Моето семейство х 3
или по какъв начин една загуба и едно брачно крушение могат да доведат до фамилното благополучие
Никой в никакъв случай не може да планува какво ще е личното му семейство. Убедих се в това от персонален опит - в моята скромна биография на модерна жена на малко над междинната възраст попадат в действителност три фамилии, които мога да нарека свои.
Първо беше фамилията на моите родители.
Родих се като плод от артистичната обич на остаряла мома и стар ерген, най-малко съгласно критерия “подходяща за брак възраст ” от края на 60-те години. Майка ми - видна столична хубавица - нямала желание скоро да свива гнездо. За трийсет и петте си години татко ми, артистът, пък към момента не се приемал като задоволително поживял мъж и в бъдещите му креативен проекти не попадала тази роля. Два месеца по-късно, къде по насила, къде от немай къде, родителите ми вдигнали женитба и публично станали семейство.
В годините, в които живях с тях, това беше най-свободолюбивата, забавна и своенравна фамилия на света. В момента, в който потеглих на учебно заведение да вземем за пример, ми обясниха, че за обяд ще се постанова да си подготвям храна сама. Няма да не помни по какъв начин първите ми пържени яйца се циментираха за тигана, тъй като не знаех, че би трябвало на първо време да сложа масло. И по какъв начин по-късно старателно се пробвах да ги изчегъртам оттова освен, с цел да скрия следите от готварския си крах, само че и въпреки всичко да обядвам нещо. Другите деца ги будеха за закуска, а мен ме образоваха да върша кафе в италианска кафеварка и ми обясниха, че би трябвало да ги събуждам за работа, когато чуя откъм котлона… конски тътен. На това прилича бълбукащият тон от излизащо през цедката кафе - мога да го различа всред всички други и до през днешния ден.
Иначе всеки един от моите двама родители се грижеше за кариерата си, работеше, печелеше и имаше своите другари и занимания. Не помня нито една сцена на ревнивост или обидна дума у дома.
И по този начин, до момента в който гибелта не ги раздели.
Татко умря, когато бях на шестнайсет. В последните месеци от заболяването си не можеше да стане от леглото, по тази причина майка ми се трансформира в негови крайници, ръце и очи. Грижеше се за татко ми без лигавщини - сърдеше му се, когато не искаше да пие медикаменти, цупеше му се, в случай че откаже да яде и принудително го завиваше, с цел да не изстине. Един път, когато й се скарах, че настоятелно прави с него това, което тя си е решила за вярно, тя ме парира: “Татко ти постоянно ме е завивал и ми е махал очилата от носа, когато заспя пред тв приемника! За да ми е топличко и очилата да не ми убиват. Дошло е време аз да върша за него тези неща и ще ги върша до края! ”
Такава беше майка ми - обичаше татко ми до края и до края му се посвети изцяло. Без да знае, че с тази своя безрезервност ми съобщи най-важния фамилен урок - да се държим един за различен каквото и да става, до последно. Стига да има обич. В това родителско обръщение обаче имаше нещо, което тогава не разбрах. И поради което години по-късно търпях един сложен и безлюбовен брак, смятайки, че задачата да издържам на бурите в него е единствено моя. Не бях схванала, че любовта наложително би трябвало да е взаимна.
Първият ми брак стартира красиво и обещаващо.
Млади, влюбени, възхищаващи се взаимно един на различен индивиди, които не виждат нито един облак на фамилния си небосвод. Две деца, доста работа, нов дом и… трети човек във връзката. Само спонтанното влюбване в положение на фамилен обет не го бях планувала - струваше ми се, че откакто аз мога да обичам един човек вечно и той може да го направи за мен.
Разпадането на едно семейство за тези, които го съставляват, е еднакво на загубата на непосредствен. От своя бракоразвод излязох ранена и кървяща. Най-силно ме болеше от разочарованието, че и други неща, с изключение на гибелта, могат да разделят двама души, които са се обичали. И че в моя случай аз бях престанала да бъда обичаната. Трудно се продължава с такава прочувствена тежест на гърба. Защото, когато към този момент не си обичан, започваш да смяташ, че не можеш да бъдеш обичан по принцип. Че не заслужаваш обич. Че си най-обикновен и неосезаем човек, който в никакъв случай няма още веднъж да усети тези пеперуди в корема…
И малко по-късно те се разхвърчаха!
Срещнах втория си брачен партньор на най-необичайното за преди 10 години място за съществени връзки - фейсбук. Събра ни общата орис на фенове на кучетата, ползата към изкуството и кардинално бохемският метод на прекарване на света. Въпреки желанията ми повече да не се бракосъчетавам, три години след запознанството ни сключихме брак. Шест години след второто „ ДА! “, което споделих в живота си, още се опасявам, че това може да се разпадне. Но и всеки ден имам своите дребни доказателства, че за моето момче съм мечтаното момиче - дребният обелен и подготвен в чинията ми портокал сутрин; димящото кафе, донесено до бюрото ми, с цел да ме ободри; непредвидената целувка по врата, когато инцидентно минава зад стола ми; излизането на пръсти от спалнята, с цел да мога да поспя няколко минути повече от него; възхищението от персоналните ми дребни или огромни триумфи. Обичаме се. Всеки от нас може да продължи да живее без другия. Но нито един от нас не го желае.
