От магията на The Cure до експлозията на Gorillaz: най-силните моменти от PhillGood
Има фестивали, на които отиваш, с цел да видиш един обичан реализатор. Има и такива, които още с първото си издание съумяват да основат чувството, че присъстваш на събитие, за което след години хората ще споделят: " Аз бях там. " Точно подобен беше PhillGood.
В продължение на три дни Пловдив като че ли смени ритъма си. Вместо нормалния летен уикенд градът се извърши с хиляди хора, тениски на обичани групи, шумни диалози на няколко езика и това прелестно неспокойствие, което се усеща единствено преди огромен концерт. От късния следобяд потокът към фестивалната зона не спираше. Хора пристигаха с другари, фамилии и деца, с раници, фотоапарати и неизменимата вяра да чуят песента, която в миналото е трансформирала живота им.
А най-хубавото беше, че всичко се случваше с необикновена лекост. При аудитория сред 18 и 20 хиляди души всеки ден човек чака тапи, безкрайни опашки и нерви още на входа. Вместо това посетителите минаваха бързо през инспекциите, пространството позволяваше умерено напредване сред трите подиуми, а питейните заведения и зоните за храна работеха по този начин, че никой да не губи половината си вечер в очакване. Цените няма да ги разясняваме, тъй като към този момент на всички места са високи.
Важно е да се каже, че когато организацията е добра, тя остава съвсем невидима, а хората могат да се концентрират върху единственото значимо - музиката. А такава имаше за всеки усет.
Трите подиуми живееха собствен личен живот. На Main Stage излизаха международните имена, PhillCool Stage събираше различната аудитория и едни от най-интересните български реализатори, а PhillRave Stage последователно се превръщаше в мястото, където денят гладко преминаваше в нощ, а нощта - в изгрев.
Докато едни танцуваха под електронните сетове, други откриваха нови обичани банди, а трети просто седяха по тревата с бира в ръка, слушайки музиката, която се носеше по едно и също време от няколко направления.
След като в първия ден на 17 юли на основната сцена чухме Just Mustard, The Subways, които бяха същински лукс и Wolf Alice, беше време за черешката на тортата - The Cure за първи път в България.
С всяка минала минута хората започваха все по-често да поглеждат към основната сцена. Разговорите последователно утихваха, телефоните се прибираха, а хилядите фенове като че ли инстинктивно се приближаваха един към различен. Очакването към този момент можеше съвсем да се допре.
След повече от четири десетилетия на сцената The Cure не престават да бъдат една от най-влиятелните групи в различния рок и ню уейв. От мрачните шедьоври " Pornography " и " Disintegration " до безконечните поп класики, музиката на Робърт Смит в никакъв случай не е разчитала на модите. Тя просто оцелява във времето. А последният им албум още един път потвърждава, че меланхолията и хубостта могат да вървят ръка за ръка.
Когато Робърт Смит най-сетне се появи, нямаше фойерверки, трагични резултати или театрално показване. Не бяха нужни. Една позната фигура, разрошената коса, грим и характерният контур и онази съвсем срамежлива усмивка бяха задоволителни, с цел да накарат десетки хиляди души да избухнат в овации.
И тъкмо в това се крие магията на Робърт Смит. Макар да е една от най-разпознаваемите фигури в различната музика, той в никакъв случай не наподобява като човек, който упорства да бъде обожаван. Не се държи като рок звезда, която се любува на личната си легенда. Напротив - като че ли оставя песните сами да приказват, а благодарността към публиката проличава във всяка усмивка и всеки взор към хората пред сцената.
Още с първите акомпанименти ми стана ясно, че The Cure звучат впечатляващо плътно. Китарите на Смит, Саймън Галъп и Рийвс Габрелс непрестанно прекосяваха от ефирни мелодии към плътни, съвсем кинематографични звукови стени, до момента в който клавирите на Роджър О`Донъл добавяха фините пластове, които постоянно са били толкоз значими за звученето на групата. Всичко беше кристално ясно - даже в най-плътните аранжименти всеки инструмент намираше своето място.
