Има ли нещо по-важно от емоционалното състояние на твоето дете
И по този начин стигаме до неуместната имитация от оня анекдот: „ Като знам какъв инженер съм аз, мога да си показва ти какъв доктор си “
През всичките години на соца, а евентуално и по-късно, „ Бастилията “ беше най-авторитетната действителна гимназия в страната. Не знам за какво я приключих. Всъщност, знам – тъй като беше покрай Орлов мост, а пък учебното заведение по вътрешна архитектура, където ме одобриха (на първо място), беше надалеч. Тогава „ Бастилията “ се споделяше „ Димитър Полянов “ по името на съответния комунистически стихотворец и член на Шести състав на така наречен „ национален съд “. Днес тя се споделя „ Иван Вазов “ по името на огромния български реакционер и русофил (моля ви, не го ругайте!), а в по-разширен тип е „ 31 Кеймбриджска гимназия с проучване на непознати езици и математика “.
Още по мое време физиката, химията и математиката се изучаваха в гимназията повече, в сравнение с беше обичайно, и моята филантропична душа страдаше, само че пък учителите по тези ужасяващи предмети бяха доста свестни и с малцината като мен съвсем не се занимаваха, а просто им оставиха положителни оценки в дипломите, въпреки че ги прекараха през матури. От моето потомство „ Бастилията “ даде най-вече лекари, само че по какъв начин е в този момент – не знам. Знам единствено, че аз наподобявам доста повече на ученик на елитна класическа гимназия, в сравнение с елитна действителна, само че какво значение би могло да има това, не се сещам.
Знам също, че „ Бастилията “ се старае да поддържа свое пространство в обществените мрежи. Аз също по сантиментални аргументи съм част от това пространство, та виждам какво се появява там. За жал, не се появяват напрегнати полемики, нито пък се пази някаква идеологическа, културна или морална позиция, само че пък като цяло мястото наподобява на непресъхващ извор на мъдрости в жанр „ Паулу Коелю “ и „ Ошо “. С което към този момент напълно се доближаваме до същинската цел на нашето изложение, криеща се до този миг зад воалите на недомлъвки и догадки.
Нашето изложение е за следното. Сред останалата мъдрост, вниманието ни притегля едно меме, отдадено на детските усеща, съотнесени къмто просветителния развой. Сентенцията гласи:
„ Емоционалното положение на твоето дете е доста по-важно от оценките му в учебно заведение “.
И несъмнено, съответната картинка:
Излишно е да загатвам, че незабавно попадна в моята сбирка „ Крилати тъпизми “.
Нека го кажем в самото начало: най-важното нещо в учебно заведение са оценките на учениците. Целта на образователния развой е придобиването на познания, а оценките са формалния израз на това до каква степен тази цел е реализирана. Оценките са документ за осъществяването на работата, за която децата са там. Емоционалното им положение е много по-нататък в класацията – без значение дали е достоверно или симулирано с някаква цел. А детското прочувствено положение може да е най-разнообразно – от негата по несподелената обич до фрустрацията от закъснението за придобиване на най-новия айфон.
Да кажеш, че възприятията на учениците са по-важни от оценките им, е все едно да кажеш, че насладата и душевната естетика на футболистите са доста по-важни от резултата от мача. Или тези на бойците – от съответния излаз от борбата.
Но това е закономерният свършек на либерализма. Детето е превърнато в необикновен тип персона, над чиято душевна естетика би трябвало да трепери цялото общество без да се интересува дали самото дете се нуждае от това и дали това е най-хубавото за него. Стига се до такава степен, че сакън да не увредиш детската душа (доста жилава по принцип), оставяш институцията на назад във времето. А едно време институцията (училището) вдъхваше почит и доста рядко виновните и загрижени родители си позволяваха да кажат на детето си, че учебното заведение и учителите не са прави. Днес, от няколко десетилетия насам, те не са прави по дифолт. И това разбиране е въпрос на независимост и гражданско достолепие.
