Има едно мързеливо обяснение за света: че голямото разделение е между Запада и Изтока
Има едно комфортно и мързеливо пояснение за света, което продължава да се продава чудесно и наляво, и надясно: че огромното разделяне е сред Запада и Изтока, сред демократични и консервативни, сред прогресивни и обичайни, сред едните положителни и другите неприятни. Звучи подредено. И тъкмо по тази причина е толкоз подвеждащо.
Истинското разделяне е другаде. То е сред страните, обществата и политическите култури, в които индивидът значи нещо самичък по себе си, и тези, в които индивидът би трябвало да копнее да се вгради в нещо по-голямо от себе си. В страна. В империя. В набожен план. В гражданска война. В историческа задача. В някакво грамадно „ на следващия ден “, поради което днешният жив човек би трябвало добродушно да одобри, че няма да живее изключително добре в този момент.
Това не е класическото разделяне на западни и източни нации. Ако беше, щеше да ни е доста по-лесно. През 90-те успеха над комунизма не пристигна просто с геополитическо пренасяне на знаменца. Дойде с победа на индивидуализма като международен език. Изведнъж концепцията, че индивидът има значение, че разсъдъкът има значение, че дамите не са благосъстоятелност, че свободата на напредване е естествена, че частният живот не е лепта от страната, престана да звучи екзотично и стартира да звучи като новото общо състояние.
Тъкмо това беше непоносимото за всички режими, които живеят от градежа на огромното нещо. За хората на Комитет за Държавна сигурност (на СССР), за аятоласите, за Кадафи, за Милошевич и за всички, които по една или друга линия знаеха по какъв начин се трансформира обособеният човек в строителен материал. 90-те бяха неприятна вест за тях не тъй като ненадейно бяха станали по-малко жестоки, а тъй като в близост имаше по-малко хора, склонни да одобряват за орис това да си мълчат, да извършват и да имат вяра, че смисълът им е да бъдат вградени някъде.
Разбира се, това не значи, че 90-те са били някаква морална химера. Случилото се с Милошевич беше предизвестие. Руанда беше предизвестие. Балканите бяха предизвестие. Фактът, че омразата не съумя на всички места и постоянно да победи, не значи, че не опита. Напротив. Просто за къс интервал от време изглеждаше, че има интернационална воля някои неща в действителност да не бъдат допускани в никакъв случай повече.
Само че и там, където хората са значими, и там, където „ по-голямото “ е значимо, властта отново се състои от същински хора. И тъкмо това е казусът. Защото зад режимите, в които сякаш няма персони, а единствено история, цивилизация, свещена идея и национално великолепие, отново стоят хора. Хора, които доста обичат да са или мощните, или при мощните. Хора, които обичат предвидимостта. А кое му е предвидимото на един свят, в който някогашни руски страни пробват да станат нещо друго, в който остарели мрежи за въздействие се разпадат, в който идеологически експорт от Африка и Азия се връща като принуждение в Белград, Ниш, Сараево и нататък?
Някои от тези хора взеха решение да влагат не толкоз в произвеждане, колкото в знанието по какъв начин се прави „ по-голямото “. Как се споделя такава история, в която обособеният човек да не е цел, а суровина. И не, това не става единствено с калашници, молли и бомбастични речи. Понякога става и с доста по-умни вложения.
Катар да вземем за пример, обратно на фолклора, който толкоз обича да се върти из нашата неука татковина, не седна просто да „ помохамеданчва “ почтени дечица на Балканите. Седна на друго място — в дарителски и настоятелски препоръки, в мрежите на западни институции, в средите, които самите измислиха езика, по който индивидът е скъп и самичък по себе си. И стартира да влага в разкази. Не в грубата подигравка на антизападничеството, а в по-рафинирана версия: Западът е отговорен, Западът е колониален, Западът е двуличен, Западът носи историческа виновност за всичко. Старият инвентар на Комитет за Държавна сигурност (на СССР), само че минал през по-съвременен културен превод.
И до момента в който едни вложиха в това по какъв начин да подкопават увереността на свободните общества, другите — хората в страните, където индивидът към момента значи нещо — се занимаваха с все по-смешни, от позиция на властническия свят, тематики. Здравен мониторинг. Психично здраве. Корупция. Превенция. Работна среда. Права. Все неща, които са комични за системите на огромното нещо.