Но най-голямото достижение на The Cure в никакъв случай не е било техниката. Те умеят да връщат хората обратно във времето, без да звучат като група, останала в предишното. Първите акомпанименти на " Pictures of You " провокираха оня необикновен групов момент, в който хиляди разнообразни истории се сливат в една. Някои пееха с вдигнати ръце, други се прегръщаха, трети стояха неподвижно с усмивка, като че ли още веднъж бяха на 16. Малко песни съумяват да отключат толкоз персонални мемоари по едно и също време за толкоз доста хора.
Вместо да трансфорат вечерта в обиколка на най-големите си шлагери, The Cure деликатно поведоха публиката през другите интервали от кариерата си. Разбира се, " Lovesong ", " High ", " A Forest " и " Pictures of You " провокираха най-бурните реакции, само че паралелно с тях звучаха и по-малко предстоящи композиции, както и по-нов материал, който естествено откри мястото си до класиките. Така концертът не изглеждаше като носталгично упражнение, а като доказателство, че групата продължава да се развива, без да губи своята еднаквост.
Светлините последователно трансфораха сцената в съвсем приказна картина. Дълбоки сини и червени нюанси обгръщаха музикантите, а дърветата към фестивалната зона постепенно потъваха в мрака. Гласът на Робърт Смит е като че ли недокоснат за годините си. В него не престават да живеят крехкостта, топлината и онази откровеност, която в никакъв случай не може да бъде изиграна. След 26 части той продължаваше да звучи просто феноменално.
Особено впечатляваща беше и самата аудитория. До хора, които са слушали The Cure още в края на 70-те и началото на 80-те години, стояха младежи, които евентуално откриват музиката им с помощта на стрийминг платформите. Между поколенията обаче нямаше никаква отдалеченост. Всички знаеха думите. Всички пееха дружно. За два часа възрастта просто престана да има значение.
Когато концертът навлезе в своя край, настроението последователно се промени. След всички тези моменти на съзерцаване и потиснатост пристигна време за същински празник. Цялото пространство пред сцената се трансформира в голям хор, който пееше с Робърт Смит. Без непотребна показност, без пресилени резултати - единствено музика, която продължава да намира нов смисъл повече от четири десетилетия след основаването си.
И в случай че първата вечер на PhillGood имаше задача да покаже за какво този фестивал заслужава мястото си на европейската карта, The Cure я извършиха безупречно. Вечер като тази мъчно се не помни. И освен тъй като The Cure извършиха някои от най-обичаните песни в историята на различната музика, а тъй като сложиха летвата толкоз високо, че човек несъзнателно стартира да се пита какво ли следва през идващите два дни.
Отговорът пристигна още на идната вечер. Ако първият ден беше отдаден на страстта, спомените и музиката, която ни връща обратно във времето, то вторият се трансформира в същински празник на опита. Малко групи могат да се похвалят с толкоз невероятна история, колкото Gorillaz . Започнали като самобитен виртуален план на Деймън Олбърн и художника Джейми Хюлет, през днешния ден те са доста повече от анимационна тайфа. През последните две десетилетия Gorillaz се трансфораха в музикална галактика, в която рокът, хип-хопът, електрониката, попът, афробийтът, джазът и международната музика съществуват изцяло естествено под един покрив.
Големите екрани оживяха с присъщите визуализации на Джейми Хюлет и добре познатите холограми на 2-D, Мърдок, Нудъл и Ръсел. Усмихнат, неналожителен и непрекъснато в придвижване, Деймън Олбърн освен изпълняваше, той дирижираше протичащото се към себе си, като конферансие на театър.
Всички които обичат Gorillaz знаят за непрекъснатия поток от музиканти, разнообразни култури, стилове и изненади, които се сменят с съвсем военна точност на техен концерт. Всеки идващ посетител трансформира атмосферата, а сцената непрестанно придобива нов образ. Именно в това се крие геният на Деймън Олбърн - любознанието му към музиката в никакъв случай не познава граници, а концертите на Gorillaz са живото доказателство за това.
