Загадката Яна Язова
" И търсим се до през днешния ден от епохи сами...
Но какъв брой крепко ме притискаш в тоя мрак!
Че чувстваш се мой подслон, за мен живееш ти.
Днес знаем, няма път, само че дано тръгнам отново!
И леко ни е така — с обич, сами вървим,
А в любовта си, Господи, пред теб ще се смирим. "
Нейната история не е българският еквивалент на пиесата „ Пигмалион ”, въпреки да двете да имат сходни детайли. Млада и красива дама с интелектуални заложби, дружно с прочут професор, който я закриля и направлява. Всъщност точно той измисля псевдонима Яна Язова на Люба Ганчева, а дамата се трансформира в „ единствената правописна неточност ” на професор Александър Балабанов, както се шушука в средите на софийската интелигенция при започване на предишния век.
За разлика от бедната цветарка Илайза Дулитъл обаче Яна (1912-1974) е щерка на прочут и състоятелен интелектуалец. Баща и Тодор Ганчев е лекар по философските науки, приключил в Цюрих, а майка и Радка Бешикташлиева е щерка на честен търговец от Цариград. Тя е родственица на Христо Ботев и на акад.Никола Начов – етнограф, библиограф и краевед. Люба учи в родния Лом, Видин и Пловдив, а след това - гимназия в София. Там приключва и славянска лингвистика, а в следствие специализира в Сорбоната.
Висока, извънредно красива с лешниковите си очи и дълги коси, само че и доста надарена, тя съумява да впечатли професора, на който носи тетрадка със свои стихове. Любовната история сред двамата жъне публичното отрицание поради разликата във възрастта от 33 години и фамилното състояние на професора. Въпреки пламенните му усеща към младата поетеса, той по този начин и не събира в никакъв случай храброст да се разведе с жена си, с която имат две към този момент пораснали дъщери.
Всъщност историята надалеч надвишава мащаба на една въпреки и пикантна световна клевета, а двамата основни герои са извънредно известни сами по себе си.
Проф.Александър Балабанов (1879-1955) е фамозен литературовед, преводач и критик, дълготраен учител в Софийски университет и идол на доста студентки. Люба е впечатлена от неговата осведоменост и взема решение да занесе в кабинета му тетрадка със свои стихотворения. От този ден насетне професорът покровителства младата жена до края на живота си. Препоръчва я в издания като „ Литературен глас ”, „ Вестник за дамата ”, „ Зора ” и „ Мир ” и спомага за издаването на нейните три стихосбирки, романите „ Ана Дюлгерова ”, „ Капитан ” и драмата „ Последният богохулник ”. Яна издава литература за деца и списва изданието „ Блок ”.
Зложелатели поучават професора да не задълбочава връзката си с младата студентка и да не прекарва толкоз време с нея, като отдават нейната обвързаност към възрастния и авторитетен човек на преимуществата, които и обезпечава тази непосредственост. Намират се даже хора, за които нейният триумф се дължи извънредно на неговото застъпничество и настояват, че тя не има особени литературни качества. Такива приказки я нервират, по тази причина тя прави няколко опита да се отдели от сянката на своя настойник. Докато следва във Франция се среща с милионера Джон /Ганчо/ Табаков, с който връзката стига даже до установяване на дата за женитба. Все отново тя се отхвърля от тази опция да си обезпечи един изключително прелестен и нехаен живот в интерес на проф. Балабанов. Яна има бурна връзка и с художника маринист Марио Жеков, при който заобикаля в Созопол. Там професорът още веднъж я преследва с писма и даже наема лодка, с цел да я види, само че най-после се завръща обезверен в София. След време обаче двойката още веднъж е видяна дружно. През 1943г. Язова се омъжва за инж. Христо Йорданов, който е един от шефовете на радио „ София ”, добре просветен и състоятелен човек, който умира през 1954г.
Творческият напредък на Яна Язова бива внезапно прекършен от промяната на властта през 1944г. Тя не се причислява към следената от властта интелигенция и отхвърля да написа нормалните за времето хвалебствия. За пръв път излиза от дълго безмълвие едвам през 1960г. като показва романът си „ Левски ” на издателство „ Народна просвета ”. Първоначално издателството го включва в своя график, само че след това излиза наяве, че няма да го издаде.