За какво да махаш корупцията, в случай че по този начин или другояче в никакъв случай няма да има същинска конкуренция, а силата идва от близостта до властта? За какво ти е психологично здраве, в случай че цялата система разчита на хора, които би трябвало да одобряват за обикновено двеста души да дефинират къде можеш да отидеш, какво можеш да кажеш и какво би трябвало да жертваш? За какво ти е предварителна защита на заболявания, в случай че въпреки всичко би трябвало да се работи, а индивидът е сменяем?
Дълго време тези два свята се возеха на едни и същи самолети, срещаха се по едни и същи конгреси и подписваха покупко-продажби зад разнообразни затворени порти. Изглеждаше като че ли са несъвместими, само че управляеми. И след това, някъде към 2007-а, стартира да става все по-ясно, че не просто живеем на една и съща планета, а че и последствията към този момент са общи. Не можеш да имаш България, която по едно и също време е европейска, натровена от руска агитация и крадена от съветския енергиен бизнес, и да се правиш, че това са обособени процеси.
Тогава стана ясно и че Путин не вижда никакъв проблем в това да върне страната си към остарелия модел — страна, за която нещо би трябвало да бъде жертвано, с цел да се строи нещо по-голямо. И стана ясно, че част от европейския тежък бизнес няма никакъв честен или стратегически проблем да направи идната огромна неточност след изнасянето на ноу-хау към Китай: да купува евтина сила от Русия и да се преструва, че това е просто прагматизъм.
Само че около енергийното хищничество в България и евтината сила в Германия не се внасяше единствено газ. Внасяше се и един светоглед. Едно безшумно, контрабандно поверие, че е обикновено да не живеем добре в този момент, тъй като сякаш строим нещо по-голямо. Нямаше огромно значение какво е това нещо. Хиперкоординирана полицейска федерация с китайска инфраструктура и съветски запаси. Зелена комуна, в която всички са равни, до момента в който не са. Раздробена Европа, която отново да стартира да се бие. За вложителите във вярата в огромното не беше значимо какво е. Важно беше да е нещо. Само да не е независимост на пътуването. Само да не е бистрота на информацията. Само да не е отворен код. Само да не е бърза обмяна на хрумвания. Само да не е положително опазване на здравето. Само да не са качествени работни места.
Защото всички тези сякаш „ дребни “ неща имат един огромен минус: пораждат цикличност, автономност и конкуренция. А цикличността и конкуренцията ерозират всяко огромно нещо, което желае да съществува като безконечна орис. Ако хората могат да мислят, да съпоставят, да напущат, да се лекуват, да печелят и да спорят, доста по-трудно ги убеждаваш, че смисълът им е да служат като материал.
После започнаха и практическите провали на разните амбициозни разкази. Стана ясно, че джамия против „ Свети Петър “ няма да се построи просто тъй като някой е налял задоволително пари в грандомания. Стана ясно, че Ватиканът няма да се покрие с вятърни мелници и слънчеви панели единствено тъй като някой си е показал цивилизационна замяна като инженерна задача. Стана ясно и че да можеш да строиш коли не значи, че не можеш да строиш и коли, и институции, и гражданска просвета. С други думи — светът отхвърли да се подчини на опростените сюжети.
Но вложителите в огромното не си взеха поука. Не седнаха да се учат да строят коли. Не седнаха да схващат за какво католицизмът не се заменя с някакво по-голямо по административен път. Не седнаха да одобряват, че Западът може да е отговорен за доста, без автоматизирано да е отговорен за всяко безчовечие, осъществено от хора, които също доста държат на „ по-голямото “.
Тогава пристигна и последният номер. На глупавите и пасивните им беше разказано, че са изключително значими. Това е доста комфортна договорка. Казваш на човек без особени качества, без особена дисциплинираност и без необикновен принос, че в действителност точно той е подцененият притежател на истината. Че неговата незначителност е достоверност. Че неговият мързел е опозиция. Че неговата непросветеност е самоуверен отвод от елитарност.
Лошата вест е, че това не работи задълго. Глупавите и пасивните не стават по-значими, единствено тъй като някой е решил да ги гали политически по самочувствието. Те не са по-важни, само че не са и по-малко значими от останалите. Просто са глупави и пасивни. И когато хората имат потребност от информация, те създават нервност. Когато обществата имат потребност от сериозно мислене, те разнасят ненавист. Когато би трябвало да има изпитание, те внасят дебелоглав. Пасивните се оказват тъкмо това, което са — товар.
