти от старешки дом - четирима страдащи от туберкулоза, един от диабет и един от неуточнени болести. Макдугъл особено сортира хората, които страдат от положения, причиняващи физическо безсилие, тъй като пациентите би трябвало да останат неподвижни, когато умират, с цел да ги мери тъкмо.
След това Макдугъл инсталира особено легло в кабинета си, което се намира върху доста сензитивна везна. На него той слага поредно шестте пациенти и ги следи преди, по време и след гибелта им, измервайки съответните промени в тежестта. Макдугъл подробно записва своите наблюдения.
Той следи загуба на тегло при част от пациентите, само че резултатите не са поредни. Един от тях отслабва, само че по-късно връща тежестта си, а двама от другите пациенти записват загуба при гибелта, която се усилва с течение на времето.
Само един пациент демонстрира неотложно понижаване на тежестта, възлизащо почти 21.3 грама, съвпадащо с момента на гибелта.
Макдугъл подценява резултатите на другите двама пациенти с претекста, че везните " не са настроени тънко ".
След това той повтаря опита си с 15 кучета. Нито един от тях не записва забележителен спад в тежестта, което Макдугъл приема като потвърждаващо доказателство, в сходство с неговата религиозна теория, че животните нямат души.
Докато човешките субекти на Макдугал са неизлечимо заболели пациенти, няма пояснение по какъв начин той се е сдобил с 15 умиращи кучета за толкоз къс интервал от време, което води до догатките, че е отровил петнадесет здрави кучета за неговия опит.
Макдугъл разгласява откритието си едвам шест години по-късно, заявявайки, че опитът ще би трябвало да се повтори доста пъти, преди да може да се получи каквото и да е умозаключение.
Изследването излиза през 1907 година в Journal of the American Society for Psychical Research и здравното списание American Medicine. История за опита се появява и в The New York Times.
След публикуването на опита в American Medicine, следва спор сред лекар Огъстъс П. Кларк и Дънкан Макдугъл, които си разменят писма, в които единият отхвърля валидността на опита, а другият пази позицията си.
Кларк отбелязва, че сега на гибелта има ненадейно повишение на телесната температура, защото кръвта стопира да циркулира през белите дробове, където се охлажда с въздух. Това би нараснало изпотяването и изпаряването на влага, което елементарно би могло да изясни изчезналите 21 грама на Макдугъл.
Това също по този начин би обяснило за какво кучетата не губят тегло след гибелта си, защото те нямат потни жлези и се охлаждат не посредством изпотяване, а посредством дишане, осведоми Профит.бг.
Макдугъл пък отвърна, че циркулацията стопира сега на гибелта и по този начин кожата няма да се нагрява от повишението на температурата.
Огъстъс П. Кларк не е единственият, който подлага на критика опитите на Макдугъл. Лекарят е жестоко осмиван от научната общественост. Неговите опити са посочени като образец за селективно отчитане, защото той пренебрегва по-голямата част от резултатите.
Научно-популярният създател Карл Крушелницки подлага на критика дребния размер на извадката и се пита по какъв начин Макдугъл е съумял да дефинира точния миг, когато човек умира, като се има поради технологията, налична по това време. Тъй като опитите му не са повторими и резултатите ненадеждни, опитът на Макдугъл не получава доверието на учените от това време.
Невъзмутен от скептицизма, Макдугъл минава към идната фаза на своите опити - снима душата сега, в който тя напуща тялото благодарение на рентгенови лъчи. Той обаче не прави пробив и в това отношение, защото личната му душа напуща тялото му през 1920 година
Въпреки отхвърлянето му като теоретичен факт, опитът на Макдугъл разпространява концепцията, че душата тежи 21 грама, като тази доктрина се появява в романи, песни и филми.
На тези въпроси се пробва да отговори Дънкан Макдугъл, доктор от Хавърхил, Масачузетс, толкоз доста, че той основава опит, с цел да дефинира дали душите имат физическо тегло.