Яна Язова умира през 1974г. при прекомерно неизяснени условия. Точната дата на нейната гибел не е известна, тъй като е открита доста по-късно, като една от версиите за гибелта и твърди, че този факт напълно не е инцидентен и цели заличаването на неуместни за властта следи. След гибелта и изчезват ръкописите на неиздадените и книги, които са писани в интервала 1944-1974г. От Съюза на българските писатели е назначена комисия, която да ревизира жилището за нейните ръкописи, като се твърди, че те са попаднали преди този момент в ръцете на Николай Хайтов. Съществуват разнообразни версии към тази мистерия, по които към момента има прекалено много неясноти и различия.
Във всеки случай е несъмнено литературното завещание на Яна Язова. Трите сборника със стихотворения са свързани тематично с чувствеността на дамата, нейния нравствен живот и мистиката в естествените стихии. В стихотворенията и шестват гамени, сиромаси, циганки и типажи от ниските прослойки, което я отличава от сантименталната сладникавост на поезията, присъща за началото на предишния век. В прозата си Язова има пристрастия към тематиката за бунтарството срещу предразсъдъците, а историята е нейната буря. Тя основава и първият български исторически разказ с небългарска тема „ Александър Македонски ”. За задачата пътува до Сирия, Египет, Палестина и Турция. Книгата е приключена преди 1944, само че е отпечатана отчасти. Най-значимото и литературно дело – историческата трилогия „ Левски ”, „ Бенковски ” и „ Шипка ” е отпечатана едвам 13 години след гибелта и. Яна Язова остава в българската история като съществено литературно наличие и значимо творчество.
Ето някои от нейните популярни афоризми из „ Златни искри на скръбта ”:
„ Наградата и наказването не идат извън. Всеки самичък себе си санкционира и награждава ”.
„ Безкрайното огромно и нищото си наподобяват ”.
„ Грешките се схващат късно. Затова са неточности. ”
„ Да си автентичен не постоянно значи да си собствен. ”
„ Лицето на скромността, показано пред нас е засегнатост, тъй като посредством него ни се акцентира, че ние сме рискови завистници ”.
Но какъв брой крепко ме притискаш в тоя мрак!
Че чувстваш се мой подслон, за мен живееш ти.
Днес знаем, няма път, само че дано тръгнам отново!
И леко ни е така — с обич, сами вървим,
А в любовта си, Господи, пред теб ще се смирим. "
Нейната история не е българският еквивалент на пиесата „ Пигмалион ”, въпреки да двете да имат сходни детайли. Млада и красива дама с интелектуални заложби, дружно с прочут професор, който я закриля и направлява. Всъщност точно той измисля псевдонима Яна Язова на Люба Ганчева, а дамата се трансформира в „ единствената правописна неточност ” на професор Александър Балабанов, както се шушука в средите на софийската интелигенция при започване на предишния век.
За разлика от бедната цветарка Илайза Дулитъл обаче Яна (1912-1974) е щерка на прочут и състоятелен интелектуалец. Баща и Тодор Ганчев е лекар по философските науки, приключил в Цюрих, а майка и Радка Бешикташлиева е щерка на честен търговец от Цариград. Тя е родственица на Христо Ботев и на акад.Никола Начов – етнограф, библиограф и краевед. Люба учи в родния Лом, Видин и Пловдив, а след това - гимназия в София. Там приключва и славянска лингвистика, а в следствие специализира в Сорбоната.
Висока, извънредно красива с лешниковите си очи и дълги коси, само че и доста надарена, тя съумява да впечатли професора, на който носи тетрадка със свои стихове. Любовната история сред двамата жъне публичното отрицание поради разликата във възрастта от 33 години и фамилното състояние на професора. Въпреки пламенните му усеща към младата поетеса, той по този начин и не събира в никакъв случай храброст да се разведе с жена си, с която имат две към този момент пораснали дъщери.
Всъщност историята надалеч надвишава мащаба на една въпреки и пикантна световна клевета, а двамата основни герои са извънредно известни сами по себе си.