Аз съм фамилен вид човек. Вярвам в фамилната институция и не я товаря с непотребни отговорности. Отдавна стопирах да се нервирам за битовизми като разпилян хол, неизчистени обувки или неприятно въодушевление. Научих, че щастието е метод на пътешестване, а не цел, до която да стигнеш. Живея го всеки ден, по мъничко, вардя си го, тъй като знам какъв брой е нежно. Опитвам се да го споделям с дъщерите си. Надявам се, че съм възпитала чувствителни души и будни мозъци, които един ден сами ще открият своята рецепта за фамилно благополучие.
“Ти си най-хубавата жена на цветя! ”, ми беше споделил веднъж брачният партньор ми. Слабият му български език беше станал причина вместо като най-хубава жена на цялото земно кълбо (на света), да се окажа най-хубава измежду дамите, направени от цветя… Всъщност тази дребна езикова неточност е най-красивото самопризнание, което съм получавала. Което единствено потвърждава, че постоянно грешките стават най-стабилните камъни, по които можем да стъпваме, с цел да излезем живи и себе си от буйна река. Точно както в фамилията - постигането на благополучие от време на време минава през нещастието.
Въпросът е единствено никога да не губиш способността да обичаш.
Мария Касимова-Моасе
Историята на фамилията на Мария Касимова-Моасе е част от акцията на " Верея " За повече здрави фамилии . Кампанията има две съществени направления: да покаже по какъв начин актуалното българско семейство се оправя с разнообразни провокации и все пак остава крепко и щастливо, и да разкрие фамилната терапия като една от опциите за опазване на фамилията хармонично.
Manager.bg и obekti.bg са посланици на кампанията „ За повече здрави фамилии “ дружно с az-jenata.bg, сп. Grazia, " Дарик радио ", сп. Eva, сп. " Жената през днешния ден ", mamaninja.bg, вестник „ Марица “, сп. „ Програмата ", „ Първите седем “, в. „ Стандарт “, webcafe.bg и Жюстин Томс.
Никой в никакъв случай не може да планува какво ще е личното му семейство. Убедих се в това от персонален опит - в моята скромна биография на модерна жена на малко над междинната възраст попадат в действителност три фамилии, които мога да нарека свои.
Първо беше фамилията на моите родители.
Родих се като плод от артистичната обич на остаряла мома и стар ерген, най-малко съгласно критерия “подходяща за брак възраст ” от края на 60-те години. Майка ми - видна столична хубавица - нямала желание скоро да свива гнездо. За трийсет и петте си години татко ми, артистът, пък към момента не се приемал като задоволително поживял мъж и в бъдещите му креативен проекти не попадала тази роля. Два месеца по-късно, къде по насила, къде от немай къде, родителите ми вдигнали женитба и публично станали семейство.
В годините, в които живях с тях, това беше най-свободолюбивата, забавна и своенравна фамилия на света. В момента, в който потеглих на учебно заведение да вземем за пример, ми обясниха, че за обяд ще се постанова да си подготвям храна сама. Няма да не помни по какъв начин първите ми пържени яйца се циментираха за тигана, тъй като не знаех, че би трябвало на първо време да сложа масло. И по какъв начин по-късно старателно се пробвах да ги изчегъртам оттова освен, с цел да скрия следите от готварския си крах, само че и въпреки всичко да обядвам нещо. Другите деца ги будеха за закуска, а мен ме образоваха да върша кафе в италианска кафеварка и ми обясниха, че би трябвало да ги събуждам за работа, когато чуя откъм котлона… конски тътен. На това прилича бълбукащият тон от излизащо през цедката кафе - мога да го различа всред всички други и до през днешния ден.
Иначе всеки един от моите двама родители се грижеше за кариерата си, работеше, печелеше и имаше своите другари и занимания. Не помня нито една сцена на ревнивост или обидна дума у дома.
И по този начин, до момента в който гибелта не ги раздели.