Макдугъл счита, че душата е материална и затова би трябвало да има измерим спад в тежестта на човек, когато тя напусне тялото.
През 1901 година той избира шестима неизлечимо заболели пациенти от старешки дом - четирима страдащи от туберкулоза, един от диабет и един от неуточнени болести. Макдугъл особено сортира хората, които страдат от положения, причиняващи физическо безсилие, тъй като пациентите би трябвало да останат неподвижни, когато умират, с цел да ги мери тъкмо.
След това Макдугъл инсталира особено легло в кабинета си, което се намира върху доста сензитивна везна. На него той слага поредно шестте пациенти и ги следи преди, по време и след гибелта им, измервайки съответните промени в тежестта. Макдугъл подробно записва своите наблюдения.
Той следи загуба на тегло при част от пациентите, само че резултатите не са поредни. Един от тях отслабва, само че по-късно връща тежестта си, а двама от другите пациенти записват загуба при гибелта, която се усилва с течение на времето.
Само един пациент демонстрира неотложно понижаване на тежестта, възлизащо почти 21.3 грама, съвпадащо с момента на гибелта.
Макдугъл подценява резултатите на другите двама пациенти с претекста, че везните " не са настроени тънко ".
След това той повтаря опита си с 15 кучета. Нито един от тях не записва забележителен спад в тежестта, което Макдугъл приема като потвърждаващо доказателство, в сходство с неговата религиозна теория, че животните нямат души.
Докато човешките субекти на Макдугал са неизлечимо заболели пациенти, няма пояснение по какъв начин той се е сдобил с 15 умиращи кучета за толкоз къс интервал от време, което води до догатките, че е отровил петнадесет здрави кучета за неговия опит.
Макдугъл разгласява откритието си едвам шест години по-късно, заявявайки, че опитът ще би трябвало да се повтори доста пъти, преди да може да се получи каквото и да е умозаключение.
Изследването излиза през 1907 година в Journal of the American Society for Psychical Research и здравното списание American Medicine. История за опита се появява и в The New York Times.
След публикуването на опита в American Medicine, следва спор сред лекар Огъстъс П. Кларк и Дънкан Макдугъл, които си разменят писма, в които единият отхвърля валидността на опита, а другият пази позицията си.
Кларк отбелязва, че сега на гибелта има ненадейно повишение на телесната температура, защото кръвта стопира да циркулира през белите дробове, където се охлажда с въздух. Това би нараснало изпотяването и изпаряването на влага, което елементарно би могло да изясни изчезналите 21 грама на Макдугъл.
Това също по този начин би обяснило за какво кучетата не губят тегло след гибелта си, защото те нямат потни жлези и се охлаждат не посредством изпотяване, а посредством дишане, осведоми Профит.бг.
Макдугъл пък отвърна, че циркулацията стопира сега на гибелта и по този начин кожата няма да се нагрява от повишението на температурата.
Огъстъс П. Кларк не е единственият, който подлага на критика опитите на Макдугъл. Лекарят е жестоко осмиван от научната общественост. Неговите опити са посочени като образец за селективно отчитане, защото той пренебрегва по-голямата част от резултатите.
Научно-популярният създател Карл Крушелницки подлага на критика дребния размер на извадката и се пита по какъв начин Макдугъл е съумял да дефинира точния миг, когато човек умира, като се има поради технологията, налична по това време. Тъй като опитите му не са повторими и резултатите ненадеждни, опитът на Макдугъл не получава доверието на учените от това време.
Невъзмутен от скептицизма, Макдугъл минава към идната фаза на своите опити - снима душата сега, в който тя напуща тялото благодарение на рентгенови лъчи. Той обаче не прави пробив и в това отношение, защото личната му душа напуща тялото му през 1920 година
Въпреки отхвърлянето му като теоретичен факт, опитът на Макдугъл разпространява концепцията, че душата тежи 21 грама, като тази доктрина се появява в романи, песни и филми.
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