Сред най-впечатляващите моменти бяха участията на Кара Джаксън и Мишел Ндегуа, които се включиха за " Orange County " и " Kids With Guns ".
Последният албум на групата е мощно повлиян от тематиките за времето, загубата и преходността и това също откри място в концерта. Именно тази дарба да минават от прочувствена фамилиарност към празнична детонация трансформира Gorillaz в една от най-непредвидимите концертни групи през днешния ден.
Разбира се, място имаше и за хип-хопа. Ясин Бей и Bootie Brown трансфораха сцената в кипяща лаборатория от рими, сила и импровизация. Всеки носеше личен почерк, само че никой не се опитваше да бъде основният воин. Центърът на всичко още веднъж оставаше музиката.
Финалът беше тъкмо подобен, какъвто човек чака от Gorillaz - гръмък, пъстър и безусловно неукротим, въпреки да си призная, избрах да излязат на бис, което ни икономисаха, вместо да виждам пет минути заря, само че както и да е.
Разнообразието от актьори на сцената в действителност не беша по този начин огромно, както по принцип сме привикнали да виждаме на концерти на Gorillaz, само че въпреки всичко да чуеш по какъв начин хиляди хора запяха емблематичния припев на " Feel Good Inc. " , си е паметен миг. А когато прозвуча " Clint Eastwood " - песента, с която всичко стартира преди четвърт век - чувството беше, че целият фестивал чества дружно. Това беше самобитна кулминационна точка на една вечер, която потвърди какъв брой безгранична може да бъде музиката, когато някой има смелостта да не съблюдава никакви правила.
След две толкоз мощни вечери мнозина евентуално са считали, че фестивалът към този момент е дал най-хубавото от себе си. Но третият ден отхвърли да бъде просто завършек.
Son Lux сложиха началото с кинематографичната си комбинация от електроника и построк, Einstürzende Neubauten още веднъж демонстрираха за какво десетилетия наред са знак на музикалния авангард, а Suede върнаха публиката към златните години на бритпопа с сила, която мъчно би могла да се чака от група с толкоз дълга история зад тила си.
Финалната дума принадлежеше на Moby . Без непотребни резултати и показност, той затвори тридневния музикален маратон с песни, трансформирали се в саундтрак на няколко генерации - " Porcelain ", " Natural Blues ", " Why Does My Heart Feel So Bad? " и " Lift Me Up ". Те прозвучаха като натурален свършек на фестивал, който през трите си дни непрестанно сменяше настроенията си, само че в никакъв случай не губеше своята еднаквост.
А най-хубавото е, че след три дни музика, десетки концерти и безчет споделени страсти никой не си тръгваше с мисълта, че всичко е завършило. Напротив - мнозина към този момент говореха за идващото издание. И това евентуално е най-сигурният знак, че PhillGood не просто направи впечатляващ дебют, а сложи основите на фестивал, който има всички шансове да се трансформира в една от най-очакваните музикални срещи в района. Точно както се случи с Hills of Rock, който пък очакваме с неспокойствие този уикенд.
.gcta { background: linear-gradient(90deg, #4285F4, #34A853, #FBBC05, #EA4335); padding: 2px; border-radius: 14px; max-width: 640px; margin: 0 auto; text-decoration: none; display: block; }.gcta-inner { background: #ffffff; border-radius: 12px; padding: 14px 18px; display: flex; align-items: center; gap: 14px; transition: background 0.2s; text-decoration: none!important; }.gcta:hover { text-decoration: none!important; }.gcta:hover.gcta-inner { background: #f7f7f7; }.gcta svg { flex-shrink: 0; width: 30px; height: 30px; }.gcta-title { flex: 1; font-size: 16px; font-weight: 600!important; color: #111; margin: 0; }.gcta-arrow { color: #aaa; font-size: 20px; flex-shrink: 0; transition: transform 0.2s; }.gcta:hover.gcta-arrow { transform: translateX(3px); }
Добави ни в желани източници в Google
В продължение на три дни Пловдив като че ли смени ритъма си. Вместо нормалния летен уикенд градът се извърши с хиляди хора, тениски на обичани групи, шумни диалози на няколко езика и това прелестно неспокойствие, което се усеща единствено преди огромен концерт. От късния следобяд потокът към фестивалната зона не спираше. Хора пристигаха с другари, фамилии и деца, с раници, фотоапарати и неизменимата вяра да чуят песента, която в миналото е трансформирала живота им.
