Споровете около „Оръжията и човекът“ - национални комплекси или браним националното достойнство
И не по-малък проблем, въпреки и зародил след това - не директно обвързван с пиесата е, че още веднъж беше вкарана политика и в този спор
„ Оръжията и индивидът “ е пиеса в три дейности от световноизвестния ирландски драматург Бърнард Шоу, сложена за първи път през 1894 година в спектакъл „ Авеню “ в Лондон. Това е една от най-често поставяните комедии на Нобеловия лауреат, като в началото персонажите и местата са условни, само че в желанието си да звучи по-реалистично Шоу взема решение да я сложи в подтекста на неотдавна завършилата на Балканите Сръбско-българска война, като в място на действието се трансформира домът на офицер Петков в малко градче край Драгоман в България след края на борбата при Сливница през 1885 година
Истината е, че Шоу обаче в никакъв случай не е идвал в България, въпреки самичък да се е хвалил с достоверността на творбата си: „ Създава усещане, че фактически съм бил в България. ” Защо тъкмо тази война взема решение да бъде в полезрението му, а не някои от многото, които да вземем за пример води Обединеното кралство по това време, е евентуално въпрос, чийто отговор няма в никакъв случай да разберем. Или пък за какво не осмива сърбите – нали те също са балканци. Може да е, тъй като през 1894 година е нямало по какъв начин да си разреши да се подиграва с английските порочни привички, тъй като в случай че приказваме за пияници, самият Шоу е признавал, че за множеството хора ирландците са или пияници, или клоуни. (особено пък англичаните – допълваме ние). А може и да е, тъй като обичайно Англия постоянно е била против нашите ползи, както постоянно е била в съюзни – под една или друга форма - връзки със Сърбия.
Със сигурност въздействие оказва и Сидни Уеб, социалист и някогашен министър, от който Шоу желае съвет за пиесата. Именно той го насочва към Сръбско-българската война.
Сюжетът на пиесата
се върти към манталитета – на преследваният капитан Блънчли, швейцарски наемник в разгромената от българите сръбска войска, на Райна - сгодена за героя от борбата при Сливница капитан Саранов, на бащата на Райна - най-високопоставения в българската войска офицер майор Петков, на брачната половинка му Катерина. Нищо нетипично, само че показателно е, че за Шоу – както тогава за редица европейци, по този начин и в този момент – акцентът е върху дивите и простовати хора, по-близко до Ориента, спрямо цивилизованите и културни хора от Западна Европа.
И тук идва това, което директно ни визира – в пиесата косвено се осмива подвигът на българите при Сливница, бойците ни са изкарани пияници, а всички българи – необразовани, елементарни и нечистоплътни, като още с слагането си е провокирала съществени рецензии, а Шоу е упрекван в преднамерено отношение към България и българите.
Ето единствено няколко цитата от пиесата, от които излиза наяве какво е отношението на създателя към нас:
„ Райна: Знаете ли какво е библиотека?
Мъжът: Библиотека? Стая, цялостна с книги.
Райна: Да, ние имаме такава, единствената в България. ”
Шоу разказва библиотеката:
„ …съоръжението се състои от една лавица, на която са подредени разръфани книги, облечени в остаряла хартия с петна от кафе. ”
Петков: Как си, скъпа?
Катерина /жена му/: Ох, нормалните възпаления на гърлото, нищо друго.
Петков /убедено/: Защото си миеш врата всеки ден, какъв брой пъти да ти споделям.
Не са на положително тези нови традиции. Всичкото това миене не е положително за здравето, не е естествено. Имаше един англичанин във Филипополис, който се миеше със студена вода всяка заран, като станеше. Отвратително! Всичко това идва от англичаните: климатът им ги мърси толкоз доста, че непрекъснато се мият. Виж татко ми! Цял живот не се е къпал и живя до 98 – най-здравият човек в България. Не ми е кахър да се умия един път седмично за пред света, само че всеки ден си е напряко смешно.
Не мъчно даже единствено от тези два цитата да се досетим за какви ни е мислил очевидно Шоу – необразовани, мръсни, простовати хора, чиито библиотеки са някакви си два рафта, с „ разръфани книги “. И е значимо да подчертаем, че тази пиеса не е превеждана на български език близо 130 години, забранявана е и в международен мащаб, което ясно приказва, че освен ние сме видели проблем в изказванията, които пробва да наложи по отношение на цяла нация.