И не щеш ли всяка компликация, всяко тестване, пред което се изправя детето по пътя на личностното си създаване, стартира да се преглежда като посягане против достолепието му. По този метод детето се научава да заобикаля компликациите, усилието, напрежението на волята, до момента в който стигне до оня миг, когато като студент откри за доста по-естествено да купи дипломата си, в сравнение с да я заслужи с труд. И по този начин стигаме до неуместната имитация от оня анекдот: „ Като знам какъв инженер съм аз, мога да си показва ти какъв си доктор “.
Бягството от компликации, страхът от опозиция, недопускането на мисълта за страдалчество в процеса на промяна на личността води до ужасяващи резултати. А в това време към момента се възхищаваме от някои качества, от някои персони, забравяйки, че те са плод на изпитание, битка и опозиция. Най-хубавите човешки черти са плодове от извоювани борби със себе си и с събитията. Битки, доста по-сериозни от тази да те изпитат на черната дъска и да ти пишат оценка. Но с тази борба се почва, с тази игра на същинска борба. И постоянно дали ти е кеф, или не няма никакво значение. Всички, които назоваваме „ герои “ са минали през тествания, наложително съпроводени от мъжество. Да не приказваме за мъчениците!
Да щадим възприятията на детето, да го пазим от негативни страсти, да го държим да вирее неясно под похлупака на обезпечените „ права “ – сходна философия води човечеството към неизбежна идиокрация. Но пък огромни маси безволеви идиоти се ръководят по-лесно от огромни маси калени в компликации мъжаги, привикнали да рискуват живота си в името на своите убеждения. Идиотите са желаните жители на дълбоката страна.
Мисля, че е доста по-добре да заставиш детето да си напише домашното по математика, даже и „ прочувственото му положение “ да пищи от това, в сравнение с да го поощряваш да обмисли съществено биологичния си пол и „ естественото “ си право на оргазъм. Силни и качествени хора се коват, не се поливат в саксия. Коват се с огромния чук по този начин, че да хвърчат искри. Иначе не сме за на никое място. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Още от създателя:
През всичките години на соца, а евентуално и по-късно, „ Бастилията “ беше най-авторитетната действителна гимназия в страната. Не знам за какво я приключих. Всъщност, знам – тъй като беше покрай Орлов мост, а пък учебното заведение по вътрешна архитектура, където ме одобриха (на първо място), беше надалеч. Тогава „ Бастилията “ се споделяше „ Димитър Полянов “ по името на съответния комунистически стихотворец и член на Шести състав на така наречен „ национален съд “. Днес тя се споделя „ Иван Вазов “ по името на огромния български реакционер и русофил (моля ви, не го ругайте!), а в по-разширен тип е „ 31 Кеймбриджска гимназия с проучване на непознати езици и математика “.
Още по мое време физиката, химията и математиката се изучаваха в гимназията повече, в сравнение с беше обичайно, и моята филантропична душа страдаше, само че пък учителите по тези ужасяващи предмети бяха доста свестни и с малцината като мен съвсем не се занимаваха, а просто им оставиха положителни оценки в дипломите, въпреки че ги прекараха през матури. От моето потомство „ Бастилията “ даде най-вече лекари, само че по какъв начин е в този момент – не знам. Знам единствено, че аз наподобявам доста повече на ученик на елитна класическа гимназия, в сравнение с елитна действителна, само че какво значение би могло да има това, не се сещам.
Знам също, че „ Бастилията “ се старае да поддържа свое пространство в обществените мрежи. Аз също по сантиментални аргументи съм част от това пространство, та виждам какво се появява там. За жал, не се появяват напрегнати полемики, нито пък се пази някаква идеологическа, културна или морална позиция, само че пък като цяло мястото наподобява на непресъхващ извор на мъдрости в жанр „ Паулу Коелю “ и „ Ошо “. С което към този момент напълно се доближаваме до същинската цел на нашето изложение, криеща се до този миг зад воалите на недомлъвки и догадки.