А най-хубавото беше, че всичко се случваше с необикновена лекост. При аудитория сред 18 и 20 хиляди души всеки ден човек чака тапи, безкрайни опашки и нерви още на входа. Вместо това посетителите минаваха бързо през инспекциите, пространството позволяваше умерено напредване сред трите подиуми, а питейните заведения и зоните за храна работеха по този начин, че никой да не губи половината си вечер в очакване. Цените няма да ги разясняваме, тъй като към този момент на всички места са високи.
Важно е да се каже, че когато организацията е добра, тя остава съвсем невидима, а хората могат да се концентрират върху единственото значимо - музиката. А такава имаше за всеки усет.
Трите подиуми живееха собствен личен живот. На Main Stage излизаха международните имена, PhillCool Stage събираше различната аудитория и едни от най-интересните български реализатори, а PhillRave Stage последователно се превръщаше в мястото, където денят гладко преминаваше в нощ, а нощта - в изгрев.
Докато едни танцуваха под електронните сетове, други откриваха нови обичани банди, а трети просто седяха по тревата с бира в ръка, слушайки музиката, която се носеше по едно и също време от няколко направления.
След като в първия ден на 17 юли на основната сцена чухме Just Mustard, The Subways, които бяха същински лукс и Wolf Alice, беше време за черешката на тортата - The Cure за първи път в България.
С всяка минала минута хората започваха все по-често да поглеждат към основната сцена. Разговорите последователно утихваха, телефоните се прибираха, а хилядите фенове като че ли инстинктивно се приближаваха един към различен. Очакването към този момент можеше съвсем да се допре.
След повече от четири десетилетия на сцената The Cure не престават да бъдат една от най-влиятелните групи в различния рок и ню уейв. От мрачните шедьоври " Pornography " и " Disintegration " до безконечните поп класики, музиката на Робърт Смит в никакъв случай не е разчитала на модите. Тя просто оцелява във времето. А последният им албум още един път потвърждава, че меланхолията и хубостта могат да вървят ръка за ръка.
Когато Робърт Смит най-сетне се появи, нямаше фойерверки, трагични резултати или театрално показване. Не бяха нужни. Една позната фигура, разрошената коса, грим и характерният контур и онази съвсем срамежлива усмивка бяха задоволителни, с цел да накарат десетки хиляди души да избухнат в овации.
И тъкмо в това се крие магията на Робърт Смит. Макар да е една от най-разпознаваемите фигури в различната музика, той в никакъв случай не наподобява като човек, който упорства да бъде обожаван. Не се държи като рок звезда, която се любува на личната си легенда. Напротив - като че ли оставя песните сами да приказват, а благодарността към публиката проличава във всяка усмивка и всеки взор към хората пред сцената.
Още с първите акомпанименти ми стана ясно, че The Cure звучат впечатляващо плътно. Китарите на Смит, Саймън Галъп и Рийвс Габрелс непрестанно прекосяваха от ефирни мелодии към плътни, съвсем кинематографични звукови стени, до момента в който клавирите на Роджър О`Донъл добавяха фините пластове, които постоянно са били толкоз значими за звученето на групата. Всичко беше кристално ясно - даже в най-плътните аранжименти всеки инструмент намираше своето място.
