WCNSF: Зловещата фраза, с която в Газа обозначват ранено дете, без оцеляло семейство
Има акроним, който е неповторим за Ивицата Газа, това е WCNSF – абревиатура, с която се отбелязва ранено дете, без оживяло семейство. И тя не се употребява рядко, споделя пред BBC доктор Таня Хадж-Хасан, която работи към " Лекари без граници ".
Съкращението улавя ужаса на обстановката за доста деца от Газа. Животът им се трансформира за секунда - техните родители, братя и сестри, баби и дядовци са убити и нищо към този момент не е същото.
Ахмед Шабат е едно от тези деца, които са разказани като WCNSF. Момченцето идва ранено и плачещо в индонезийската болница в северната част на Газа, споделя английската социална медия. Тригодишното дете е оживяло след въздушен удар против дома му в Бейт Ханун без съществени пострадвания. Баща му, майка му и по-големият му брат обаче са убити. По-късно излиза наяве, че по-малкият му брат Омар, на две години, също е оживял след въздушната офанзива и те се събират дружно, открити от собствен отдалечен чичо.
„ След бомбардировката научихме, че има дете в индонезийската болница без никой да го съпровожда, тъй че незабавно отидохме там “, изясни чичото на Ахмед Ибрахим Абу Амша.
Ахмед и Омар към този момент са сираци, без дом, без заслон, който да ги защищити от непрекъснатия обстрел. Ибрахим взема решение да се грижи за тях, дружно със личното си семейство. Първоначално той ги завел в град Шейх Радван, само че сподели, че са си тръгнали, откакто Ахмед е ударен от стъклени фрагменти при детонация. След това се местят в лагера Нусейрат, с цел да останат в учебно заведение на Организация на обединените нации. Но даже и на новото им място, те са ударени още веднъж, този път с трагични последствия за 3-годишния Ахмед.
„ Изтичах от вратата на учебното заведение и видях Ахмед пред мен на земята, без двата му крайници. Той пълзеше към мен с отворени прегръдки и търсеше помощ. “ Днес чичо му Ибрахим споделя, че мечтае да изпрати Ахмед за лекуване отвън Газа.
Подобно на Ахмед, Муна Алван също е сираче от войната и е разказана като WCNSF, когато идва в индонезийската болница. Двегодишното дете непрестанно викало " Мамо ", само че на вятъра, тъй като майка му е мъртва.
Муна е извадена отдолу под руините, откакто домът й е опустошен при въздушен удар удари. Родителите, братът и дядото на детето са убити. Момиченцето е с тежки пострадвания на едното око и със счупена челюст.
На железно легло в ъгъла на стаята в болница Насър в Хан Юнис, 11-годишната Дуня Абу Мехсен гледа останките от десния си крайник, завит в бели бинтове.
Момичето, с дълга къдрава коса, седи на ръба на леглото, облечено в кадифена алена рокля. Дуня е оживяла при въздушен удар с брат си Юсуф и по-малката си сестра. Домът им в квартал Ал-Амал в Хан Юнис, Южна Газа е ударен, до момента в който всички спят. Момичето губи родителите си, брат, сестра и своя десен крайник.
„ Когато видях татко ми, се уплаших, тъй като беше целият в кръв и затрупан с камъни. Хората стояха към нас, а сестра ми крещеше ”, споделя Дуня. „ Погледнах се и нямах крайник. Усетих болежка и единствената ми мисъл беше: „ Как изгубих крайници си? “, споделя момичето. Днес инвалидната количка е нейното само средство да излезе на открито и да диша чист въздух.
„ Днес изгубих крайници си и фамилията си, само че към момента имам фантазии. Искам да получа протеза на крайници, да пътувам, да стана доктор и тази война да свърши и децата ни да живеят в мир “, приключва 11-годишното дете.
Съкращението улавя ужаса на обстановката за доста деца от Газа. Животът им се трансформира за секунда - техните родители, братя и сестри, баби и дядовци са убити и нищо към този момент не е същото.
Ахмед Шабат е едно от тези деца, които са разказани като WCNSF. Момченцето идва ранено и плачещо в индонезийската болница в северната част на Газа, споделя английската социална медия. Тригодишното дете е оживяло след въздушен удар против дома му в Бейт Ханун без съществени пострадвания. Баща му, майка му и по-големият му брат обаче са убити. По-късно излиза наяве, че по-малкият му брат Омар, на две години, също е оживял след въздушната офанзива и те се събират дружно, открити от собствен отдалечен чичо.
„ След бомбардировката научихме, че има дете в индонезийската болница без никой да го съпровожда, тъй че незабавно отидохме там “, изясни чичото на Ахмед Ибрахим Абу Амша.
Ахмед и Омар към този момент са сираци, без дом, без заслон, който да ги защищити от непрекъснатия обстрел. Ибрахим взема решение да се грижи за тях, дружно със личното си семейство. Първоначално той ги завел в град Шейх Радван, само че сподели, че са си тръгнали, откакто Ахмед е ударен от стъклени фрагменти при детонация. След това се местят в лагера Нусейрат, с цел да останат в учебно заведение на Организация на обединените нации. Но даже и на новото им място, те са ударени още веднъж, този път с трагични последствия за 3-годишния Ахмед.
„ Изтичах от вратата на учебното заведение и видях Ахмед пред мен на земята, без двата му крайници. Той пълзеше към мен с отворени прегръдки и търсеше помощ. “ Днес чичо му Ибрахим споделя, че мечтае да изпрати Ахмед за лекуване отвън Газа.
Подобно на Ахмед, Муна Алван също е сираче от войната и е разказана като WCNSF, когато идва в индонезийската болница. Двегодишното дете непрестанно викало " Мамо ", само че на вятъра, тъй като майка му е мъртва.
Муна е извадена отдолу под руините, откакто домът й е опустошен при въздушен удар удари. Родителите, братът и дядото на детето са убити. Момиченцето е с тежки пострадвания на едното око и със счупена челюст.
На железно легло в ъгъла на стаята в болница Насър в Хан Юнис, 11-годишната Дуня Абу Мехсен гледа останките от десния си крайник, завит в бели бинтове.
Момичето, с дълга къдрава коса, седи на ръба на леглото, облечено в кадифена алена рокля. Дуня е оживяла при въздушен удар с брат си Юсуф и по-малката си сестра. Домът им в квартал Ал-Амал в Хан Юнис, Южна Газа е ударен, до момента в който всички спят. Момичето губи родителите си, брат, сестра и своя десен крайник.
„ Когато видях татко ми, се уплаших, тъй като беше целият в кръв и затрупан с камъни. Хората стояха към нас, а сестра ми крещеше ”, споделя Дуня. „ Погледнах се и нямах крайник. Усетих болежка и единствената ми мисъл беше: „ Как изгубих крайници си? “, споделя момичето. Днес инвалидната количка е нейното само средство да излезе на открито и да диша чист въздух.
„ Днес изгубих крайници си и фамилията си, само че към момента имам фантазии. Искам да получа протеза на крайници, да пътувам, да стана доктор и тази война да свърши и децата ни да живеят в мир “, приключва 11-годишното дете.
Източник: skandal.bg
КОМЕНТАРИ