Александър Джурич: Голмайстор, гребец, военен дезертьор, олимпиец на автостоп и сингапурец
Има истории, които заслужават да бъдат филмирани. Има и такива, които заслужават няколко серии. Но животът на Александър Джурич е... нещо което мъчно може да бъде пресъздадено, даже от най-хубавия снимачен екип.
Той се ражда през 1970 година в село Липци, покрай Добой - град в тогавашната Съюзна федерална република Югославия. Детството на Саша не е от щастливите. Баща му е пияч, само че точно това го тласка към спорта. И в случай че незадълбочено си спомняте Джурич като футболист, макар че кариерата му на терена минава най-вече в Австралия и Сингапур, първото му въодушевление е... кану-каяка.
" Търсих да се занимавам с нещо, с цел да не съм си у дома. Баща ми беше пияч, не изтрезняваше. Исках просто да избягам, да нямам общо с никой у дома. Заради него живеехме оскъдно, пропи всичко ", споделя Джурич.
View this post on Instagram
Той стартира да тренира клуб по кану-каяк " Вал " в Добой, макар че даже не може да плува добре. Но пък демонстрира страхотни заложби, а през 1986 година става първенец за младежи на Югославия на двойка кану. Стига даже до мъжкия народен тим и стартира подготовка за олимпийските игри в Барселона през 1992 година
На фона на неговото положително показване, в Югославия върви въоръжен спор. Селекционерът на националния отбор отпраща Джурич от лагера, защото Босна и Херцеговина към този момент не е част от тази страна. За войската обаче той е сърбин и би трябвало да отбие военната си работа.
През 1991 година той взе участие на международното състезание в Париж, а при завръщането си облича военната униформа и отпътува за Вуковар, с цел да се включи в едно от най-кървавите сражения след Втората международна война. Градът е под блокада 87 дни, а жертвите са близо 2000 души.
" Бях състезател, работата ми беше да проследявам за спазването на реда. Но когато видях тези паравоенни обединения в селата към Вуковар... Това не беше обикновено. Не се боях от гибелта, само че бях наясно какво се случва. Отговарях за младите бойци и всички разбирахме, че тази война не би трябвало да наподобява по този начин. Исках да вардя народа си, а не да умъртвявам. Не делях хората поради религията им ", споделя Джурич в своята автобиография.
View this post on Instagram
След спор с по-висши по чин военни, той демонстрира непокорство и след няколко дни във военния арест го връщат в родния му Добой. Там обаче не го одобряват с отворени прегръдки.
" Баща ми ми сподели: " Сине, време е да си вървиш! ". Той воюваше, брат ми беше на фронта... Аз съм сърбин, само че трябваше да емигрирам, с цел да не се удрям в Босна. Нямаше да ме гледат добре нито сърбите, нито всички други, а като брат се отнасях и към мюсюлманите, и към хърватите ", споделя той.
Тук се намесва футболът - още преди войната Джурич играе като вратар в месния " Слога " Добой, а по-късно и като нападател. Решен да стартира живота си на чисто в Унгария, той минава проби в локалния " Сегед ". И съумява да впечатли управлението и треньорите.
Джурич продължава да води безпаричен живот. Полека-лека се открива в Унгария и загърбва войната в Босна, лишила майка му, която умира след гърмеж на граната.
View this post on Instagram
През 1992 година огромната му фантазия се сбъдва. Джурич получава покана да се включи в олимпийските игри. Той би трябвало да показва Босна и Херцеговина на 500 м кану (олимпийски първенец тогава става Николай Бухалов).
Проблемите са няколко - Джурич не е упражнявал повече от година, няма лодка, а единствено едно весло и... няма годен паспорт. В Унгария той живее като емигрант, идентифицирайки се с документите си от Югославия. Научавайки за шанса, който се открива пред сина му, бащата на нашия воин го назовава предател и декларира, че не желае да има нищо общо с него.
Но фантазиите съществуват, с цел да бъдат реализирани и Джурич го знае. Той приема " офертата " от новооснования олимпийски комитет на Босна и Херцеговина и потегля към Словения, от където делегацията би трябвало да замине за Барселона - с весло и с документ, че ще взе участие в Игрите. На автостоп.