В хода на диалозите пък Блънтчли се изрича и снизходително за българската войска: „ Каква войска! Правят оръдия от черешови дървета, а офицерите изпращат дамите си да всяват дисциплинираност! “.
Още по-сериозният проблем, по-обидното е, че тук приказваме за присмиване на български герои, защитаващи родината си при едно от н а й-епичните сражения в историята на българската войска, а точно
Битката при Сливница през 1885 година
която е наричана и българското военно знамение, тъй като първоначално ние сме едвам с 12 000 бойци, три дни по-късно на бойното поле са 32 000, против в началото 25 000 сръбски бойци, а в последния ден край Сливница към този момент се борят 40 000 сърби. Жертвите са хиляди, само че даже и на този числово неравностоен декор, България губи към 1 800 свои бойци, а Сърбия над 2 100.
Битката при Сливница е определяна и като бойното кръщение на младата Българска войска, като с успеха си в нея пазиме Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Героичните прояви на безстрашния български боец предизвикат и огромния стихотворец Иван Вазов да сътвори великата си творба „ Новото гробище над Сливница ” - апотеоз на храбростта на българските воини.
...Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти почтена зарад тях,
и те за теб почтени, майко, бяха
И твойто име единствено кат мълвяха,
умираха без боязън...
Но за какво Шоу, въпреки въпросът да е реторичен, насочвайки се към тази борба, не обръща внимание на нещо доста по-ценно, по-заслужаващо внимание, по-велико – като се изключи че една свободна едвам от седем години страна, съумява да отбрани Съединението си и да потвърди на целия свят, че даже без генерали, младата българска войска се бие за достойнството си, за обединяването си, а смелостта и достойнството взимат превес над всичко останало. Тази победа е и една от най-важните в нашата военна история, а и изобщо в историята ни.
Джон Малкович
За да се върнем към наши дни, когато световноизвестният американски артист, режисьор и продуцент Джон Малкович ще сложи пиесата – не къде да е, а точно в Народния спектакъл, носещ името на Вазов, увековечил и преклонил се пред героизма на българския боец, подигран от Шоу. Това, в случай че не е абсурд, здраве му кажи.
70-годишният Малкович има дългогодишна и сполучлива актьорска кариера, в това число номинации за „ Оскар “, БАФТА и „ Златен глобус “, притежател е на „ Еми “ и на другия оценки от огромните кино фестивали по света. Няма да излъжем, в случай че кажем, че самото му наличие у нас, както и това, че ще сложи пиеса, режисирана от него, единствено по себе си е чест за българското изкуство, за българския спектакъл, както и за страната ни.
Обаче няма да излъжем, в случай че кажем и че съответно тази пиеса е подигравка с националните ни герои, с България, с тези славни и велики дни от предишното ни. Пиеса, в която доста от героите са българи и имат комични облици, представящи освен тях, а изобщо българите в неприятна светлина. Макар главната цел на Шоу е да осмее публичните настроения, възхваляващи войната (не съответно тази, а въобще), той въпреки всичко базира цялото си произведение върху една от най-славните борби в българската история. А самият създател е бил сериозен към националния подвиг като цяло, като една от рецензиите му към родната Ирландия е била точно това – прекомерно доста се цени националното, героичното, успехите в борби. Това му мнение – в частност – не би породила никакви несъгласия, в случай че с цел да потвърди вижданията си, той не употребява и не осмива подвизи на друга страна, чиято история изобщо не познава – както самичък е казвал.
Разбира се, Малкович отбрани постановката „ Оръжията и индивидът “, чиято премиера е в Народния спектакъл на 7, 8 и 9 ноември, като сподели, че не можел да направи нищо друго, с изключение на да се забавлява от изказванието, че е пристигнал тук да сложи пиеса, с която да се присмива на България. Заяви и: „ Харесвам тази пиеса, тъй като е ирония на идеализираната обич. И още повече, че демонстрира безсмислицата на войната “. Това му изказване слага на напред във времето идващ проблем – войната не е нещо, което би трябвало да насърчаваме, да сме войнолюбци не е мотив за похвала, само че не ние, а сърбите ни афишират война, тъй като в техните шовинистични планове и сметки за цялостна надмощие на Балканите, изрично не влиза Съединението на България. Поради което пиеса, която осмива хора, принудени да пазят страната си, едва ли е най-подходяща за слагане точно в тази страна. Обидно е...