Това, апропо, важи за всевъзможни среди. Има тъпи и пасивни леви анархисти. Има тъпи и пасивни центристи, ЛГБТ християни, родени на Запад консервативни мюсюлмани и всевъзможни други композиции, които доста обичаме да преглеждаме като политическа антропология. Но когато махнеш етикета, остава едно просто нещо: тъпотата не е еднаквост. Пасивността не е позиция. И двете са просто дефицити.
Затова и толкоз от политическите планове, които разчитаха да яхнат тази маса, започнаха да се удрят в личните си ограничавания. Можеш дълго да се мислиш за истерично прав, да се сърдиш на света и да се инатиш до последно. Но това не прави автоматизирано нито „ Алтернатива за Германия “ по-умна, нито Льо Пен по-убедителна, нито „ Чинкуе стеле “ по-малко посмешище, нито който и да било локален хитрец по-стратегически кадърен. В един миг действителността и технологиите се намесват без възприятие за комизъм. Летящ „ Шахед “ против бляскав небостъргач не се стопира с ловкост, с цивилизационни пози, нито по волята на низпослания. Спира се с хора, които знаят какво вършат, и с технологии, които работят.
И тъкмо тук е неуместната истина за всички, които не престават да мечтаят за огромното нещо. Преди страната има хора. Преди империята има хора. Преди религиозната грандомания има хора. Преди зелената доктрина, преди геополитическата скица, преди енергийната ос, преди цивилизационния план — има хора. Те са тези, които живеят, боледуват, работят, раждат, пътуват, мислят, бъркат, заплащат и търпят последствията.
И в случай че през последните две десетилетия научихме нещо, то е, че „ по-голямото “ постоянно най-после стига до същото място: желае жертви, само че не носи отговорност. Иска смирение, само че не дава смисъл. Иска честност, само че не връща грижа. Иска самообладание, само че не създава естествен живот.
Хората, назад, са мудни, неуместни, циклични, постоянно неблагодарни и в никакъв случай задоволително идеални за инженерите на ориста. Но точно те са единственото, което действително съществува. Не схемата. Не лозунгът. Не „ историческата нужда “. Човекът.
И да, това е неприятна вест за всички, които желаят да строят огромното си нещо от послушни, евтини, уплашени и комплицирани тела. Защото хората ще продължат да са значимите. И преди огромните неща, и след тях. Винаги.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
-->
Истинското разделяне е другаде. То е сред страните, обществата и политическите култури, в които индивидът значи нещо самичък по себе си, и тези, в които индивидът би трябвало да копнее да се вгради в нещо по-голямо от себе си. В страна. В империя. В набожен план. В гражданска война. В историческа задача. В някакво грамадно „ на следващия ден “, поради което днешният жив човек би трябвало добродушно да одобри, че няма да живее изключително добре в този момент.
Това не е класическото разделяне на западни и източни нации. Ако беше, щеше да ни е доста по-лесно. През 90-те успеха над комунизма не пристигна просто с геополитическо пренасяне на знаменца. Дойде с победа на индивидуализма като международен език. Изведнъж концепцията, че индивидът има значение, че разсъдъкът има значение, че дамите не са благосъстоятелност, че свободата на напредване е естествена, че частният живот не е лепта от страната, престана да звучи екзотично и стартира да звучи като новото общо състояние.
Тъкмо това беше непоносимото за всички режими, които живеят от градежа на огромното нещо. За хората на Комитет за Държавна сигурност (на СССР), за аятоласите, за Кадафи, за Милошевич и за всички, които по една или друга линия знаеха по какъв начин се трансформира обособеният човек в строителен материал. 90-те бяха неприятна вест за тях не тъй като ненадейно бяха станали по-малко жестоки, а тъй като в близост имаше по-малко хора, склонни да одобряват за орис това да си мълчат, да извършват и да имат вяра, че смисълът им е да бъдат вградени някъде.
Разбира се, това не значи, че 90-те са били някаква морална химера. Случилото се с Милошевич беше предизвестие. Руанда беше предизвестие. Балканите бяха предизвестие. Фактът, че омразата не съумя на всички места и постоянно да победи, не значи, че не опита. Напротив. Просто за къс интервал от време изглеждаше, че има интернационална воля някои неща в действителност да не бъдат допускани в никакъв случай повече.