" Един другар ме остави на автомагистралата и ми пожела триумф. Пробвах да спирам камиони. Един рейс ме качи. Човекът ме попита къде отивам, а аз му споделих - в Словения. Пита ме за какво ми е това весло. Казах му, че ходя на олимпийски игри. Няма да не помни този взор! Стигнах до австрийската граница, мислех, че ще ме върнат. Но им демонстрирах документа, споделих им, че би трябвало да се обадят на един телефон и от Международния олимпийски комитет потвърдиха. Ръкувахме се, подвигнаха бариерата и ме пуснаха ", споделя Джурич.
Така въпреки всичко той идва в Барселона, взе участие в церемонията по откриването, а на старта взима на заем лодка от испанския му съперник.
След края на олимпийските игри 24-годишният Джурич взима решение да емигрира в Австралия. Преди това за малко се подвизава в Полша, Швеция и още веднъж в Унгария, само че на никое място не съумява да се откри и да възобнови кариерата си.
В Мелбърн той се занимава единствено с футбол, с помощта на треньора с югославски корени Франк Арок. Играе за няколко отбора там, за малко се подвизава в Китай. Всъщност Джурич не е по никакъв начин неприятен футболист. В цялата си кариера вкарва 328 гола в 444 турнирни мача.
През 2000 година той се мести в Сингапур, където живее и до през днешния ден.
" Когато дойдох в Сингапур, изживях потрес! Жега, мокрота, дребни терени, бързи футболисти, които не се уморяват. Не са техничари, само че са в действителност бързи. Първите няколко месеца ми беше мъчно да привикна с времето, с храната, със самия футбол. Но аз съм човек, който, когато знае, че нещо не му доближава, поставя спомагателни старания. Оставах след тренировки и наваксах. И започнах да въвеждам голове ", споделя той.
Джурич сигурно е един от най-разпознаваемите футболисти в Сингапур. Все отново е висок 192 см. Първи късмет да играе в националния тим откакто получава поданство му дава селекционерът и негов съотечественик Радойко Аврамович.
Джурич даже носи капитанската лента в няколко мача, а кариерата си приключва когато е на 44 години и след 53 мача за Сингапур, в които вкарва 24 гола.
Днес той продължава да живее в азиатската страна и да се занимава с футбол. В Добой, в Босна се връща рядко. Преди години пътува към родината си, с цел да се елементарни с татко си. И съумява - часове преди гибелта му.
View this post on Instagram
С Европа съвсем всички връзки са прекратени. В Сингапур Джурич има най-важното - брачната половинка си Наташа и четирите си деца - Изабела, Алехандро, Масимо и Емануеле.
Той се ражда през 1970 година в село Липци, покрай Добой - град в тогавашната Съюзна федерална република Югославия. Детството на Саша не е от щастливите. Баща му е пияч, само че точно това го тласка към спорта. И в случай че незадълбочено си спомняте Джурич като футболист, макар че кариерата му на терена минава най-вече в Австралия и Сингапур, първото му въодушевление е... кану-каяка.
" Търсих да се занимавам с нещо, с цел да не съм си у дома. Баща ми беше пияч, не изтрезняваше. Исках просто да избягам, да нямам общо с никой у дома. Заради него живеехме оскъдно, пропи всичко ", споделя Джурич.
View this post on Instagram
Той стартира да тренира клуб по кану-каяк " Вал " в Добой, макар че даже не може да плува добре. Но пък демонстрира страхотни заложби, а през 1986 година става първенец за младежи на Югославия на двойка кану. Стига даже до мъжкия народен тим и стартира подготовка за олимпийските игри в Барселона през 1992 година
На фона на неговото положително показване, в Югославия върви въоръжен спор. Селекционерът на националния отбор отпраща Джурич от лагера, защото Босна и Херцеговина към този момент не е част от тази страна. За войската обаче той е сърбин и би трябвало да отбие военната си работа.
През 1991 година той взе участие на международното състезание в Париж, а при завръщането си облича военната униформа и отпътува за Вуковар, с цел да се включи в едно от най-кървавите сражения след Втората международна война. Градът е под блокада 87 дни, а жертвите са близо 2000 души.
" Бях състезател, работата ми беше да проследявам за спазването на реда. Но когато видях тези паравоенни обединения в селата към Вуковар... Това не беше обикновено. Не се боях от гибелта, само че бях наясно какво се случва. Отговарях за младите бойци и всички разбирахме, че тази война не би трябвало да наподобява по този начин. Исках да вардя народа си, а не да умъртвявам. Не делях хората поради религията им ", споделя Джурич в своята автобиография.