И е обидно, не тъй като сме някакви крайни националисти, не тъй като, видите ли, нямаме възприятието за комизъм, не тъй като желаеме да цензурираме Шоу или Малкович, или минимум изкуството, а тъй като Сръбско-българската война и борбите в нея, са едни от най-героичните и почтени моменти от военната ни история, с които без никакво подозрение можем да се гордеем, би трябвало да се гордеем. Защото няма по какъв начин да осмиваме предците си, дали живота си с цел да защитят Съединението. Обратното ще приказва доста неприятно за нас.
И не по-малък проблем, въпреки и зародил след това - не директно обвързван с пиесата е, че още веднъж беше вкарана политика и в този спор, посредством и на немалка част от приветстващите постановката у нас, съгласно които всички, изказали доводи против слагането тук на „ Оръжията и индивидът “, са пишман патриоти, войнолюбци, нелепи, жалки, неблагодарни за достойнството, която ни оказва Малкович, непризнаващи огромния талант на Шоу и впрочем.
След като Съюзът на писателите у нас разкритикуваха слагането и на родна сцена, Малкович репликира: „ Нямам визия какво е това Съюзът на българските писатели. Нали това е съюзът, който е изключил Георги Марков преди време? “ Надали някой е толкоз доверчив да има вяра, че Малкович в миналото е чувал за Съюз на българските писатели, да не приказваме за Марков. И както стана ясно, това е имитация, подсказана му от родната актриса Искра Ангелова, известна с политическите си желания, постоянно включващи опетняване и присмиване на всичко родно. Разбира се, артистът и режисьор концепция си няма за това, той – очевидно заради непознаването както на историята, по този начин и съответно на събитията, довели до въпросната война, се пробва да отбрани постановката си
Разбира се, дано забележим прочита на Малкович на родна сцена. Може пък да ни изненада прелестно, без да се пробва да предизвика антибългарски настроения, осмиващи цялата ни страна, българите и славната ни в тези години войска.
„ Оръжията и индивидът “ е пиеса в три дейности от световноизвестния ирландски драматург Бърнард Шоу, сложена за първи път през 1894 година в спектакъл „ Авеню “ в Лондон. Това е една от най-често поставяните комедии на Нобеловия лауреат, като в началото персонажите и местата са условни, само че в желанието си да звучи по-реалистично Шоу взема решение да я сложи в подтекста на неотдавна завършилата на Балканите Сръбско-българска война, като в място на действието се трансформира домът на офицер Петков в малко градче край Драгоман в България след края на борбата при Сливница през 1885 година
Истината е, че Шоу обаче в никакъв случай не е идвал в България, въпреки самичък да се е хвалил с достоверността на творбата си: „ Създава усещане, че фактически съм бил в България. ” Защо тъкмо тази война взема решение да бъде в полезрението му, а не някои от многото, които да вземем за пример води Обединеното кралство по това време, е евентуално въпрос, чийто отговор няма в никакъв случай да разберем. Или пък за какво не осмива сърбите – нали те също са балканци. Може да е, тъй като през 1894 година е нямало по какъв начин да си разреши да се подиграва с английските порочни привички, тъй като в случай че приказваме за пияници, самият Шоу е признавал, че за множеството хора ирландците са или пияници, или клоуни. (особено пък англичаните – допълваме ние). А може и да е, тъй като обичайно Англия постоянно е била против нашите ползи, както постоянно е била в съюзни – под една или друга форма - връзки със Сърбия.
Със сигурност въздействие оказва и Сидни Уеб, социалист и някогашен министър, от който Шоу желае съвет за пиесата. Именно той го насочва към Сръбско-българската война.
Сюжетът на пиесата
се върти към манталитета – на преследваният капитан Блънчли, швейцарски наемник в разгромената от българите сръбска войска, на Райна - сгодена за героя от борбата при Сливница капитан Саранов, на бащата на Райна - най-високопоставения в българската войска офицер майор Петков, на брачната половинка му Катерина. Нищо нетипично, само че показателно е, че за Шоу – както тогава за редица европейци, по този начин и в този момент – акцентът е върху дивите и простовати хора, по-близко до Ориента, спрямо цивилизованите и културни хора от Западна Европа.
