Синдромът на доброто момиче: защо се страхуваме да казваме „не“
Има дами, които в никакъв случай не покачват звук. Умеят да се усмихват, даже когато вътре в тях бушува напрежение. Съгласяват се, с цел да не скапват настроението. Отстъпват, тъй като не желаят да наранят. Свикнали са да бъдат „ положителни “, да не опонират, да не желаят прекомерно, да не пречат, да не тежат. Те живеят с задачата да не разочароват никого – с изключение на може би себе си. Това е така наречен синдром на положителното момиче – една тиха и всеобщо публикувана форма на самоизтриване, за която рядко се приказва, тъй като е прекомерно надълбоко вградена в женската еднаквост.
Всичко стартира още в детството, когато се учим, че девойките би трябвало да бъдат послушни, вежливи и „ положителни “. Да не прекъсват, да не спорят, да не показват яд. Добрата щерка не се сърди. Добрата ученичка не задава неуместни въпроси. Добрата жена не натоварва колегата си. И по този начин, до момента в който пораснем, носим в себе си един незабележим глас, който ни споделя, че цената ни зависи от това до каква степен умеем да бъдем меки, отстъпчиви и харесвани. Постепенно започваме да се нагаждаме по упованията на другите, да се усмихваме, когато желаеме да викнем, да споделяме „ да “, когато всичко в нас крещи „ не “. На пръв взор – добрина. В дълбочина – боязън.
Този боязън е отменяне. От отрицание. От това да не си задоволително добра, в случай че не си комфортна. А комфортната жена не задава въпроси. Не основава спор. Не се слага преди всичко. И тук е най-тъжната част: когато години наред сме научени, че нашата стойност идва от това по какъв начин се грижим за другите, започваме да губим способността да се грижим за себе си. Забравяме какво желаеме, от какво имаме потребност, къде свършва нашето „ да “ и стартира това, което просто се чака от нас. Ставаме умели в това да носим маска на вежливост и усмивка, даже когато вътрешно нещо в нас се пропуква. А колкото по-добри се стараем да бъдем, толкоз по-малко положителни сме към себе си.
Истинската добрина не е в това да се отказваш от себе си. Тя не е в безграничната жертвоготовност, не е в това да премълчаваш, с цел да има мир. Истинската добрина стартира с истина – със смелостта да кажеш какво чувстваш, какво те наранява, какво не си подготвена да приемеш. Да заявиш граница, без виновност. Да се разплачеш, без да се извиняваш. Да избереш себе си, даже когато другите чакат друго от теб. Това не те прави лакомец. Прави те жива.
Да излезеш от синдрома на положителното момиче не значи да се превърнеш в негодуваща, постоянно в съпротива персона. Значи да започнеш да се свързваш с онази част от себе си, която си е разрешавала да бъде достоверна. Да казваш „ не “, когато нещо не е твое. Да спреш да носиш усмивки, които не усещаш. Да си простиш, че от време на време не си за всеки – тъй като не си длъжна да бъдеш.
В свят, в който от дамите се чака да се приспособяват, най-смелият жест е да останеш вярна на себе си. Да си „ положително момиче “ към този момент не значи да се сгъваш, с цел да се побереш в нечии упования. Значи да се разгръщаш – и да съществуваш цяла. Без виновност. Без извинения. Без роля.
Всичко стартира още в детството, когато се учим, че девойките би трябвало да бъдат послушни, вежливи и „ положителни “. Да не прекъсват, да не спорят, да не показват яд. Добрата щерка не се сърди. Добрата ученичка не задава неуместни въпроси. Добрата жена не натоварва колегата си. И по този начин, до момента в който пораснем, носим в себе си един незабележим глас, който ни споделя, че цената ни зависи от това до каква степен умеем да бъдем меки, отстъпчиви и харесвани. Постепенно започваме да се нагаждаме по упованията на другите, да се усмихваме, когато желаеме да викнем, да споделяме „ да “, когато всичко в нас крещи „ не “. На пръв взор – добрина. В дълбочина – боязън.
Този боязън е отменяне. От отрицание. От това да не си задоволително добра, в случай че не си комфортна. А комфортната жена не задава въпроси. Не основава спор. Не се слага преди всичко. И тук е най-тъжната част: когато години наред сме научени, че нашата стойност идва от това по какъв начин се грижим за другите, започваме да губим способността да се грижим за себе си. Забравяме какво желаеме, от какво имаме потребност, къде свършва нашето „ да “ и стартира това, което просто се чака от нас. Ставаме умели в това да носим маска на вежливост и усмивка, даже когато вътрешно нещо в нас се пропуква. А колкото по-добри се стараем да бъдем, толкоз по-малко положителни сме към себе си.
Истинската добрина не е в това да се отказваш от себе си. Тя не е в безграничната жертвоготовност, не е в това да премълчаваш, с цел да има мир. Истинската добрина стартира с истина – със смелостта да кажеш какво чувстваш, какво те наранява, какво не си подготвена да приемеш. Да заявиш граница, без виновност. Да се разплачеш, без да се извиняваш. Да избереш себе си, даже когато другите чакат друго от теб. Това не те прави лакомец. Прави те жива.
Да излезеш от синдрома на положителното момиче не значи да се превърнеш в негодуваща, постоянно в съпротива персона. Значи да започнеш да се свързваш с онази част от себе си, която си е разрешавала да бъде достоверна. Да казваш „ не “, когато нещо не е твое. Да спреш да носиш усмивки, които не усещаш. Да си простиш, че от време на време не си за всеки – тъй като не си длъжна да бъдеш.
В свят, в който от дамите се чака да се приспособяват, най-смелият жест е да останеш вярна на себе си. Да си „ положително момиче “ към този момент не значи да се сгъваш, с цел да се побереш в нечии упования. Значи да се разгръщаш – и да съществуваш цяла. Без виновност. Без извинения. Без роля.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