View this post on Instagram
След спор с по-висши по чин военни, той демонстрира непокорство и след няколко дни във военния арест го връщат в родния му Добой. Там обаче не го одобряват с отворени прегръдки.
" Баща ми ми сподели: " Сине, време е да си вървиш! ". Той воюваше, брат ми беше на фронта... Аз съм сърбин, само че трябваше да емигрирам, с цел да не се удрям в Босна. Нямаше да ме гледат добре нито сърбите, нито всички други, а като брат се отнасях и към мюсюлманите, и към хърватите ", споделя той.
Тук се намесва футболът - още преди войната Джурич играе като вратар в месния " Слога " Добой, а по-късно и като нападател. Решен да стартира живота си на чисто в Унгария, той минава проби в локалния " Сегед ". И съумява да впечатли управлението и треньорите.
Джурич продължава да води безпаричен живот. Полека-лека се открива в Унгария и загърбва войната в Босна, лишила майка му, която умира след гърмеж на граната.
View this post on Instagram
През 1992 година огромната му фантазия се сбъдва. Джурич получава покана да се включи в олимпийските игри. Той би трябвало да показва Босна и Херцеговина на 500 м кану (олимпийски първенец тогава става Николай Бухалов).
Проблемите са няколко - Джурич не е упражнявал повече от година, няма лодка, а единствено едно весло и... няма годен паспорт. В Унгария той живее като емигрант, идентифицирайки се с документите си от Югославия. Научавайки за шанса, който се открива пред сина му, бащата на нашия воин го назовава предател и декларира, че не желае да има нищо общо с него.
Но фантазиите съществуват, с цел да бъдат реализирани и Джурич го знае. Той приема " офертата " от новооснования олимпийски комитет на Босна и Херцеговина и потегля към Словения, от където делегацията би трябвало да замине за Барселона - с весло и с документ, че ще взе участие в Игрите. На автостоп.
" Един другар ме остави на автомагистралата и ми пожела триумф. Пробвах да спирам камиони. Един рейс ме качи. Човекът ме попита къде отивам, а аз му споделих - в Словения. Пита ме за какво ми е това весло. Казах му, че ходя на олимпийски игри. Няма да не помни този взор! Стигнах до австрийската граница, мислех, че ще ме върнат. Но им демонстрирах документа, споделих им, че би трябвало да се обадят на един телефон и от Международния олимпийски комитет потвърдиха. Ръкувахме се, подвигнаха бариерата и ме пуснаха ", споделя Джурич.
Така въпреки всичко той идва в Барселона, взе участие в церемонията по откриването, а на старта взима на заем лодка от испанския му съперник.
След края на олимпийските игри 24-годишният Джурич взима решение да емигрира в Австралия. Преди това за малко се подвизава в Полша, Швеция и още веднъж в Унгария, само че на никое място не съумява да се откри и да възобнови кариерата си.
В Мелбърн той се занимава единствено с футбол, с помощта на треньора с югославски корени Франк Арок. Играе за няколко отбора там, за малко се подвизава в Китай. Всъщност Джурич не е по никакъв начин неприятен футболист. В цялата си кариера вкарва 328 гола в 444 турнирни мача.
През 2000 година той се мести в Сингапур, където живее и до през днешния ден.
" Когато дойдох в Сингапур, изживях потрес! Жега, мокрота, дребни терени, бързи футболисти, които не се уморяват. Не са техничари, само че са в действителност бързи. Първите няколко месеца ми беше мъчно да привикна с времето, с храната, със самия футбол. Но аз съм човек, който, когато знае, че нещо не му доближава, поставя спомагателни старания. Оставах след тренировки и наваксах. И започнах да въвеждам голове ", споделя той.
Джурич сигурно е един от най-разпознаваемите футболисти в Сингапур. Все отново е висок 192 см. Първи късмет да играе в националния тим откакто получава поданство му дава селекционерът и негов съотечественик Радойко Аврамович.
Джурич даже носи капитанската лента в няколко мача, а кариерата си приключва когато е на 44 години и след 53 мача за Сингапур, в които вкарва 24 гола.
Днес той продължава да живее в азиатската страна и да се занимава с футбол. В Добой, в Босна се връща рядко. Преди години пътува към родината си, с цел да се елементарни с татко си. И съумява - часове преди гибелта му.
View this post on Instagram
С Европа съвсем всички връзки са прекратени. В Сингапур Джурич има най-важното - брачната половинка си Наташа и четирите си деца - Изабела, Алехандро, Масимо и Емануеле.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