Само че и там, където хората са значими, и там, където „ по-голямото “ е значимо, властта отново се състои от същински хора. И тъкмо това е казусът. Защото зад режимите, в които сякаш няма персони, а единствено история, цивилизация, свещена идея и национално великолепие, отново стоят хора. Хора, които доста обичат да са или мощните, или при мощните. Хора, които обичат предвидимостта. А кое му е предвидимото на един свят, в който някогашни руски страни пробват да станат нещо друго, в който остарели мрежи за въздействие се разпадат, в който идеологически експорт от Африка и Азия се връща като принуждение в Белград, Ниш, Сараево и нататък?
Някои от тези хора взеха решение да влагат не толкоз в произвеждане, колкото в знанието по какъв начин се прави „ по-голямото “. Как се споделя такава история, в която обособеният човек да не е цел, а суровина. И не, това не става единствено с калашници, молли и бомбастични речи. Понякога става и с доста по-умни вложения.
Катар да вземем за пример, обратно на фолклора, който толкоз обича да се върти из нашата неука татковина, не седна просто да „ помохамеданчва “ почтени дечица на Балканите. Седна на друго място — в дарителски и настоятелски препоръки, в мрежите на западни институции, в средите, които самите измислиха езика, по който индивидът е скъп и самичък по себе си. И стартира да влага в разкази. Не в грубата подигравка на антизападничеството, а в по-рафинирана версия: Западът е отговорен, Западът е колониален, Западът е двуличен, Западът носи историческа виновност за всичко. Старият инвентар на Комитет за Държавна сигурност (на СССР), само че минал през по-съвременен културен превод.
И до момента в който едни вложиха в това по какъв начин да подкопават увереността на свободните общества, другите — хората в страните, където индивидът към момента значи нещо — се занимаваха с все по-смешни, от позиция на властническия свят, тематики. Здравен мониторинг. Психично здраве. Корупция. Превенция. Работна среда. Права. Все неща, които са комични за системите на огромното нещо.
За какво да махаш корупцията, в случай че по този начин или другояче в никакъв случай няма да има същинска конкуренция, а силата идва от близостта до властта? За какво ти е психологично здраве, в случай че цялата система разчита на хора, които би трябвало да одобряват за обикновено двеста души да дефинират къде можеш да отидеш, какво можеш да кажеш и какво би трябвало да жертваш? За какво ти е предварителна защита на заболявания, в случай че въпреки всичко би трябвало да се работи, а индивидът е сменяем?
Дълго време тези два свята се возеха на едни и същи самолети, срещаха се по едни и същи конгреси и подписваха покупко-продажби зад разнообразни затворени порти. Изглеждаше като че ли са несъвместими, само че управляеми. И след това, някъде към 2007-а, стартира да става все по-ясно, че не просто живеем на една и съща планета, а че и последствията към този момент са общи. Не можеш да имаш България, която по едно и също време е европейска, натровена от руска агитация и крадена от съветския енергиен бизнес, и да се правиш, че това са обособени процеси.
Тогава стана ясно и че Путин не вижда никакъв проблем в това да върне страната си към остарелия модел — страна, за която нещо би трябвало да бъде жертвано, с цел да се строи нещо по-голямо. И стана ясно, че част от европейския тежък бизнес няма никакъв честен или стратегически проблем да направи идната огромна неточност след изнасянето на ноу-хау към Китай: да купува евтина сила от Русия и да се преструва, че това е просто прагматизъм.
Само че около енергийното хищничество в България и евтината сила в Германия не се внасяше единствено газ. Внасяше се и един светоглед. Едно безшумно, контрабандно поверие, че е обикновено да не живеем добре в този момент, тъй като сякаш строим нещо по-голямо. Нямаше огромно значение какво е това нещо. Хиперкоординирана полицейска федерация с китайска инфраструктура и съветски запаси. Зелена комуна, в която всички са равни, до момента в който не са. Раздробена Европа, която отново да стартира да се бие. За вложителите във вярата в огромното не беше значимо какво е. Важно беше да е нещо. Само да не е независимост на пътуването. Само да не е бистрота на информацията. Само да не е отворен код. Само да не е бърза обмяна на хрумвания. Само да не е положително опазване на здравето. Само да не са качествени работни места.
