Има ли човек дълг към родината, ражда ли днешният свят

Има ли човек дълг към родината, ражда ли днешният свят герои, може ли литературата да е форма на опозиция против лъжата, за какво катарзисът е персонална, а не групова работа.

Отговори на тези и доста други въпроси търсим дружно с създателя на едни от най-награждаваните модерни български романи. В началото на лятото в платформата за аудио, е-книги и подкасти Storytel своята аудиопремиера прави следващото негово заглавие – „ “.

Двете сюжетни линии в романа – актуалната история на Никола, който се прибира в родния си град за погребението на татко си след години в Америка и тази, която ни връща в предишното дружно с младата съветска аристократка Вера Елегина, към този момент доближават да публиката и с гласа на Христо Чешмеджиев. А това ни дава мотив за още един забавен и бездънен диалог със Захари Карабашлиев, в който да си напомним смисъла на думата „ хавра “ и обещанието, което ни носи.

Аудиопремиерата на „ Хавра “ е самобитно прераждане на романа. Сега той заживява нов живот. И то май не за първи път. Вярно ли е, че ръкописът за малко да бъде погубен в пожар?

Бях на финала на писането на „ Хавра “. Един ден съм в редакцията и ми се обажда Свилен, вокалиста на „ Остава “, съседи сме и споделя „ Зак, у вас някъде гори пожар, виждам пожарни коли доли… “

Хукнах, мислейки само за това, че дребната ми дъщеричка (тогава) Нора и баба й са у дома, жена ми беше на работа. Не помня по какъв начин стигнах. Видях постройката обградена от пожарни коли, пожарникари, съумях да вляза и още на стълбите виждам, че баба и внуче слизат и си отдъхнах. Изпратих ги на открито в сигурност, и се качвам до жилището ни.

Влизам, на всички места пушек и през прозореца се виждат пламъци. Оказа се, че гори прилежащият апартамент в постройката, долепена до нашата, и всеки миг ще ни хване и нас. И се огледах какво по-напред да спася, и се запитах „ От какво имаш потребност? Какво би трябвало да вземеш? Тук всичко ти е скъпо, всеки спомен е значим, сложен избор. “ После съзнавам, че ръкописът на „ Хавра “ е в компютъра ми, а по това време не употребих облачни услуги.

Бяха близо 1000 страници, тогава нередактирани, само че в много приключен вид. Грабнах компютъра и някакви паспорти, документи, такива дребни неща… И излязох. Слава Богу, пожарникарите съумяха да спасят жилището ни.

И след това, макар целия смут на случката, в нея имаше и нещо позитивно – тъй като беше зима и студено, съседите ни предложиха да се качим у тях. Домът на поета Недялко Йорданов беше това. Заприказвахме се, запознахме се, той се заигра с детето, пийнахме, с цел да се стоплим, беше прочувствен човешки миг.



Основна тематика в „ Хавра “ е свободата. Това ли е най-голямата полезност за Вас?

Тук може би е моментът да кажа, че работното заглавие на „ Хавра “ беше „ Свобода “ и даже първите планове за корица са такива. И да, това може би е най-върховната човешка полезност за мен.

Но повода за това заглавие беше, че в романа са наранени два аспекта на свободата. Първата тематика е за персоналната независимост в историята на героя ми в настоящо време. А втората сюжетна линия ни връща към 1876 година, към Априлското въстание и копнежа на цялостен един народ по свободата. И даже, когато с редактора ми взехме решение да променим заглавието, огромната тематика в „ Хавра “ си остана свободата.

А по какъв начин стигнахте най-после до заглавието „ Хавра “ и какво значи то?

С редакторите ми минахме през тематиката за обезценяването и обезличаването на думата „ независимост “. И тогава те ме попитаха дали нямам различен вид за заглавие. И аз неуверен, споделям “Ами имам едно, обаче… кой ще ме разбере с него.

“Кое е? ” - “Хавра ”, само че тази дума е изцяло непозната за по-голямата част от хората.