Проф.Александър Балабанов (1879-1955) е фамозен литературовед, преводач и критик, дълготраен учител в Софийски университет и идол на доста студентки. Люба е впечатлена от неговата осведоменост и взема решение да занесе в кабинета му тетрадка със свои стихотворения. От този ден насетне професорът покровителства младата жена до края на живота си. Препоръчва я в издания като „ Литературен глас ”, „ Вестник за дамата ”, „ Зора ” и „ Мир ” и спомага за издаването на нейните три стихосбирки, романите „ Ана Дюлгерова ”, „ Капитан ” и драмата „ Последният богохулник ”. Яна издава литература за деца и списва изданието „ Блок ”.
Зложелатели поучават професора да не задълбочава връзката си с младата студентка и да не прекарва толкоз време с нея, като отдават нейната обвързаност към възрастния и авторитетен човек на преимуществата, които и обезпечава тази непосредственост. Намират се даже хора, за които нейният триумф се дължи извънредно на неговото застъпничество и настояват, че тя не има особени литературни качества. Такива приказки я нервират, по тази причина тя прави няколко опита да се отдели от сянката на своя настойник. Докато следва във Франция се среща с милионера Джон /Ганчо/ Табаков, с който връзката стига даже до установяване на дата за женитба. Все отново тя се отхвърля от тази опция да си обезпечи един изключително прелестен и нехаен живот в интерес на проф. Балабанов. Яна има бурна връзка и с художника маринист Марио Жеков, при който заобикаля в Созопол. Там професорът още веднъж я преследва с писма и даже наема лодка, с цел да я види, само че най-после се завръща обезверен в София. След време обаче двойката още веднъж е видяна дружно. През 1943г. Язова се омъжва за инж. Христо Йорданов, който е един от шефовете на радио „ София ”, добре просветен и състоятелен човек, който умира през 1954г.
Творческият напредък на Яна Язова бива внезапно прекършен от промяната на властта през 1944г. Тя не се причислява към следената от властта интелигенция и отхвърля да написа нормалните за времето хвалебствия. За пръв път излиза от дълго безмълвие едвам през 1960г. като показва романът си „ Левски ” на издателство „ Народна просвета ”. Първоначално издателството го включва в своя график, само че след това излиза наяве, че няма да го издаде.
Яна Язова умира през 1974г. при прекомерно неизяснени условия. Точната дата на нейната гибел не е известна, тъй като е открита доста по-късно, като една от версиите за гибелта и твърди, че този факт напълно не е инцидентен и цели заличаването на неуместни за властта следи. След гибелта и изчезват ръкописите на неиздадените и книги, които са писани в интервала 1944-1974г. От Съюза на българските писатели е назначена комисия, която да ревизира жилището за нейните ръкописи, като се твърди, че те са попаднали преди този момент в ръцете на Николай Хайтов. Съществуват разнообразни версии към тази мистерия, по които към момента има прекалено много неясноти и различия.
Във всеки случай е несъмнено литературното завещание на Яна Язова. Трите сборника със стихотворения са свързани тематично с чувствеността на дамата, нейния нравствен живот и мистиката в естествените стихии. В стихотворенията и шестват гамени, сиромаси, циганки и типажи от ниските прослойки, което я отличава от сантименталната сладникавост на поезията, присъща за началото на предишния век. В прозата си Язова има пристрастия към тематиката за бунтарството срещу предразсъдъците, а историята е нейната буря. Тя основава и първият български исторически разказ с небългарска тема „ Александър Македонски ”. За задачата пътува до Сирия, Египет, Палестина и Турция. Книгата е приключена преди 1944, само че е отпечатана отчасти. Най-значимото и литературно дело – историческата трилогия „ Левски ”, „ Бенковски ” и „ Шипка ” е отпечатана едвам 13 години след гибелта и. Яна Язова остава в българската история като съществено литературно наличие и значимо творчество.
Ето някои от нейните популярни афоризми из „ Златни искри на скръбта ”:
„ Наградата и наказването не идат извън. Всеки самичък себе си санкционира и награждава ”.
„ Безкрайното огромно и нищото си наподобяват ”.
„ Грешките се схващат късно. Затова са неточности. ”
„ Да си автентичен не постоянно значи да си собствен. ”
„ Лицето на скромността, показано пред нас е засегнатост, тъй като посредством него ни се акцентира, че ние сме рискови завистници ”.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