И тук идва това, което директно ни визира – в пиесата косвено се осмива подвигът на българите при Сливница, бойците ни са изкарани пияници, а всички българи – необразовани, елементарни и нечистоплътни, като още с слагането си е провокирала съществени рецензии, а Шоу е упрекван в преднамерено отношение към България и българите.
Ето единствено няколко цитата от пиесата, от които излиза наяве какво е отношението на създателя към нас:
„ Райна: Знаете ли какво е библиотека?
Мъжът: Библиотека? Стая, цялостна с книги.
Райна: Да, ние имаме такава, единствената в България. ”
Шоу разказва библиотеката:
„ …съоръжението се състои от една лавица, на която са подредени разръфани книги, облечени в остаряла хартия с петна от кафе. ”
Петков: Как си, скъпа?
Катерина /жена му/: Ох, нормалните възпаления на гърлото, нищо друго.
Петков /убедено/: Защото си миеш врата всеки ден, какъв брой пъти да ти споделям.
Не са на положително тези нови традиции. Всичкото това миене не е положително за здравето, не е естествено. Имаше един англичанин във Филипополис, който се миеше със студена вода всяка заран, като станеше. Отвратително! Всичко това идва от англичаните: климатът им ги мърси толкоз доста, че непрекъснато се мият. Виж татко ми! Цял живот не се е къпал и живя до 98 – най-здравият човек в България. Не ми е кахър да се умия един път седмично за пред света, само че всеки ден си е напряко смешно.
Не мъчно даже единствено от тези два цитата да се досетим за какви ни е мислил очевидно Шоу – необразовани, мръсни, простовати хора, чиито библиотеки са някакви си два рафта, с „ разръфани книги “. И е значимо да подчертаем, че тази пиеса не е превеждана на български език близо 130 години, забранявана е и в международен мащаб, което ясно приказва, че освен ние сме видели проблем в изказванията, които пробва да наложи по отношение на цяла нация.
В хода на диалозите пък Блънтчли се изрича и снизходително за българската войска: „ Каква войска! Правят оръдия от черешови дървета, а офицерите изпращат дамите си да всяват дисциплинираност! “.
Още по-сериозният проблем, по-обидното е, че тук приказваме за присмиване на български герои, защитаващи родината си при едно от н а й-епичните сражения в историята на българската войска, а точно
Битката при Сливница през 1885 година
която е наричана и българското военно знамение, тъй като първоначално ние сме едвам с 12 000 бойци, три дни по-късно на бойното поле са 32 000, против в началото 25 000 сръбски бойци, а в последния ден край Сливница към този момент се борят 40 000 сърби. Жертвите са хиляди, само че даже и на този числово неравностоен декор, България губи към 1 800 свои бойци, а Сърбия над 2 100.
Битката при Сливница е определяна и като бойното кръщение на младата Българска войска, като с успеха си в нея пазиме Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Героичните прояви на безстрашния български боец предизвикат и огромния стихотворец Иван Вазов да сътвори великата си творба „ Новото гробище над Сливница ” - апотеоз на храбростта на българските воини.
...Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти почтена зарад тях,
и те за теб почтени, майко, бяха
И твойто име единствено кат мълвяха,
умираха без боязън...
Но за какво Шоу, въпреки въпросът да е реторичен, насочвайки се към тази борба, не обръща внимание на нещо доста по-ценно, по-заслужаващо внимание, по-велико – като се изключи че една свободна едвам от седем години страна, съумява да отбрани Съединението си и да потвърди на целия свят, че даже без генерали, младата българска войска се бие за достойнството си, за обединяването си, а смелостта и достойнството взимат превес над всичко останало. Тази победа е и една от най-важните в нашата военна история, а и изобщо в историята ни.
Джон Малкович
За да се върнем към наши дни, когато световноизвестният американски артист, режисьор и продуцент Джон Малкович ще сложи пиесата – не къде да е, а точно в Народния спектакъл, носещ името на Вазов, увековечил и преклонил се пред героизма на българския боец, подигран от Шоу. Това, в случай че не е абсурд, здраве му кажи.