Татко умря, когато бях на шестнайсет. В последните месеци от заболяването си не можеше да стане от леглото, по тази причина майка ми се трансформира в негови крайници, ръце и очи. Грижеше се за татко ми без лигавщини - сърдеше му се, когато не искаше да пие медикаменти, цупеше му се, в случай че откаже да яде и принудително го завиваше, с цел да не изстине. Един път, когато й се скарах, че настоятелно прави с него това, което тя си е решила за вярно, тя ме парира: “Татко ти постоянно ме е завивал и ми е махал очилата от носа, когато заспя пред тв приемника! За да ми е топличко и очилата да не ми убиват. Дошло е време аз да върша за него тези неща и ще ги върша до края! ”
Такава беше майка ми - обичаше татко ми до края и до края му се посвети изцяло. Без да знае, че с тази своя безрезервност ми съобщи най-важния фамилен урок - да се държим един за различен каквото и да става, до последно. Стига да има обич. В това родителско обръщение обаче имаше нещо, което тогава не разбрах. И поради което години по-късно търпях един сложен и безлюбовен брак, смятайки, че задачата да издържам на бурите в него е единствено моя. Не бях схванала, че любовта наложително би трябвало да е взаимна.
Първият ми брак стартира красиво и обещаващо.
Млади, влюбени, възхищаващи се взаимно един на различен индивиди, които не виждат нито един облак на фамилния си небосвод. Две деца, доста работа, нов дом и… трети човек във връзката. Само спонтанното влюбване в положение на фамилен обет не го бях планувала - струваше ми се, че откакто аз мога да обичам един човек вечно и той може да го направи за мен.
Разпадането на едно семейство за тези, които го съставляват, е еднакво на загубата на непосредствен. От своя бракоразвод излязох ранена и кървяща. Най-силно ме болеше от разочарованието, че и други неща, с изключение на гибелта, могат да разделят двама души, които са се обичали. И че в моя случай аз бях престанала да бъда обичаната. Трудно се продължава с такава прочувствена тежест на гърба. Защото, когато към този момент не си обичан, започваш да смяташ, че не можеш да бъдеш обичан по принцип. Че не заслужаваш обич. Че си най-обикновен и неосезаем човек, който в никакъв случай няма още веднъж да усети тези пеперуди в корема…
И малко по-късно те се разхвърчаха!
Срещнах втория си брачен партньор на най-необичайното за преди 10 години място за съществени връзки - фейсбук. Събра ни общата орис на фенове на кучетата, ползата към изкуството и кардинално бохемският метод на прекарване на света. Въпреки желанията ми повече да не се бракосъчетавам, три години след запознанството ни сключихме брак. Шест години след второто „ ДА! “, което споделих в живота си, още се опасявам, че това може да се разпадне. Но и всеки ден имам своите дребни доказателства, че за моето момче съм мечтаното момиче - дребният обелен и подготвен в чинията ми портокал сутрин; димящото кафе, донесено до бюрото ми, с цел да ме ободри; непредвидената целувка по врата, когато инцидентно минава зад стола ми; излизането на пръсти от спалнята, с цел да мога да поспя няколко минути повече от него; възхищението от персоналните ми дребни или огромни триумфи. Обичаме се. Всеки от нас може да продължи да живее без другия. Но нито един от нас не го желае.
Аз съм фамилен вид човек. Вярвам в фамилната институция и не я товаря с непотребни отговорности. Отдавна стопирах да се нервирам за битовизми като разпилян хол, неизчистени обувки или неприятно въодушевление. Научих, че щастието е метод на пътешестване, а не цел, до която да стигнеш. Живея го всеки ден, по мъничко, вардя си го, тъй като знам какъв брой е нежно. Опитвам се да го споделям с дъщерите си. Надявам се, че съм възпитала чувствителни души и будни мозъци, които един ден сами ще открият своята рецепта за фамилно благополучие.
“Ти си най-хубавата жена на цветя! ”, ми беше споделил веднъж брачният партньор ми. Слабият му български език беше станал причина вместо като най-хубава жена на цялото земно кълбо (на света), да се окажа най-хубава измежду дамите, направени от цветя… Всъщност тази дребна езикова неточност е най-красивото самопризнание, което съм получавала. Което единствено потвърждава, че постоянно грешките стават най-стабилните камъни, по които можем да стъпваме, с цел да излезем живи и себе си от буйна река. Точно както в фамилията - постигането на благополучие от време на време минава през нещастието.
Въпросът е единствено никога да не губиш способността да обичаш.
Мария Касимова-Моасе
Историята на фамилията на Мария Касимова-Моасе е част от акцията на " Верея " За повече здрави фамилии . Кампанията има две съществени направления: да покаже по какъв начин актуалното българско семейство се оправя с разнообразни провокации и все пак остава крепко и щастливо, и да разкрие фамилната терапия като една от опциите за опазване на фамилията хармонично.
Manager.bg и obekti.bg са посланици на кампанията „ За повече здрави фамилии “ дружно с az-jenata.bg, сп. Grazia, " Дарик радио ", сп. Eva, сп. " Жената през днешния ден ", mamaninja.bg, вестник „ Марица “, сп. „ Програмата ", „ Първите седем “, в. „ Стандарт “, webcafe.bg и Жюстин Томс.
Източник: manager.bg
КОМЕНТАРИ