Мадлен Алгафари за болката: Защо скръбта има нужда от глас
Има болки, които не могат да бъдат „ прескочени “. Загубата – на обичан човек, на обич, на дом или на посока – постоянно изисква нещо от нас: време, самообладание и храброст да останем в тъгата си. В новия епизод на NOVA Lab Баланс психотерапевтът Мадлен Алгафари приказва точно за това – за какво е толкоз значимо да позволим на скръбта да съществува и по какъв начин в действителност минаваме през нея.
Скръбта има свои стадии
В лечебната процедура се приказва за няколко съществени стадия на траура. Те не са математическа формула и не се случват еднообразно при всички хора, само че дават ориентир за това какво претърпява душeвността.
Първата реакция постоянно е отрицанието.
„ Не, това не може да е правилно. Не, това не се случва на мен. “
Това е предпазен механизъм – душeвността като че ли слага филтър, с цел да не ни залее болката едновременно. В този стадий човек може да има чувството, че ще чуе гласа на умрелия, че той всеки миг ще се появи. Понякога хората даже не могат да плачат – тялото е в положение на заледяване, самобитна прочувствена анестезия.
След отрицанието постоянно идва гневът.
Той може да бъде ориентиран към живота, към ориста, към Бог, към самия умрял човек или към самите нас. В тези моменти раздразнението е мощно, а възприятието за неправда – съвсем физическо.
Според Алгафари този яд има потребност да бъде „ вентилиран “. Физическата интензивност – даже неща като почистване, миене на прозорци или спорт – може да помогне да се освободи насъбраното напрежение.
Следващият вероятен стадий е пазаренето.
Тук се появяват мисли като:
„ Ако бях направил нещо различно… “ „ Можеше ли да го предотвратя? “
Това е опит на душeвността да си върне чувството за надзор. Но истината е, че раждането и гибелта са секрети, които не са напълно в човешка власт.
Когато болката се трансформира в горест
След бурята на гнева и виновността постоянно идва депресивният стадий – моментът, в който осъзнаваме какъв брой сами се усещаме.
Именно тук е значимо да си позволим да скърбим. Да плачем. Да потърсим прегръдка. Да бъдем измежду хора или в природата.
Причината не е единствено прочувствена – тя е и биохимична.
„ Дори на чисто биохимично равнище, когато си позволим да плачем, сълзите са форма на детоксикация. Те съдържат субстанции, които успокояват и пречистват “, изяснява Алгафари.
Когато плачем, равнищата на кортизол – хормона на напрежението – понижават. В същото време се покачват серотонинът, допаминът и окситоцинът – химията на спокойствието, удоволствието и любовта.
С други думи – тялото ни безусловно се лекува, когато позволим на страстта да излезе.
Приемането не значи да не боли
Последният стадий е приемането. Това не е моментът, в който болката изчезва. Приемането не значи „ притискам зъби и не преставам “. То значи вътрешен мир с обстоятелството, че нещо е част от живота – даже когато не ни харесва.
Според психотерапевта едно от най-дефицитните качества в актуалния свят е точно смирението.
Живеем в просвета, която ни убеждава, че би трябвало да направляваме всичко – триумфа, връзките, даже ориста. А когато нещо се случи отвън този надзор, се появява голяма тревога.
„ Диагнозата на планетата през днешния ден е тревога, тъй като липсва примирение “, споделя Алгафари.
Смирението не е уязвимост. То е осъзнаването, че сме част от по-голяма система и че не всичко зависи от нас.
Детето вътре в нас
В диалога се появява и още една значима тематика – вътрешното дете.
Всеки човек носи в себе си всички свои възрасти. Дори когато сме на 40, 50 или 60 години, в нас живеят и нашето 5-годишно, и нашето 18-годишно аз.
Когато преживеем загуба, това вътрешно дете постоянно излиза на повърхността – уплашено, самотно, търсещо разтуха.
И тъкмо по тази причина е значимо да не бъдем жестоки към себе си в такива моменти. Да си позволим уязвимост. Да желаяме помощ. Да се облегнем на нечие рамо.
„ Какво ще кажат хората “
На Балканите има още един мощен културен механизъм – страхът от непознатото мнение.
„ Какво ще кажат хората? “ Понякога това звучи съвсем като първата Божия заповед.
Но съгласно Алгафари всеки човек има избор. „ Кучетата ще си лаят – въпросът е дали керванът ти ще продължи. “
С други думи – постоянно ще има рецензия, наказание и недоумение. Важното е дали ще позволим това да ни спре.
Да останем в тъгата си
Може би най-важното обръщение е простичко: Да минем през болката е значимо. Да постоим в тъгата си е значимо.
