Идваме от една тъмна бездна; към една тъмна бездна вървим;

" Идваме от една тъмна бездна; към една тъмна пропаст вървим; светлото пространство сред тях назоваваме Живот.
Веднага щом се родим, стартира и завръщането; тръгването и завръщането съвпадат; всеки момент умираме. Затова, доста са ония, които са тръбели: Целта на живота е гибелта.
Но пък незабавно след раждането стартира и стремежът да творим, да сътворяваме, да трансформираме материята в живот; всеки момент се раждаме. Затова, доста са ония, които са тръбели: Целта на ефимерния живот е безсмъртието.
Във краткотрайно живите тела тези две течения водят война: а) нагорнището — към творчество, към живот, към безсмъртие; б) надолнището — към разлагане, към материя, към гибел.
И двете течения извират от недрата на прадревната същина. В началото животът изненадва; наподобява като нещо незаконно, като нещо „ макар природата “, като мимолетна реакция на тъмните извечни извори; само че от дълбините усещаме: Животът и той е изначален, той е нерушимият порив на Космоса.
Иначе, от кое място тази свръхчовешка мощ, която ни тласка от нероденото към роденото и ни предизвиква в битката — растения, животни, хора? И двете насрещни течения са свещени.
И по този начин — дългът ни е да осезаем идеала, който побира и уравновесява тези два големи, изначални и неунищожаеми порива; и по този блян да отмерваме нашата мисъл и нашата процедура. "

***

" Този Зов не е твой. Не приказваш ти — безбройни предшественици приказват с устата ти. Не желаеш ти — безчет генерации твои потомци желаят със сърцето ти.
Твоите мъртъвци не лежат в пръстта. Превърнали са се в птици, дървета, вятър. Седиш под сянката им, храниш се с плътта им, дишаш диханието им. Превърнали са се в хрумвания и пристрастености и дефинират волята и дейностите ти.
Далеч от теб, неподвижни стоят в несигурното време бъдещите генерации. Живеят, работят и копнеят в недрата и сърцето ти.
Първият ти дълг в този временен като гръмотевица момент, в който ти се разхождаш по земята, е, разширявайки своето „ аз “, да успееш да преживееш безкрайния път, забележимия и незабележим път на самия себе си.
Ти не си един; ти си цяла войска. Слънцето за момент озарява едно от твоите лица. И незабавно угасва, с цел да освети някое друго, по-младо зад теб.
Племето ти е огромното тяло — настоящо и бъдещо. Ти си една краткотрайна мимика, то е лицето. Ти си сянката, то е плътта.
Не си свободен. Хиляди невидими ръце държат твоите ръце и ги движат. Когато се гневиш, един прародител се пени в устата ти; когато се любиш, един пещерен прародител мучи в теб; когато спиш, гробове се отварят в паметта ти и главата ти се цялостни с върколаци. "

Превод от гръцки: Панос Статоянис