Значението на хавра е необработена, буренясала, необгрижена земя. И едвам тогава, когато го споделих с хората, които милееха за тази книга, усетих по какъв начин те се оживиха, почувстваха го. И се съгласихме, че „ Хавра “ е същинското заглавие на този разказ. И то в действителност откри път към огромна аудитория.

„ Хавра “ слага и тематиката за забравените идеали в днешно време. Какво съгласно Вас през днешния ден може да отключи героичното в индивида?

Това е комплициран въпрос. Но опасността за екзистенциалното ти битие може да извика героя във всеки. Когато имаш против себе си хора, които не се стопират пред нищо, за които човешкият живот, изключително твоят, не е полезност, тогава, щеш - не щеш, ставаш воин. И моят Никола, ще - не ще, се трансформира в воин.

Въпросът обаче е, в случай че в живота на открито нямаш такава директна, остра опасност, можеш ли да бъдеш воин? За мен този по-тих, „ всекидневен “ подвиг е доста по-труден и заслужаващ почитание.

Да се събудиш сутринта и да избираш да правиш това, което би трябвало и е належащо, да постъпваш вярно ден след ден, без значение дали ти харесва или не. Този подвиг е доста значим.

А по какъв начин съумяват да съжителстват двете толкоз разнообразни сюжетни линии в един разказ?

Говорил съм по тази тематика и с хората, питал съм ги кое е било по-вълнуващо за тях, кое им е било по-интересно. Получавал съм най-различни отговори, само че общото е, че двете линии си оказват помощ една на друга, допълват се, в някакъв синхрон са.

Години наред тази книга се купува, тираж след тираж, допечатва се…, има нови и нови читатели. Което значи, че този книжовен “експеримент ” си е коствал.



Хавра ли е България?

В България има доста хавра. Но тази хавра може да се трансформира в в действителност плодородна почва. Защото всяка хавра е доста повече от земя, тя е капацитет, заричане.

Там има доста повече от бурените и пустош, които се виждат на пръв взор. Под тях са скрити опциите.

Това значи ли, че сте оптимист за България?

Не бих могъл да бъда по-голям оптимист за България. Все отново аз живях 17 години в Щатите и избрах да се върна и да пребивавам тук. Защото имам вяра в този капацитет.

Какво ще съумеем като общество да създадем с него към този момент е обособен въпрос.

Всъщност триумфите на всеки един човек, на всяка компания, всяка една организация в България са не заради дадени исторически или политически сили, а са макар тях. Затова съм оптимист, че всички можещи и искащи ще преодолеят пречките, които слага пред тях личната им страна. И в този развой те стават даже по-силни.

А вярвате ли в катарзиса? Във опцията да се променяме към положително?

Катарзисът е основен детайл в драматургията. И щом съществува там, той е пристигнал от действителния живот. Аз имам вяра в личностния катарзис, който може да се случи единствено от вътрешната страна в самия човек и няма по какъв начин да пристигна извън. Няма система, която да реализира повсеместен колективен катарзис. В театъра, в киното, в книгите се случва, само че това е кратковременен, дребен катарзис, който рядко реализира резултат в действителния живот.

Катарзисът дава опция да продължим живота си по по-стойностен и добър метод. Но той не е колективен.

Ние можем да се въодушевяваме между тях, да реализираме неща, само че би трябвало да сме сериозна маса хора, с цел да изпълним нещо по-голямо, а и да работим умишлено. Няма кой да свърши личната ни работа или да чакаме да се появи Месия, който да донесе катарзис на обществото.

И в този подтекст има ли съгласно Вас индивидът дълг към родината си?

Може би съм демодиран, само че аз имам вяра, че имаме дълг към родината. Яворов има едно стихотворение, което се споделя „ Родина “.

