Четири билборда в центъра на София - Фандъкова, Манолова, Игнатов, Джамбазки
Има един прелестен и трогателен филм – „ Три билборда отвън града “. В този филм основната героиня – надълбоко засегната майка, изплаща три билборда до затънтено шосе отвън града. Слага на тях своето обръщение, а то е почти следното: Шерифе, по кое време най-сетне ще откриете виновника и ще си свършите работата? И това обръщение прекатурва орисите на доста хора, слага ги пред духовен избор, разбунва целия град.
Аз в този момент обаче желая да ви опиша не за три, а за четири билборда и не отвън града, а в центъра на София – дни преди локалните избори. И защото съм човек, който живее сред метафорите, може да приемете казаното и като метафора.
Когато за пръв път видях билборда на Йорданка Фандъкова, не повярвах на очите си – от фотографията ме гледаше не кметицата на София, а блага и обична вуйна от село. Излязла от рисунките на Чудомир, едвам усмихната, плаха и смирена, тя като че ли чака пред вратата на жилището ви, с цел да ви остави прясно сирене, яйца и ябълки. Такова беше чувството ми от тази фотография.
И внезапно се сетих – посланието не е инцидентно. И излъчването не е инцидентно. Насочено е към стотиците хиляди хора, които тъкмо като мене (аз преди близо четиридесет години, а те – в този момент, по-скоро) са пристигнали от села и дребни градове в София. За тях е тази фолклорна красота и покорност и точно те би трябвало да се почувстват в София като в бащиния си двор.
Другите – служители, апаратчици, предприемачи, чиновници, чистачи, шефове, шефове на компании, заводи и канцеларии, си знаят. Те ще гласоподават от раз за статуквото. Те са като мишките в чувала и по никакъв начин, но по никакъв начин не желаят някой да разтръска чувала и да ги размести – не дай си, боже, да изпаднат от него. Най-чисти са тези сметки, които към този момент са сметнати и се знаят какъв брой са и за кого са.
Виж, с тези, които живеят в далечната орбита към Слънцето – разбирай в крайните квартали на София, ситуацията е друго. На тях им е нужна вуйна от техния жанр, която да ги приласкае и приказка за лека нощ да им опише. Затова и Фандъкова се пази от внезапни придвижвания, приказва безшумно, леко изтощено, с натежали от свършената работа плещи, а лозунгът „ Работа, работа и работа “ като че ли е свален от стената на някое Трудово-кооперативно земеделско стопанство от преди петдесет години. Но и той, несъмнено, е за същите хора от периферията. Иначе служителите с работа няма да ги мотивираш.
Билбордът на Мая Манолова грее при започване на „ Граф Игнатиев “ - висок, небесен и втренчен в бъдещето. Цялото лъчение на хубавицата от Кюстендил приказва единствено за едно: „ Ела и аз ще те възвися до мен! “
Виждаш ли – споделя тя на гласоподавателите си, най-много на мъжете – аз съм тук, във въздуха, само че в случай че гласувате за мен, можете да седнете отдясно на трона ми, т.е. на кметския ми стол.
Снимката умерено може да мине и за реклама на избелваща паста за зъби, а това, че Мая Манолова се вози в трамвай или в някакво друго транспортно средство, е леко мигане към по-стари реклами и трикове – Стефан Данаилов и Станишев в трамвая.
Или пък е нещо друго – аз съм една от вас, аз се возя на седалката до вас. А девизът „ Разчитайте на мен! “ го „ разгадавам “ по този начин: Нищо, че съм нежна – облегнете се на мен! Аз ще устоя всичко. Аз съм вярата.
Много ѝ проличава какъв брой е амбициозна и в това няма нищо неприятно, в случай че тази амбициозност от време на време не беше с мъчителни проявления – да си на всички места, постоянно, във всичко. Всяка секунда да си и на Северния полюс, и в Сухата река, и в кафенетата по Витошка и Горублене – не е допустимо. И този боязън, този боязън от абревиатурата Българска социалистическа партия – колкото пъти я попитат за Българска социалистическа партия, тя дава отговор нещо друго – евфемизмите ѝ по този мотив нямат край. Това, което ѝ липсва на Мая Манолова, колкото и парадоксално да звучи, е по-малко хъс, по-малко електричество, по-малко огън. Иначе работата ще прегрее и ще изгори.
Снимките и билбордовете на Мая Манолова са като заря, като светлинна люлка, на която тя те кани да се качиш. Точно тук сиропът и захарта ми идват допълнително.
