Невидимите и социалните
Има една жена, която всички са виждали. Тя е онази, мръсната, която храни кучетата и спи с тях. Понякога си приказва сама, само че постоянно приказва с тях. Никой не знае името ѝ. Тя също го е не запомнила. Няма документи, няма лична история, няма дом, няма другари и близки.
Има и един мъж, който постоянно стои на ъгъла и проси цигари и пари за кафе. Неугледен подобен, малко чудноват. Живее някъде в квартала, само че и неговото име е неизвестно.
Такива хора има доста – това са тези – безименните, самотните хора, постоянно психологично заболели, останали без семейство и другари, без никой, който да знае, че са там, че съществуват.
Има и едни други хора. Те са хора с човешки имена и истории. Също малко странни. Тях ще ги познаете на всички места – те са тези, които освен ще станат в трамвая, само че и ще съпроводят старицата до дома й. Ще вдигнат паднала вилица, минавайки край вашата маса и ще повикат сервитьора да ви я смени. Ще ви кажат наздраве в случай че кихнете и ще ви подадат кърпичка. Имената им не са най значимите. Сърцата им са тези, които имат значение. Тези хора имат големи сърца. Това са обществените служащи от услугите на ГИП-София.
Когато ме питат какво работя, мъчно изяснявам. Мисля, че това което вършим е надалеч оттатък понятията „ грижа “, „ помощ “, „ поддръжка “… По-често сме събирачи на истории. Историите на тези, безименните. Така те стават хора, стават Човеци с име. Онези, обществените служащи, имат място за тези истории - за това са им огромни сърцата – поставят в тях историите на безименните, надписват ги и ги съхраняват. Дълго, от време на време завинаги…
Ето това вършат обществените служащи в услугите на ГИП- София. Назовават хората по име. Понякога са единствените, само че постоянно са там. Така дамата от първия параграф се трансформира в Мария, а мъжът – в Иван. Социалните служащи знаят техните истории – тези, предходните, за топлият дом и двете деца на Мария, преди да се разболее. За професионалните й триумфи, като музикант. За фантазиите на Иван да има жена и дом, където някой да го чака. Но те знаят и другите истории – тези, за които мъчно се приказва. За страховете, за самотата, за отчаянието, за желанието да ги няма.
Социалните служащи от услугите на ГИП-София са единствените, които ще страдат, когато Иван и Мария страдат, само че и ще помнят техните рождени дни и ще ги честват с тях. Ще търсят дом на Иван и ще познават кучетата на Мария по име. Ще са единствените, които ще отидат на тяхното заравяне, и дълго ще крият сълзите си, тъй като не са могли да ги спасят от желанието им да ги няма.
Има, несъмнено и доста щастливи истории. Как без тях? Те също са в сърцата – историята на Катя, Митко, Женя, които съумяха да си намерят работа и се оправят чудесно с нея. Историята на Ива и Веско, които живеят дружно от година и са щастливи в споделеността си. Тези истории се пазят грижливо – като чупливи коледни играчки. Почти в никакъв случай не приказваме за тях, тъй като се опасяваме, че по този метод ще ги унищожим. Ще съборим коледната елха и магията ще изчезне. Защото знаем какъв брой нежно може да бъде това благополучие. Нужно е доста малко то да бъде разрушено.
Много звук се подвигна в последно време към закона за обществените услуги. Как той щял да даде власт на НПО-тата да прокарват непознати полезности. Как същите тези НПО-та безотговорно ще харчат едни пари, с цел да вземат децата на България и да ги карат под дърво и камък. Толкова доста звук се подвигна, че новият обществен министър се уплаши и сподели, че отсрочва влизането му във мощ и даде обещание, че ще се преразглеждат противоречивите моменти в него.