Но най-голямото достижение на The Cure в никакъв случай не е било техниката. Те умеят да връщат хората обратно във времето, без да звучат като група, останала в предишното. Първите акомпанименти на " Pictures of You " провокираха оня необикновен групов момент, в който хиляди разнообразни истории се сливат в една. Някои пееха с вдигнати ръце, други се прегръщаха, трети стояха неподвижно с усмивка, като че ли още веднъж бяха на 16. Малко песни съумяват да отключат толкоз персонални мемоари по едно и също време за толкоз доста хора.
Вместо да трансфорат вечерта в обиколка на най-големите си шлагери, The Cure деликатно поведоха публиката през другите интервали от кариерата си. Разбира се, " Lovesong ", " High ", " A Forest " и " Pictures of You " провокираха най-бурните реакции, само че паралелно с тях звучаха и по-малко предстоящи композиции, както и по-нов материал, който естествено откри мястото си до класиките. Така концертът не изглеждаше като носталгично упражнение, а като доказателство, че групата продължава да се развива, без да губи своята еднаквост.
Светлините последователно трансфораха сцената в съвсем приказна картина. Дълбоки сини и червени нюанси обгръщаха музикантите, а дърветата към фестивалната зона постепенно потъваха в мрака. Гласът на Робърт Смит е като че ли недокоснат за годините си. В него не престават да живеят крехкостта, топлината и онази откровеност, която в никакъв случай не може да бъде изиграна. След 26 части той продължаваше да звучи просто феноменално.
Особено впечатляваща беше и самата аудитория. До хора, които са слушали The Cure още в края на 70-те и началото на 80-те години, стояха младежи, които евентуално откриват музиката им с помощта на стрийминг платформите. Между поколенията обаче нямаше никаква отдалеченост. Всички знаеха думите. Всички пееха дружно. За два часа възрастта просто престана да има значение.
Когато концертът навлезе в своя край, настроението последователно се промени. След всички тези моменти на съзерцаване и потиснатост пристигна време за същински празник. Цялото пространство пред сцената се трансформира в голям хор, който пееше с Робърт Смит. Без непотребна показност, без пресилени резултати - единствено музика, която продължава да намира нов смисъл повече от четири десетилетия след основаването си.
И в случай че първата вечер на PhillGood имаше задача да покаже за какво този фестивал заслужава мястото си на европейската карта, The Cure я извършиха безупречно. Вечер като тази мъчно се не помни. И освен тъй като The Cure извършиха някои от най-обичаните песни в историята на различната музика, а тъй като сложиха летвата толкоз високо, че човек несъзнателно стартира да се пита какво ли следва през идващите два дни.
Отговорът пристигна още на идната вечер. Ако първият ден беше отдаден на страстта, спомените и музиката, която ни връща обратно във времето, то вторият се трансформира в същински празник на опита. Малко групи могат да се похвалят с толкоз невероятна история, колкото Gorillaz . Започнали като самобитен виртуален план на Деймън Олбърн и художника Джейми Хюлет, през днешния ден те са доста повече от анимационна тайфа. През последните две десетилетия Gorillaz се трансфораха в музикална галактика, в която рокът, хип-хопът, електрониката, попът, афробийтът, джазът и международната музика съществуват изцяло естествено под един покрив.
Големите екрани оживяха с присъщите визуализации на Джейми Хюлет и добре познатите холограми на 2-D, Мърдок, Нудъл и Ръсел. Усмихнат, неналожителен и непрекъснато в придвижване, Деймън Олбърн освен изпълняваше, той дирижираше протичащото се към себе си, като конферансие на театър.
Всички които обичат Gorillaz знаят за непрекъснатия поток от музиканти, разнообразни култури, стилове и изненади, които се сменят с съвсем военна точност на техен концерт. Всеки идващ посетител трансформира атмосферата, а сцената непрестанно придобива нов образ. Именно в това се крие геният на Деймън Олбърн - любознанието му към музиката в никакъв случай не познава граници, а концертите на Gorillaz са живото доказателство за това.
