I. Спомен от детството Детският страх е невинен. Детският страх има име. За

I. Спомен от детството

Детският боязън е почтен.
Детският боязън има име.

За да дам очилата на баба ми,
тя ме плашеше с мечките.
Аз се плашех от мечките.

Страх ме беше от мечките.

Но неотдавна край селото
спря лагер черни роми
и под звуците на дайретата
заигра добродушно муден звяр –
моят боязън дотогавашен
с две вериги на бърните
и прокапала четина.

Бях и щастлив,
и нещастен.
С отмъстителна веселба
шепа косми отскубнах аз,
без да видят мечкарите…

Детският боязън е почтен.
Детският боязън има име.
Аз растях непокорен
и смел,
и щастлив.

Много хора ме плашеха
по-коварно от баба ми,
но поучен от мечката,
унизявах страха.

(Самият дявол даже
направи опит да се пошегува.
Но аз
откъснах четвърт от опашката му
и си направих дяволско камшиче.)

И растях непокорен
и смел,
и щастлив!

Като птица –
но ястреб!
С крила на ястреб
и очи на ястреб.

Плашилата култивиран ме единствено разсмиваха –
от сламените им глави
гнезда за кукувици правех.

Тогава
дребните стопани
изтръпнаха от вярно предусещане –
ако разкъсам всички чучула,
одързостените врабци
ще накълват
закръглените зелки.

Бях разгласен за нездравословна птица.

А аз
детински иронично заявих,
че смелостта,
най-мъжката от всички добродетели,
през някои сезони
се трансформира
в национално злополучие.
Бутилката с Безименния страх
Аз израснах смел,
непокорен
и щастлив!

В деня,
когато станах пълновръстен,
дойдоха моите другари.
Най-смелите,
най-честните.

И ядохме,
и пихме
до среднощ…

Среднощ.

В минутата,
която означи
началото на мъжките ми дни,
една човешка сянка влезе в стаята.
Наздраве! – сподели тя
и ми подаде
бутилка с непознато пиво.
Надигнах я с пиянско трогване
и ужасèн се строполих на пода.
Усетих по какъв начин в кръвта ми се промъква
като олово тежък,
като гущер гнусен,
смразяващ жилите ми боязън.

А сянката, надвесена над мен,
изрече необичайно проклинание:
О, Безименний,
скрий се в кръвта му,
скрий се в устните, дето целува,
скрий се в сянката, дето го следва,
в хляба, който яде,
във водата
и в фантазиите му,
и в съня му,
в насладата му,
и в тъгата.
О, Безименний,
скрий се…
Не помня повече.

……………………………………

Махнете този самун!
Страхувам се.
Водата е отровна!
Пийте вие.

Моята сянка ме шпионира –
след мене постоянно върви.
Но аз ще я прищипна на вратата.
Или не –
ще я изтрия с гумичка.

Луната искаше да се стовари по главата ми.
Не ме умери
и цамбурна в локвата.
Няма да я изваждам.
Там да си стои.
Разказ на мой другар за мене, откакто съм изпил бутилката с Безименния страх
Страхът обезличи душата му.
Пред всяка вдигната ръка
главата си за удари подлагаше.
Фрази, кухи като змийски зъби,
тровеха с безсмислие кръвта му.

Намрази хората.
И себе си намрази.

Страхлив и злобен
забягна в планината.
При мечките.
Живееше при тях
и почна да им подражава.

Човешките си контури изгуби.

От обезсърчение и боязън
Извършваше безсмислени жестокости.

Легенди се понесоха за него…

Тогава друга истина научихме –
че не безстрашните,
а същински страхливите
внушават същинския боязън у другите.

… В дъждовна заран
черни роми
запъплиха към планината.

Три дни го преследваха от връх на връх.
Той спеше върху клоните на гъстите дървета.

Стипчиви ябълки
и недозрели круши
в гримаси изкривяваха лицето му.
А черните беснееха изпод,
защото мислеха, че той им се надсмива.

От апетит и изтощеност бе задремал.
Когато се разсъни,
той усети
на бърните си две халки студени.

С дайрета го подкараха надолу.
Събра се любопитно голям брой.
Разглеждаха го,
както се преглежда мечка.
Изгубил бе човешките си контури.

Наоколо –
детински същества,
с глави, безформено огромни
на гении
и идиоти,
протягаха нестабилно ръце
и скубеха фъндъци от косите му.

Обезумял от болки,
той играеше,
разсмиваше ги с неуместно ръмжене.

Константин Павлов