Обичам те, родино, и ме трови
заради тебе постоянно ядна тъга,
под терор стоименен извивам тил
и повличам аз, неволник, твоите окови…

Чел съм го десетки пъти и дълго не съм му обръщал внимание. И го осъзнах едвам един безоблачен ден в Сан Франциско, към 24-ти май. Съвсем съществено. Просто тогава прочетох още веднъж това стихотворение и като че ли то доближи до мен за първи път с цялата си мощ. Тогава, когато поетът осъзнава какво е родината:

“Не си ли ти на майчиното слово,
що на първо време погали моя слух… ”

И осъзнава, че Родината е в самия него:
“И ти си в мене — ти, родино моя! ”

И ето, това е един от моментите, в които разбираш, че тъкмо това е смисълът на изкуството – когато ти намираш себе си в нещо, писано от някой различен. Когато нещо те допре по този начин, когато те развълнува по най-необичаен метод, на най-неподходящото място.

Какво е да работиш с езика през днешния ден, когато той като че ли се обезценява от ден на ден?

Да работя с езика, който не е този на медийния поток, на осведомителния звук — за мен е успокояващо. Някак медитативно. Има лечебна функционалност, която е доста значима за мен самия. Това е поле, в което, колкото сътворявам и давам, толкоз и взимам за себе си. Сякаш се гмурваш в чист поток или в чисто море. Красиво е.



Когато пишех „ Рана “, работех с езика на това време, на началото на 20 век. Ровейки в писма, документи, дневници и други източници виждах, че езикът на културния разговор и естественото другарство сред интелигентни хора е същият като през днешния ден. Буквално същият. Но единствено когато е отвън езиковата блъсканица на медиите и злободневното.

Въобще, след всяка ера, оттатък паниката на преходното, остава дискурсът на честността и истината. И дръзвам да имам вяра, че това е качественият български език, а друг, който ни се постанова да слушаме всекидневно, а и си го предизвикваме сами със обществените медии.

А връщайки се обратно във времето в процеса на работа, докосвайки се до исторически документи, смятате ли, че хората през днешния ден си наподобяват с хората тогава или всичко е променено?

И до момента в който работех върху „ Рана “, и до момента в който пишех „ Хавра “, аз четях и проучвах дневници, персонална преписка на прототипите на героите в романите. И беше магично да установя, че нещата, от които се вълнуваме и през днешния ден и тогава си остават едни и същи.

Същото, което е вълнувало едно 20-годишно съветско момиче, съседка на Толстой и потомка на дворяни през 1871 година в Тула, в този момент допира едно момиче в Тик Ток през днешния ден или даже и мен самия. Ние сме на 99,99% едни и същи. И литературата ни припомня, че това, което ни сплотява, е неимоверно по-голямо и по-красиво от дреболиите, които ни вършат разнообразни.

Може ли литературата да е и форма на опозиция?

Тя е една от най-древните форми на опозиция. Още преди Библията, в Древна Гърция, в Древен Рим.

Дори Новият завет е форма на литературна опозиция против остарелия ред в Стария завет. “Любовта към близък ” в учението на Иисус заменя старозаветното “зъб за зъб ”. И по този начин е било постоянно в човешката история. А през днешния ден, с изключение на форма на опозиция, литературата е и бягство.

Зная, че нехудожествената, историческата, научна литература е един от най-силните ни принадлежности против гигантските неистини, войнстващото незнание, дезинформацията. Но за жал, “пост-истината ” е във напредък, нелепостта “канселира ” научното мислене и тиранията се саморазправя с истината.

Просто, такова е времето.

Но аз имам вяра в неизбежния напредък на здравия разсъдък. Вярвам, че с него можем да се борим с лъжата и тиранията.

" Хавра ", както и другите два емблематични романа на Захари Карабашлиев - “Рана ” и “18% сиво ” са налични за българската аудитория в Storytel. Тe са част от библиотеката с над 500 000 аудиокниги, е-книги и подкасти, които можете да слушате или четете, където и да се намирате това лято.

Освен това до 31 юли можете да се възползвате от 50% отстъпка за първите три месеца. Научете повече на.