Кандидатът на Градската десницата – арх. Борислав Игнатов, е разположил ръцете си на билборда, като че ли са скеле, кофраж и градеж. Нали е проектант – внушението би трябвало да е, че постоянно строи и подпира структури. На билборда архитектът крепи главата си. Общото му лъчение е на треньор на баскетболен тим. Излязъл за малко от колекция на някогашни съученици, той изяснява света и живота с думи, които са далечни и най-важното – студени за елементарния софиянец. Иновации, дигитализации, компютъризации и все от тоя жанр несъмнено звучат модерно и съвременно, само че си остават думи от „ Алиса в страната на чудесата “ по нашите столични балкански ширини.
Архитект Борислав Игнатов се държи по този начин, като че ли постоянно знае нещо доста значимо, нещо нечувано. И таман да го заяви, се оказва, че го е не запомнил. Най-главното за архитекта претендент за кмет е, че е проектант –тоест, би трябвало да схваща от градове. Да, обаче градовете на първо място са хора, а по-късно – здания. От здания той може и да схваща, само че от хора – не съм сигурен.
Билбордът с Ангел Джамбазки е типичен безпорядък. Хем е на Вътрешна македонска революционна организация, хем е на някой институт от Българска академия на науките – нещо приблизително сред научни проучвания и фолклор. Този млад и кадърен във всяко отношение мъж наподобява по-скоро на Хари Потър, в сравнение с македонски челник. Неговата ренесансова енциклопедичност би го направила по едно и също време сполучлив евродепутат, шеф на аптека, сервитьор в влиятелна сладкарница и шеф на чорапена фабрика. От фотографията лъха натегачеството на първенец в гимназията и готовността на добър другар, който поради теб ще отиде на всички места, даже в Брюксел. И тези негови два пръста, ориентирани тъкмо към теб – към гласоподавателя, напряко са трогателни.
Билбордът се родее с тогавашните агиттабла в учебно заведение, на които пишеше: „ Те са наша горделивост “.
Ангел Джамбазки припомня и на танцьор от отбор „ Пирин “, който се преоблича по 100 пъти, до момента в който свърши концертът. Ех, тези превъплъщения, ех, тази младост, ех, това служене на отечеството...
Такива видях четирите билборда в центъра на София, такива си ги показах. И отново ви споделям – пребивавам сред метафори, по тази причина ги приемете като метафори.
В края на кино лентата „ Три билборда отвън града “, за който стана дума първоначално, основната героиня и един осъзнал се служител на реда потеглят да търсят и да раздават правдивост. И когато си задават въпроса какво тъкмо би трябвало да създадат, си дават отговор: Ще решим по пътя.
Дано и ние да решим, само че преди да е приключил пътят.
Николай Милчев, стихотворец и журналист
Аз в този момент обаче желая да ви опиша не за три, а за четири билборда и не отвън града, а в центъра на София – дни преди локалните избори. И защото съм човек, който живее сред метафорите, може да приемете казаното и като метафора.
Когато за пръв път видях билборда на Йорданка Фандъкова, не повярвах на очите си – от фотографията ме гледаше не кметицата на София, а блага и обична вуйна от село. Излязла от рисунките на Чудомир, едвам усмихната, плаха и смирена, тя като че ли чака пред вратата на жилището ви, с цел да ви остави прясно сирене, яйца и ябълки. Такова беше чувството ми от тази фотография.
И внезапно се сетих – посланието не е инцидентно. И излъчването не е инцидентно. Насочено е към стотиците хиляди хора, които тъкмо като мене (аз преди близо четиридесет години, а те – в този момент, по-скоро) са пристигнали от села и дребни градове в София. За тях е тази фолклорна красота и покорност и точно те би трябвало да се почувстват в София като в бащиния си двор.
Другите – служители, апаратчици, предприемачи, чиновници, чистачи, шефове, шефове на компании, заводи и канцеларии, си знаят. Те ще гласоподават от раз за статуквото. Те са като мишките в чувала и по никакъв начин, но по никакъв начин не желаят някой да разтръска чувала и да ги размести – не дай си, боже, да изпаднат от него. Най-чисти са тези сметки, които към този момент са сметнати и се знаят какъв брой са и за кого са.
Виж, с тези, които живеят в далечната орбита към Слънцето – разбирай в крайните квартали на София, ситуацията е друго. На тях им е нужна вуйна от техния жанр, която да ги приласкае и приказка за лека нощ да им опише. Затова и Фандъкова се пази от внезапни придвижвания, приказва безшумно, леко изтощено, с натежали от свършената работа плещи, а лозунгът „ Работа, работа и работа “ като че ли е свален от стената на някое Трудово-кооперативно земеделско стопанство от преди петдесет години. Но и той, несъмнено, е за същите хора от периферията. Иначе служителите с работа няма да ги мотивираш.