Какво ли ще значи това, чудим се ние от ГИП-София? Означава ли, че вносителите на закона знаят имената на безименните и техните истории и знаят по какъв начин да ги пазят по-добре от тези със сърцата? Означава ли, че страната, с нейните принадлежности ще се погрижи за същите тези хора? Едва ли! За нас това значи само, че всички тези хора се опасяват. Страхуват се да научат имената на безименните, опасяват се да ги погледнат в очите. Защото мъчно ще отминат без възприятие за виновност. Защото, когато омразата е споделена, та е оправдана. Когато омразата, обаче е подкрепена от политически актове или безучастие, тя се трансформира в геноцид.
За това, ние от ГИП-София, не считаме да се откажем елементарно от услугите си. И не с цел да прокарваме непознати полезности, а да съхраним точно тези, чисто човешките полезности, където фамилията, мирът и сигурността са на челните места. Нашите обществени служащи са семейство на 200 души, от време на време само. Ние ще се борим за всеки един от тях! Ще се борим поради хората и поради техните нежни и чупливи истории, които пазим в сърцата си.
Автор: Валентина Христакева
Валентина Христакева е изпълнителен шеф на фондация Глобална самодейност в психиатрията – София (ГИП – София).Фондацията работи за реализиране на една обща цел: разпространение на хуманна, етична и ефикасна психично-здравна грижа в международен мащаб. Създадена е през септември 2002 година като районен офис на ГИП – Холандия за страните от Югоизточна Европа (ЮИЕ) и от този момент до през днешния ден работи интензивно за реформиране на психично-здравната система и повишение качеството на живот на хората, живеещи с психологична болест в района. През декември 2004 година, ГИП – София е пререгистрирана като самостоятелна организация. ГИП – София построява в Благоевград първия в България комплекс за психично-здравни услуги в общността, с мрежа от психосоциални услуги. Създава и първия за столицата Комплекс за психично-здравни услуги в регион Слатина. В комплекса работи мултифункционална система от психично-здравни услуги в общността, предлагаща Защитено жилище, Дневен център и Информационен център за психологично здраве за подкрепяне на акомодацията и реинтеграцията в обществото на хора с тежки психологични болести. ГИП-София основава по интернационален план и първия в България „ Колеж за овластяване “, предопределен за образование и реинтеграция на хора с психологични премеждия и със усложнения в връзката.
Има и един мъж, който постоянно стои на ъгъла и проси цигари и пари за кафе. Неугледен подобен, малко чудноват. Живее някъде в квартала, само че и неговото име е неизвестно.
Такива хора има доста – това са тези – безименните, самотните хора, постоянно психологично заболели, останали без семейство и другари, без никой, който да знае, че са там, че съществуват.
Има и едни други хора. Те са хора с човешки имена и истории. Също малко странни. Тях ще ги познаете на всички места – те са тези, които освен ще станат в трамвая, само че и ще съпроводят старицата до дома й. Ще вдигнат паднала вилица, минавайки край вашата маса и ще повикат сервитьора да ви я смени. Ще ви кажат наздраве в случай че кихнете и ще ви подадат кърпичка. Имената им не са най значимите. Сърцата им са тези, които имат значение. Тези хора имат големи сърца. Това са обществените служащи от услугите на ГИП-София.
Когато ме питат какво работя, мъчно изяснявам. Мисля, че това което вършим е надалеч оттатък понятията „ грижа “, „ помощ “, „ поддръжка “… По-често сме събирачи на истории. Историите на тези, безименните. Така те стават хора, стават Човеци с име. Онези, обществените служащи, имат място за тези истории - за това са им огромни сърцата – поставят в тях историите на безименните, надписват ги и ги съхраняват. Дълго, от време на време завинаги…
Ето това вършат обществените служащи в услугите на ГИП- София. Назовават хората по име. Понякога са единствените, само че постоянно са там. Така дамата от първия параграф се трансформира в Мария, а мъжът – в Иван. Социалните служащи знаят техните истории – тези, предходните, за топлият дом и двете деца на Мария, преди да се разболее. За професионалните й триумфи, като музикант. За фантазиите на Иван да има жена и дом, където някой да го чака. Но те знаят и другите истории – тези, за които мъчно се приказва. За страховете, за самотата, за отчаянието, за желанието да ги няма.