70-годишният Малкович има дългогодишна и сполучлива актьорска кариера, в това число номинации за „ Оскар “, БАФТА и „ Златен глобус “, притежател е на „ Еми “ и на другия оценки от огромните кино фестивали по света. Няма да излъжем, в случай че кажем, че самото му наличие у нас, както и това, че ще сложи пиеса, режисирана от него, единствено по себе си е чест за българското изкуство, за българския спектакъл, както и за страната ни.
Обаче няма да излъжем, в случай че кажем и че съответно тази пиеса е подигравка с националните ни герои, с България, с тези славни и велики дни от предишното ни. Пиеса, в която доста от героите са българи и имат комични облици, представящи освен тях, а изобщо българите в неприятна светлина. Макар главната цел на Шоу е да осмее публичните настроения, възхваляващи войната (не съответно тази, а въобще), той въпреки всичко базира цялото си произведение върху една от най-славните борби в българската история. А самият създател е бил сериозен към националния подвиг като цяло, като една от рецензиите му към родната Ирландия е била точно това – прекомерно доста се цени националното, героичното, успехите в борби. Това му мнение – в частност – не би породила никакви несъгласия, в случай че с цел да потвърди вижданията си, той не употребява и не осмива подвизи на друга страна, чиято история изобщо не познава – както самичък е казвал.
Разбира се, Малкович отбрани постановката „ Оръжията и индивидът “, чиято премиера е в Народния спектакъл на 7, 8 и 9 ноември, като сподели, че не можел да направи нищо друго, с изключение на да се забавлява от изказванието, че е пристигнал тук да сложи пиеса, с която да се присмива на България. Заяви и: „ Харесвам тази пиеса, тъй като е ирония на идеализираната обич. И още повече, че демонстрира безсмислицата на войната “. Това му изказване слага на напред във времето идващ проблем – войната не е нещо, което би трябвало да насърчаваме, да сме войнолюбци не е мотив за похвала, само че не ние, а сърбите ни афишират война, тъй като в техните шовинистични планове и сметки за цялостна надмощие на Балканите, изрично не влиза Съединението на България. Поради което пиеса, която осмива хора, принудени да пазят страната си, едва ли е най-подходяща за слагане точно в тази страна. Обидно е...
И е обидно, не тъй като сме някакви крайни националисти, не тъй като, видите ли, нямаме възприятието за комизъм, не тъй като желаеме да цензурираме Шоу или Малкович, или минимум изкуството, а тъй като Сръбско-българската война и борбите в нея, са едни от най-героичните и почтени моменти от военната ни история, с които без никакво подозрение можем да се гордеем, би трябвало да се гордеем. Защото няма по какъв начин да осмиваме предците си, дали живота си с цел да защитят Съединението. Обратното ще приказва доста неприятно за нас.
И не по-малък проблем, въпреки и зародил след това - не директно обвързван с пиесата е, че още веднъж беше вкарана политика и в този спор, посредством и на немалка част от приветстващите постановката у нас, съгласно които всички, изказали доводи против слагането тук на „ Оръжията и индивидът “, са пишман патриоти, войнолюбци, нелепи, жалки, неблагодарни за достойнството, която ни оказва Малкович, непризнаващи огромния талант на Шоу и впрочем.
След като Съюзът на писателите у нас разкритикуваха слагането и на родна сцена, Малкович репликира: „ Нямам визия какво е това Съюзът на българските писатели. Нали това е съюзът, който е изключил Георги Марков преди време? “ Надали някой е толкоз доверчив да има вяра, че Малкович в миналото е чувал за Съюз на българските писатели, да не приказваме за Марков. И както стана ясно, това е имитация, подсказана му от родната актриса Искра Ангелова, известна с политическите си желания, постоянно включващи опетняване и присмиване на всичко родно. Разбира се, артистът и режисьор концепция си няма за това, той – очевидно заради непознаването както на историята, по този начин и съответно на събитията, довели до въпросната война, се пробва да отбрани постановката си
Разбира се, дано забележим прочита на Малкович на родна сцена. Може пък да ни изненада прелестно, без да се пробва да предизвика антибългарски настроения, осмиващи цялата ни страна, българите и славната ни в тези години войска.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