Билбордът на Мая Манолова грее при започване на „ Граф Игнатиев “ - висок, небесен и втренчен в бъдещето. Цялото лъчение на хубавицата от Кюстендил приказва единствено за едно: „ Ела и аз ще те възвися до мен! “
Виждаш ли – споделя тя на гласоподавателите си, най-много на мъжете – аз съм тук, във въздуха, само че в случай че гласувате за мен, можете да седнете отдясно на трона ми, т.е. на кметския ми стол.
Снимката умерено може да мине и за реклама на избелваща паста за зъби, а това, че Мая Манолова се вози в трамвай или в някакво друго транспортно средство, е леко мигане към по-стари реклами и трикове – Стефан Данаилов и Станишев в трамвая.
Или пък е нещо друго – аз съм една от вас, аз се возя на седалката до вас. А девизът „ Разчитайте на мен! “ го „ разгадавам “ по този начин: Нищо, че съм нежна – облегнете се на мен! Аз ще устоя всичко. Аз съм вярата.
Много ѝ проличава какъв брой е амбициозна и в това няма нищо неприятно, в случай че тази амбициозност от време на време не беше с мъчителни проявления – да си на всички места, постоянно, във всичко. Всяка секунда да си и на Северния полюс, и в Сухата река, и в кафенетата по Витошка и Горублене – не е допустимо. И този боязън, този боязън от абревиатурата Българска социалистическа партия – колкото пъти я попитат за Българска социалистическа партия, тя дава отговор нещо друго – евфемизмите ѝ по този мотив нямат край. Това, което ѝ липсва на Мая Манолова, колкото и парадоксално да звучи, е по-малко хъс, по-малко електричество, по-малко огън. Иначе работата ще прегрее и ще изгори.
Снимките и билбордовете на Мая Манолова са като заря, като светлинна люлка, на която тя те кани да се качиш. Точно тук сиропът и захарта ми идват допълнително.
Кандидатът на Градската десницата – арх. Борислав Игнатов, е разположил ръцете си на билборда, като че ли са скеле, кофраж и градеж. Нали е проектант – внушението би трябвало да е, че постоянно строи и подпира структури. На билборда архитектът крепи главата си. Общото му лъчение е на треньор на баскетболен тим. Излязъл за малко от колекция на някогашни съученици, той изяснява света и живота с думи, които са далечни и най-важното – студени за елементарния софиянец. Иновации, дигитализации, компютъризации и все от тоя жанр несъмнено звучат модерно и съвременно, само че си остават думи от „ Алиса в страната на чудесата “ по нашите столични балкански ширини.
Архитект Борислав Игнатов се държи по този начин, като че ли постоянно знае нещо доста значимо, нещо нечувано. И таман да го заяви, се оказва, че го е не запомнил. Най-главното за архитекта претендент за кмет е, че е проектант –тоест, би трябвало да схваща от градове. Да, обаче градовете на първо място са хора, а по-късно – здания. От здания той може и да схваща, само че от хора – не съм сигурен.
Билбордът с Ангел Джамбазки е типичен безпорядък. Хем е на Вътрешна македонска революционна организация, хем е на някой институт от Българска академия на науките – нещо приблизително сред научни проучвания и фолклор. Този млад и кадърен във всяко отношение мъж наподобява по-скоро на Хари Потър, в сравнение с македонски челник. Неговата ренесансова енциклопедичност би го направила по едно и също време сполучлив евродепутат, шеф на аптека, сервитьор в влиятелна сладкарница и шеф на чорапена фабрика. От фотографията лъха натегачеството на първенец в гимназията и готовността на добър другар, който поради теб ще отиде на всички места, даже в Брюксел. И тези негови два пръста, ориентирани тъкмо към теб – към гласоподавателя, напряко са трогателни.
Билбордът се родее с тогавашните агиттабла в учебно заведение, на които пишеше: „ Те са наша горделивост “.
Ангел Джамбазки припомня и на танцьор от отбор „ Пирин “, който се преоблича по 100 пъти, до момента в който свърши концертът. Ех, тези превъплъщения, ех, тази младост, ех, това служене на отечеството...
Такива видях четирите билборда в центъра на София, такива си ги показах. И отново ви споделям – пребивавам сред метафори, по тази причина ги приемете като метафори.
В края на кино лентата „ Три билборда отвън града “, за който стана дума първоначално, основната героиня и един осъзнал се служител на реда потеглят да търсят и да раздават правдивост. И когато си задават въпроса какво тъкмо би трябвало да създадат, си дават отговор: Ще решим по пътя.
Дано и ние да решим, само че преди да е приключил пътят.
Николай Милчев, стихотворец и журналист
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