Идеята за преместване на центровете в космоса, за да се

Идеята за пренасяне на центровете в космоса, с цел да се решат редица съществени проблеми, свързани с потреблението на сила, опазването на околната среда и мащабирането е по-трудна за осъществяване, в сравнение с наподобява на пръв взор. На думи, всичко наподобява изцяло осъществимо, единственият проблем е сякаш финансирането на плановете.

Един някогашен инженер от НАСА с научна степен обаче изяснява, че това е „ ужасна, кошмарна, безполезна концепция “.

По пътя към центровете за данни в космоса има няколко спънки, всяка от които включва сложни инженерни провокации. В последна сметка всички те могат да бъдат решени до несъмнено равнище, само че до степента, за която мечтаят фирмите, занимаващи се с изкуствен интелект, това равнище ще бъде недостижимо на настоящия стадий от научно-техническото развиване на човешката цивилизация.

Да стартираме със зареждането. Според всички изказвания на последователите на „ зеленото “ потомство в орбита има безконечен и непрестанен източник на слънчева сила, защото Слънцето там в никакъв случай не залязва и няма атмосфера, която да отслабва лъчите му. Ето един образец: слънчевите панели на МКС с повърхност от 2500 квадратни метра са в положение да генерират 200 kW сила в пиковия си миг. Условен AI ускорител Nvidia H200 употребява 1 kW. Тази сила е задоволителна за зареждането на към три стелажа с AI ускорители Nvidia H200. На Земята новите центрове за данни с AI ускорители на Nvidia ще съдържат десетки хиляди от тях. Захранването на център за данни с 10 000 графични процесора на Nvidia би изисквало извеждането в орбита на 500 спътника с акумулатори като на МКС – което е най-хубавото, с което разполагаме през днешния ден. Звучи нереалистично.

Като вид може да се приказва за нуклеарна апаратура в орбита. В момента за сходни цели е позволено потреблението на радиоизотопни термоелектрически генератори, които нормално създават от 50 до 150 W. Може да се фантазира и за нуклеарен реактор в земната орбита. Аварийното или плануваното сриване на всички тези „ богатства “ в атмосферата ще докара до замърсяване на планетата с радиоактивни материали, защото може да ги разпръсне на огромна повърхност.

Охлаждането на сървърите в космоса е различен сложен инженерен проблем. Противно на общоприетото разбиране, безусловно не съществува такова нещо като „ галактически мраз “. Средната температура там ще бъде същата като междинната температура на Земята, само че единствено в случай че спътникът се върти като „ пиле на шиш “, по думите на създателя. В сянката температурата на телата във вакуума ще понижава лека-полека заради инфрачервеното лъчение до равнището на фоновото лъчение в галактиката, което ще бъде малко повече от безспорната нула. От страна на Слънцето по това време ще има нагряване до няколкостотин градуса. Но това не е целият проблем.

На Земята, посредством обдухване на радиаторите с въздух или изстудяване с течаща вода посредством конвекция, топлината се предава много елементарно на охлаждащия кръг. Във вакуума такива условия не съществуват, тъй че там елементарните радиатори са безполезни. Ще би трябвало да решим не казуса с охлаждането, а казуса с терморегулацията. На МКС това е комплицирана скица с амоняк като охлаждаща течност и отдалечени панели с огромна повърхност, които заради естественото лъчение изхвърлят топлота в пространството.

Системата за деен термоконтрол (ATCS) на МКС е образец за такава система за разпръскване на топлината. Границата на разпръскване на панелите на МКС е 16 kW, което е към 16 графични процесора H200 – малко повече от една четвърт от наземен долап. Системата за отклоняване на топлината е с размери 13,6 × 3,12 метра, което е към 42,5 квадратни метра. Ако вземем за основа 200 kW и приемем, че цялата тази мощ ще се подава към графичните процесори, ще е нужна система от топлинни радиатори с размери 12,5 пъти по-големи, т.е. към 531 квадратни метра, или към 20% от площта на съответния безоблачен масив.

С цялата тази обвързваща система това ще бъде доста огромен сателит с повърхност, неведнъж по-голяма от тази на МКС – и всичко това за сметка на три общоприети сървърни шкафа на Земята.

„ Крило на Boeing “ – терморегулиращ панел за изхвърляне на топлината от МКС

Третият проблем е радиацията. Слънчевата и галактическата радиация съставляват безкрайни потоци от заредени частици.

Космическите частици могат да имат голяма сила. Преминаването на заредена парченце през чип може да промени положението на транзистор (клетка) и даже изцяло да го изведе от строя. Разграждането на чиповете би било бързо и неконтролируемо. Днес чиповете за космоса се създават не по най-новите софтуерни процеси (това ги прави по-малко уязвими на радиация), както и при отчитане на специфична архитектура. В случая с AI ускорителите на Nvidia и всички останали нито едно от тези условия не е изпълнено. Изстрелването на такова нещо в космоса е все едно да го изхвърлим.

Невъзможно е надеждно да се отбрани електрониката в космоса. Първо, издигането на спомагателната маса в космоса с ракета би коствало тежестта си в злато. Второ, изключително мощните галактически частици, които попадат в щита основават лавина от частици с по-ниска сила, която би унищожила електрониката като изстрел отблизо разстояние.

И най-после, връзките. Комуникационните канали в космоса са с няколко порядъка по-тесни от оптичните информационни канали в центъра за данни. Това може и да не е толкоз значимо за изкуствения разсъдък, само че слабите информационни канали не са толкоз потребни. Това ще утежни процеса на мащабиране и този проблем също ще би трябвало да бъде решен.

Авторът обобщава:

„ Предполагам, че това е изцяло допустимо, в случай че в действителност го желаете, само че както демонстрирах нагоре, би било извънредно мъчно да се реализира, би било непропорционално скъпо спрямо центровете за данни на Земята, а продуктивността би била в най-хубавия случай посредствена. Ако към момента смятате, че си заслужава, поисквам ви триумф – космосът е сложен. Лично аз считам, че това е пагубно неприятна концепция, само че вие би трябвало да решите. “

Засега цялата тази история с центровете за данни в космоса наподобява по-скоро на надуване на балона към изкуствения разсъдък. Ръководствата на галактическите компании и разработчиците на хардуерни решения надали могат да бъдат наречени неумели или рисковани. Можем единствено да ги заподозрем, че волно или несъзнателно се пробват да наливат вода в мелницата на съмнителни търговски ползи. Дали това е по този начин? Можем единствено да спекулираме.