Нашето изложение е за следното. Сред останалата мъдрост, вниманието ни притегля едно меме, отдадено на детските усеща, съотнесени къмто просветителния развой. Сентенцията гласи:
„ Емоционалното положение на твоето дете е доста по-важно от оценките му в учебно заведение “.
И несъмнено, съответната картинка:
Излишно е да загатвам, че незабавно попадна в моята сбирка „ Крилати тъпизми “.
Нека го кажем в самото начало: най-важното нещо в учебно заведение са оценките на учениците. Целта на образователния развой е придобиването на познания, а оценките са формалния израз на това до каква степен тази цел е реализирана. Оценките са документ за осъществяването на работата, за която децата са там. Емоционалното им положение е много по-нататък в класацията – без значение дали е достоверно или симулирано с някаква цел. А детското прочувствено положение може да е най-разнообразно – от негата по несподелената обич до фрустрацията от закъснението за придобиване на най-новия айфон.
Да кажеш, че възприятията на учениците са по-важни от оценките им, е все едно да кажеш, че насладата и душевната естетика на футболистите са доста по-важни от резултата от мача. Или тези на бойците – от съответния излаз от борбата.
Но това е закономерният свършек на либерализма. Детето е превърнато в необикновен тип персона, над чиято душевна естетика би трябвало да трепери цялото общество без да се интересува дали самото дете се нуждае от това и дали това е най-хубавото за него. Стига се до такава степен, че сакън да не увредиш детската душа (доста жилава по принцип), оставяш институцията на назад във времето. А едно време институцията (училището) вдъхваше почит и доста рядко виновните и загрижени родители си позволяваха да кажат на детето си, че учебното заведение и учителите не са прави. Днес, от няколко десетилетия насам, те не са прави по дифолт. И това разбиране е въпрос на независимост и гражданско достолепие.
И не щеш ли всяка компликация, всяко тестване, пред което се изправя детето по пътя на личностното си създаване, стартира да се преглежда като посягане против достолепието му. По този метод детето се научава да заобикаля компликациите, усилието, напрежението на волята, до момента в който стигне до оня миг, когато като студент откри за доста по-естествено да купи дипломата си, в сравнение с да я заслужи с труд. И по този начин стигаме до неуместната имитация от оня анекдот: „ Като знам какъв инженер съм аз, мога да си показва ти какъв си доктор “.
Бягството от компликации, страхът от опозиция, недопускането на мисълта за страдалчество в процеса на промяна на личността води до ужасяващи резултати. А в това време към момента се възхищаваме от някои качества, от някои персони, забравяйки, че те са плод на изпитание, битка и опозиция. Най-хубавите човешки черти са плодове от извоювани борби със себе си и с събитията. Битки, доста по-сериозни от тази да те изпитат на черната дъска и да ти пишат оценка. Но с тази борба се почва, с тази игра на същинска борба. И постоянно дали ти е кеф, или не няма никакво значение. Всички, които назоваваме „ герои “ са минали през тествания, наложително съпроводени от мъжество. Да не приказваме за мъчениците!
Да щадим възприятията на детето, да го пазим от негативни страсти, да го държим да вирее неясно под похлупака на обезпечените „ права “ – сходна философия води човечеството към неизбежна идиокрация. Но пък огромни маси безволеви идиоти се ръководят по-лесно от огромни маси калени в компликации мъжаги, привикнали да рискуват живота си в името на своите убеждения. Идиотите са желаните жители на дълбоката страна.
Мисля, че е доста по-добре да заставиш детето да си напише домашното по математика, даже и „ прочувственото му положение “ да пищи от това, в сравнение с да го поощряваш да обмисли съществено биологичния си пол и „ естественото “ си право на оргазъм. Силни и качествени хора се коват, не се поливат в саксия. Коват се с огромния чук по този начин, че да хвърчат искри. Иначе не сме за на никое място. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Още от създателя:
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