Защото всички тези сякаш „ дребни “ неща имат един огромен минус: пораждат цикличност, автономност и конкуренция. А цикличността и конкуренцията ерозират всяко огромно нещо, което желае да съществува като безконечна орис. Ако хората могат да мислят, да съпоставят, да напущат, да се лекуват, да печелят и да спорят, доста по-трудно ги убеждаваш, че смисълът им е да служат като материал.
После започнаха и практическите провали на разните амбициозни разкази. Стана ясно, че джамия против „ Свети Петър “ няма да се построи просто тъй като някой е налял задоволително пари в грандомания. Стана ясно, че Ватиканът няма да се покрие с вятърни мелници и слънчеви панели единствено тъй като някой си е показал цивилизационна замяна като инженерна задача. Стана ясно и че да можеш да строиш коли не значи, че не можеш да строиш и коли, и институции, и гражданска просвета. С други думи — светът отхвърли да се подчини на опростените сюжети.
Но вложителите в огромното не си взеха поука. Не седнаха да се учат да строят коли. Не седнаха да схващат за какво католицизмът не се заменя с някакво по-голямо по административен път. Не седнаха да одобряват, че Западът може да е отговорен за доста, без автоматизирано да е отговорен за всяко безчовечие, осъществено от хора, които също доста държат на „ по-голямото “.
Тогава пристигна и последният номер. На глупавите и пасивните им беше разказано, че са изключително значими. Това е доста комфортна договорка. Казваш на човек без особени качества, без особена дисциплинираност и без необикновен принос, че в действителност точно той е подцененият притежател на истината. Че неговата незначителност е достоверност. Че неговият мързел е опозиция. Че неговата непросветеност е самоуверен отвод от елитарност.
Лошата вест е, че това не работи задълго. Глупавите и пасивните не стават по-значими, единствено тъй като някой е решил да ги гали политически по самочувствието. Те не са по-важни, само че не са и по-малко значими от останалите. Просто са глупави и пасивни. И когато хората имат потребност от информация, те създават нервност. Когато обществата имат потребност от сериозно мислене, те разнасят ненавист. Когато би трябвало да има изпитание, те внасят дебелоглав. Пасивните се оказват тъкмо това, което са — товар.
Това, апропо, важи за всевъзможни среди. Има тъпи и пасивни леви анархисти. Има тъпи и пасивни центристи, ЛГБТ християни, родени на Запад консервативни мюсюлмани и всевъзможни други композиции, които доста обичаме да преглеждаме като политическа антропология. Но когато махнеш етикета, остава едно просто нещо: тъпотата не е еднаквост. Пасивността не е позиция. И двете са просто дефицити.
Затова и толкоз от политическите планове, които разчитаха да яхнат тази маса, започнаха да се удрят в личните си ограничавания. Можеш дълго да се мислиш за истерично прав, да се сърдиш на света и да се инатиш до последно. Но това не прави автоматизирано нито „ Алтернатива за Германия “ по-умна, нито Льо Пен по-убедителна, нито „ Чинкуе стеле “ по-малко посмешище, нито който и да било локален хитрец по-стратегически кадърен. В един миг действителността и технологиите се намесват без възприятие за комизъм. Летящ „ Шахед “ против бляскав небостъргач не се стопира с ловкост, с цивилизационни пози, нито по волята на низпослания. Спира се с хора, които знаят какво вършат, и с технологии, които работят.
И тъкмо тук е неуместната истина за всички, които не престават да мечтаят за огромното нещо. Преди страната има хора. Преди империята има хора. Преди религиозната грандомания има хора. Преди зелената доктрина, преди геополитическата скица, преди енергийната ос, преди цивилизационния план — има хора. Те са тези, които живеят, боледуват, работят, раждат, пътуват, мислят, бъркат, заплащат и търпят последствията.
И в случай че през последните две десетилетия научихме нещо, то е, че „ по-голямото “ постоянно най-после стига до същото място: желае жертви, само че не носи отговорност. Иска смирение, само че не дава смисъл. Иска честност, само че не връща грижа. Иска самообладание, само че не създава естествен живот.
Хората, назад, са мудни, неуместни, циклични, постоянно неблагодарни и в никакъв случай задоволително идеални за инженерите на ориста. Но точно те са единственото, което действително съществува. Не схемата. Не лозунгът. Не „ историческата нужда “. Човекът.
И да, това е неприятна вест за всички, които желаят да строят огромното си нещо от послушни, евтини, уплашени и комплицирани тела. Защото хората ще продължат да са значимите. И преди огромните неща, и след тях. Винаги.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
-->
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