Социалните служащи от услугите на ГИП-София са единствените, които ще страдат, когато Иван и Мария страдат, само че и ще помнят техните рождени дни и ще ги честват с тях. Ще търсят дом на Иван и ще познават кучетата на Мария по име. Ще са единствените, които ще отидат на тяхното заравяне, и дълго ще крият сълзите си, тъй като не са могли да ги спасят от желанието им да ги няма.
Има, несъмнено и доста щастливи истории. Как без тях? Те също са в сърцата – историята на Катя, Митко, Женя, които съумяха да си намерят работа и се оправят чудесно с нея. Историята на Ива и Веско, които живеят дружно от година и са щастливи в споделеността си. Тези истории се пазят грижливо – като чупливи коледни играчки. Почти в никакъв случай не приказваме за тях, тъй като се опасяваме, че по този метод ще ги унищожим. Ще съборим коледната елха и магията ще изчезне. Защото знаем какъв брой нежно може да бъде това благополучие. Нужно е доста малко то да бъде разрушено.
Много звук се подвигна в последно време към закона за обществените услуги. Как той щял да даде власт на НПО-тата да прокарват непознати полезности. Как същите тези НПО-та безотговорно ще харчат едни пари, с цел да вземат децата на България и да ги карат под дърво и камък. Толкова доста звук се подвигна, че новият обществен министър се уплаши и сподели, че отсрочва влизането му във мощ и даде обещание, че ще се преразглеждат противоречивите моменти в него.
Какво ли ще значи това, чудим се ние от ГИП-София? Означава ли, че вносителите на закона знаят имената на безименните и техните истории и знаят по какъв начин да ги пазят по-добре от тези със сърцата? Означава ли, че страната, с нейните принадлежности ще се погрижи за същите тези хора? Едва ли! За нас това значи само, че всички тези хора се опасяват. Страхуват се да научат имената на безименните, опасяват се да ги погледнат в очите. Защото мъчно ще отминат без възприятие за виновност. Защото, когато омразата е споделена, та е оправдана. Когато омразата, обаче е подкрепена от политически актове или безучастие, тя се трансформира в геноцид.
За това, ние от ГИП-София, не считаме да се откажем елементарно от услугите си. И не с цел да прокарваме непознати полезности, а да съхраним точно тези, чисто човешките полезности, където фамилията, мирът и сигурността са на челните места. Нашите обществени служащи са семейство на 200 души, от време на време само. Ние ще се борим за всеки един от тях! Ще се борим поради хората и поради техните нежни и чупливи истории, които пазим в сърцата си.
Автор: Валентина Христакева
Валентина Христакева е изпълнителен шеф на фондация Глобална самодейност в психиатрията – София (ГИП – София).Фондацията работи за реализиране на една обща цел: разпространение на хуманна, етична и ефикасна психично-здравна грижа в международен мащаб. Създадена е през септември 2002 година като районен офис на ГИП – Холандия за страните от Югоизточна Европа (ЮИЕ) и от този момент до през днешния ден работи интензивно за реформиране на психично-здравната система и повишение качеството на живот на хората, живеещи с психологична болест в района. През декември 2004 година, ГИП – София е пререгистрирана като самостоятелна организация. ГИП – София построява в Благоевград първия в България комплекс за психично-здравни услуги в общността, с мрежа от психосоциални услуги. Създава и първия за столицата Комплекс за психично-здравни услуги в регион Слатина. В комплекса работи мултифункционална система от психично-здравни услуги в общността, предлагаща Защитено жилище, Дневен център и Информационен център за психологично здраве за подкрепяне на акомодацията и реинтеграцията в обществото на хора с тежки психологични болести. ГИП-София основава по интернационален план и първия в България „ Колеж за овластяване “, предопределен за образование и реинтеграция на хора с психологични премеждия и със усложнения в връзката.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