Сред най-впечатляващите моменти бяха участията на Кара Джаксън и Мишел Ндегуа, които се включиха за " Orange County " и " Kids With Guns ".
Последният албум на групата е мощно повлиян от тематиките за времето, загубата и преходността и това също откри място в концерта. Именно тази дарба да минават от прочувствена фамилиарност към празнична детонация трансформира Gorillaz в една от най-непредвидимите концертни групи през днешния ден.
Разбира се, място имаше и за хип-хопа. Ясин Бей и Bootie Brown трансфораха сцената в кипяща лаборатория от рими, сила и импровизация. Всеки носеше личен почерк, само че никой не се опитваше да бъде основният воин. Центърът на всичко още веднъж оставаше музиката.
Финалът беше тъкмо подобен, какъвто човек чака от Gorillaz - гръмък, пъстър и безусловно неукротим, въпреки да си призная, избрах да излязат на бис, което ни икономисаха, вместо да виждам пет минути заря, само че както и да е.
Разнообразието от актьори на сцената в действителност не беша по този начин огромно, както по принцип сме привикнали да виждаме на концерти на Gorillaz, само че въпреки всичко да чуеш по какъв начин хиляди хора запяха емблематичния припев на " Feel Good Inc. " , си е паметен миг. А когато прозвуча " Clint Eastwood " - песента, с която всичко стартира преди четвърт век - чувството беше, че целият фестивал чества дружно. Това беше самобитна кулминационна точка на една вечер, която потвърди какъв брой безгранична може да бъде музиката, когато някой има смелостта да не съблюдава никакви правила.
След две толкоз мощни вечери мнозина евентуално са считали, че фестивалът към този момент е дал най-хубавото от себе си. Но третият ден отхвърли да бъде просто завършек.
Son Lux сложиха началото с кинематографичната си комбинация от електроника и построк, Einstürzende Neubauten още веднъж демонстрираха за какво десетилетия наред са знак на музикалния авангард, а Suede върнаха публиката към златните години на бритпопа с сила, която мъчно би могла да се чака от група с толкоз дълга история зад тила си.
Финалната дума принадлежеше на Moby . Без непотребни резултати и показност, той затвори тридневния музикален маратон с песни, трансформирали се в саундтрак на няколко генерации - " Porcelain ", " Natural Blues ", " Why Does My Heart Feel So Bad? " и " Lift Me Up ". Те прозвучаха като натурален свършек на фестивал, който през трите си дни непрестанно сменяше настроенията си, само че в никакъв случай не губеше своята еднаквост.
А най-хубавото е, че след три дни музика, десетки концерти и безчет споделени страсти никой не си тръгваше с мисълта, че всичко е завършило. Напротив - мнозина към този момент говореха за идващото издание. И това евентуално е най-сигурният знак, че PhillGood не просто направи впечатляващ дебют, а сложи основите на фестивал, който има всички шансове да се трансформира в една от най-очакваните музикални срещи в района. Точно както се случи с Hills of Rock, който пък очакваме с неспокойствие този уикенд.
.gcta { background: linear-gradient(90deg, #4285F4, #34A853, #FBBC05, #EA4335); padding: 2px; border-radius: 14px; max-width: 640px; margin: 0 auto; text-decoration: none; display: block; }.gcta-inner { background: #ffffff; border-radius: 12px; padding: 14px 18px; display: flex; align-items: center; gap: 14px; transition: background 0.2s; text-decoration: none!important; }.gcta:hover { text-decoration: none!important; }.gcta:hover.gcta-inner { background: #f7f7f7; }.gcta svg { flex-shrink: 0; width: 30px; height: 30px; }.gcta-title { flex: 1; font-size: 16px; font-weight: 600!important; color: #111; margin: 0; }.gcta-arrow { color: #aaa; font-size: 20px; flex-shrink: 0; transition: transform 0.2s; }.gcta:hover.gcta-arrow { transform: translateX(3px); }
Добави ни в желани източници в Google
Източник: lifestyle.bg
КОМЕНТАРИ