Има една трагична ирония в историята на рок музиката: най-успешните

Има една трагична подигравка в историята на рок музиката: най-успешните албуми на Pink Floyd – тези, които разпродадоха игрища и трансформираха културата вечно – в никакъв случай нямаше да съществуват, в случай че групата не беше изоставила своя първичен водач, Сид Барет. Десетилетия след златната епоха на бандата, почитатели и критици към момента си задават един неуместен въпрос: Лицемерие ли е фактът, че групата, която се „ освободи “ от наличието на Барет, му посвети най-чувствената си балада – „ Wish You Were Here “?

Когато геният се трансформира в котва

В края на 60-те години Сид Барет е сърцето, душата и главният мотор на Pink Floyd. Неговото приказно, психеделично визионерство ражда първите шлагери на бандата. Но цената на гениалността се оказва прекомерно висока. Тежката корист с ЛСД отключва дълбоки душевен проблеми и Барет бързо се трансформира в фантом на самия себе си, правейки взаимната работа с него невъзможна.

Ексцентричните му прояви на и отвън сцената стартират да заплашват кариерата на групата:

„ Концертът на един звук “: По време на участия в влиятелни зали, Сид постоянно излиза на сцената, отпуска ръце и просто се взира празно в тълпата, отказвайки да допре китарата. В други случаи настройва инструмента си неверно и свири един-единствен звук през целия концерт.

Инцидентът с разтопения гел: Преди значимо телевизионно шоу, Барет взема решение да си направи прическа. Той стрива хапчета успокоителни, смесва ги с цяло бурканче гел за коса и ги изсипва върху главата си. Под горещите светлини на прожекторите в студиото сместа стартира да се топи и да се стича по лицето му, придавайки му злокобен, размазан тип пред камерите.

Творчески бойкот в студиото: Когато групата се пробва да запише нов сингъл, наименуван " Have You Got It Yet? ", Сид съзнателно трансформира структурата, акомпаниментите и думите на песента при всяко ново свирене. Докато останалите се пробват да го следват, той просто им се смее и пее: " Хванахте ли я към този момент? ".

За една млада и амбициозна група, изправена пред суровите закони на музикалния бизнес, Сид се трансформира в котва, която ги тегли към дъното. Раздялата е въпрос на оцеляване. През януари 1968 година, на път за следващия концерт, сътрудниците му просто вземат решението да не минават през дома му, с цел да го вземат. Pink Floyd продължава напред без него, отпред с Дейвид Гилмор и Роджър Уотърс.

Новата епоха: От детски приказки към колосален рок

Ако Барет беше останал, Pink Floyd евентуално щеше да изчезне в аналите на ъндърграунд психеделията. Без него групата претърпява радикална еволюция. Мястото на безредната вътрешен глас е заето от строга дисциплинираност, концептуални структури и огромни звукови пейзажи.

Парадоксът е голям: лудостта и отчуждението на Сид се трансформират в главно гориво за творчеството на неговите бивки сътрудници. Именно неналичието му и размислите над неговата орис въодушевяват шедьоври като The Dark Side of the Moon и The Wall. Бандата печели милиони, разказвайки историята на индивида, който е изоставила.

„ Wish You Were Here “: Лицемерие или катарзис?

На пръв взор заглавието „ Бихме желали да си тук “ звучи цинично. Как можеш да копнееш за наличието на индивида, който самичък си изгонил? Ключът към разбирането на тази ария обаче не е в лицемерието, а в дълбоката, корозивна виновност.

Когато Гилмор и Уотърс пеят тези думи, те не споделят: „ Искаме Сид да е в студиото и да свири с нас “. Те споделят: „ Искаме нашият другар Сид да беше душевен здрав, с цел да бъде тук и да показа този успех с нас “. Това е зов на изтощение пред една необратима човешка покруса.

Песента е и непосредствено обвиняване към бездушната музикална промишленост, която „ изсмуква “ младите гении и ги захвърля, когато се прекършат. Pink Floyd признават личната си роля в тази хищническа машина. Те осъзнават, че са стъпили върху руините на мозъка на Барет, с цел да изкачат своя Олимп.

В последна сметка „ Wish You Were Here “ не е пиар ход или подправен сантимент. Тя е епитафия на едно другарство, жертвано в името на изкуството и славата. Pink Floyd дължат раждането си на Сид Барет, а безсмъртието си – на неговата трагична загуба.

Денят, в който призракът се завърна

Най-катарзисният миг в историята на рок музиката се разиграва на 5 юни 1975 година, по време на записите на албума Wish You Were Here в фамозното студио " Abbey Road ".

Докато групата работи по миксирането на песента " Shine On You Crazy Diamond " (която е непосредствено отдадена на Барет), в стаята безшумно влиза пълен, изцяло плешив мъж, с избръснати вежди, който носи найлонова торбичка и се пробва да си мие зъбите.

Музикантите беседват с него известно време, без въобще да подозират кой е непознатият. Пръв Дейвид Гилмор осъзнава истината. Когато схващат, че това е самият Сид, Роджър Уотърс и Ричард Райт избухват в сълзи. Реалността ги удря с цялостна мощ – до момента в който те записват песни за неговото неявяване, той е физически там, само че мозъкът му е на светлинни години разстояние. Това е последният път, в който членовете на Pink Floyd виждат своя създател.