Защото в случай че не го създадем, страстта не изчезва – тя просто се трансформира в нещо друго: тревога, бодърствуване, телесни признаци.
Скръбта не е уязвимост. Тя е част от човешкия път.
И от време на време най-здравословното нещо, което можем да създадем, е просто да си позволим да плачем.
Скръбта има свои стадии
В лечебната процедура се приказва за няколко съществени стадия на траура. Те не са математическа формула и не се случват еднообразно при всички хора, само че дават ориентир за това какво претърпява душeвността.
Първата реакция постоянно е отрицанието.
„ Не, това не може да е правилно. Не, това не се случва на мен. “
Това е предпазен механизъм – душeвността като че ли слага филтър, с цел да не ни залее болката едновременно. В този стадий човек може да има чувството, че ще чуе гласа на умрелия, че той всеки миг ще се появи. Понякога хората даже не могат да плачат – тялото е в положение на заледяване, самобитна прочувствена анестезия.
След отрицанието постоянно идва гневът.
Той може да бъде ориентиран към живота, към ориста, към Бог, към самия умрял човек или към самите нас. В тези моменти раздразнението е мощно, а възприятието за неправда – съвсем физическо.
Според Алгафари този яд има потребност да бъде „ вентилиран “. Физическата интензивност – даже неща като почистване, миене на прозорци или спорт – може да помогне да се освободи насъбраното напрежение.
Следващият вероятен стадий е пазаренето.
Тук се появяват мисли като:
„ Ако бях направил нещо различно… “ „ Можеше ли да го предотвратя? “
Това е опит на душeвността да си върне чувството за надзор. Но истината е, че раждането и гибелта са секрети, които не са напълно в човешка власт.
Когато болката се трансформира в горест
След бурята на гнева и виновността постоянно идва депресивният стадий – моментът, в който осъзнаваме какъв брой сами се усещаме.
Именно тук е значимо да си позволим да скърбим. Да плачем. Да потърсим прегръдка. Да бъдем измежду хора или в природата.
Причината не е единствено прочувствена – тя е и биохимична.
„ Дори на чисто биохимично равнище, когато си позволим да плачем, сълзите са форма на детоксикация. Те съдържат субстанции, които успокояват и пречистват “, изяснява Алгафари.
Когато плачем, равнищата на кортизол – хормона на напрежението – понижават. В същото време се покачват серотонинът, допаминът и окситоцинът – химията на спокойствието, удоволствието и любовта.
С други думи – тялото ни безусловно се лекува, когато позволим на страстта да излезе.
Приемането не значи да не боли
Последният стадий е приемането. Това не е моментът, в който болката изчезва. Приемането не значи „ притискам зъби и не преставам “. То значи вътрешен мир с обстоятелството, че нещо е част от живота – даже когато не ни харесва.
Според психотерапевта едно от най-дефицитните качества в актуалния свят е точно смирението.
Живеем в просвета, която ни убеждава, че би трябвало да направляваме всичко – триумфа, връзките, даже ориста. А когато нещо се случи отвън този надзор, се появява голяма тревога.
„ Диагнозата на планетата през днешния ден е тревога, тъй като липсва примирение “, споделя Алгафари.
Смирението не е уязвимост. То е осъзнаването, че сме част от по-голяма система и че не всичко зависи от нас.
Детето вътре в нас
В диалога се появява и още една значима тематика – вътрешното дете.
Всеки човек носи в себе си всички свои възрасти. Дори когато сме на 40, 50 или 60 години, в нас живеят и нашето 5-годишно, и нашето 18-годишно аз.
Когато преживеем загуба, това вътрешно дете постоянно излиза на повърхността – уплашено, самотно, търсещо разтуха.
И тъкмо по тази причина е значимо да не бъдем жестоки към себе си в такива моменти. Да си позволим уязвимост. Да желаяме помощ. Да се облегнем на нечие рамо.
„ Какво ще кажат хората “
На Балканите има още един мощен културен механизъм – страхът от непознатото мнение.
„ Какво ще кажат хората? “ Понякога това звучи съвсем като първата Божия заповед.
Но съгласно Алгафари всеки човек има избор. „ Кучетата ще си лаят – въпросът е дали керванът ти ще продължи. “
С други думи – постоянно ще има рецензия, наказание и недоумение. Важното е дали ще позволим това да ни спре.
Да останем в тъгата си
Може би най-важното обръщение е простичко: Да минем през болката е значимо. Да постоим в тъгата си е значимо.
Защото в случай че не го създадем, страстта не изчезва – тя просто се трансформира в нещо друго: тревога, бодърствуване, телесни признаци.
Скръбта не е уязвимост. Тя е част от човешкия път.
И от време на време най-здравословното нещо, което можем да създадем, е просто да си позволим да плачем.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