Възкликването на мирозданието. Рождественско
И ето: избликването ѝ е знак, че зовът е чут, копнежът е намерил отклик и вестта най-накрая е прозвучала. Защото инак не би настъпила тази смяна в небето и то би останало все така напрегнато-вдълбочено, неистово взиращо се с мириадите си безсънни очи в бездънния мрак на галактическите бездни, както го е предписание от хилядолетия, таейки в мълчанието си някакво тайнствено очакване.
Та ето, с тази звезда, то най-неизменното, ненадейно е възкликнало. То към този момент не се взира – търсещо-чакащо, а сочи, сочи със своя възглас. И мъдреците потеглят, покорявайки се на указателния му пръст, на немия позив на звездата, на нейния, напряко казано, припрян, запъхтян знак. Защото усещането за задъхано неспокойствие от галактически мащаб се усилва и от това, че у евангелист Матей звездата, която се е явила на изток не просто стои в небето, както е всекидневно, а – върви, освен това пред тръгналите след указващия ѝ пръст мъдреци. Тя сякаш бърза даже повече от хората, които е известила. Тя ги води. Не може да се стърпи единствено да им уточни от висините си мястото. „ И ето, звездата, която бяха видели на изток вървеше пред тях, докле пристигна и се спря над мястото ” (Мат. 2:9). Нека си дадем сметка какъв брой нечувано е било това необикновено оживление на космоса за оня свят, за който „ космос ” значи „ порядък ” – неизменимият порядък на мирозданието.
Но ето: това оживление на неизменността продължава и към този момент в Евангелието на Лука, след възкликването и завтичането на небето, се явяват и Ангелите. Както всеки път те са събитие, новина от отвъдното, която се втурва в битието на този свят без да произтича по какъвто и да било метод от хода на живота му. „ Ἄγγελοι ” на гръцки значи „ вестители ” – вестители не отсам, а оттатък, вестители отвъд всичко, което просто „ е ”. Следователно, още нещо коренно ново, отлично, извън-редно се втурва в света.
Но даже Ангелите в довечера са сякаш сюрпризирани. Идват като „ многочислено войнство небесно, което хвалеше Бога и споделяше: популярност в висините Богу, и на земята мир, и сред индивидите снизхождение ” (Лук. 2:13-14). Оставаме с усещането безусловно за захлипващо се от ненадейно тържествуване възклицаване, за преизпълване на простора с възнасяни едно през друго славословия. Това са в действителност „ сили ” – сили, които завихрят и потеглят всичко тъдява епицентъра на явлението си. И тези сили сами не могат да скрият поразеността си, и не просто известяват, само че и вопият от своята лична изненада. Вестителите, долавяме ние, сами са смаяни от вестта, която известяват.
„ В тая същата страна – продължава св. евангелист Лука – имаше пастири, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си ” (Лук. 2:8). След възклицанието на небето, след завихрянето на космоса в този момент сме потопени в картината на един кротичък обичай, чийто покой обаче от много време е пронизан от някаква неразбираема натегнатост, от някакво отколе като че ли предчувстващо сънуване под големия купол на небето. Дори зримо можем да си представим тези пастири, които, бидейки и стражници на своите стада, всеки път спят с по едно будно око. Спят, само че и в съня си от генерации наред нещо чакат. Бдят, помръдват и се стряскат в съня си, дружно с овците, при всяко по-внятно припукване на огньовете. Този сън-на-стража, тази безпокойна сънливост, този покой в очакване са същински знак на вековното месианско чаяние на човечеството, похлупено, обградено от покрова на битието, само че в същото време предчувстващо-сънуващо през цялото време под него отвъдни сънища – неразбираеми, неизречими облици и думи.
И ето: ненадейно, сънуваното от епохи се явява. …„ яви се пред тях Ангел Господен, и популярност Господня ги осия; и се изплашиха прекалено много. И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви огромна наслада, която ще бъде за всички индивиди ” (Лук. 2:9-10). Подир звездата от небето, след мъдреците от далечината, след Ангелите от отвъдното потеглят в този момент и пастирите от земната пустота – и те, както всички в това шествийно придвижване, потеглени от невероятната, стресната, само че и знаеща в дълбините на душата си какво ще види, жадност. Онова, което и те дружно с многоучените звездобройци от Изтока, дружно с взиращите се с неописуем блян от небето звезди, отвека са очаквали да ги споходи на стражата им. Онова, в което са се взирали нощем, без да го знаят, само че и от чието очакване, наподобява са изсъхнали в пустинята на дните си. Което и са знаели и не са знаели, и са го мълчали между тях, и са го казвали в таинниците на сърцата си – то се е сбъднало.
И пастирите си проговарят, след първото ослепяване от ангелската светлина: „ да идем до Витлеем, и да забележим случилото се там, за което ни възвести Господ. И пристигнаха бързешком, и откриха Мариам и Иосифа, и Младенеца да лежи в яслите. ” (Лук. 2:15-16)
И така, освен виждаме по какъв начин цялото мироздание се завтича и се събира на едно място, по какъв начин даже се струпва, стълпява се по невъобразим до тогава метод (защото е изчезнала и дистанцията сред чиновете в битието и те внезапно са се намерили безусловно мирис в мирис в обора на страноприемницата): и звездата от небето, и ангелите от отвъдното, и звездобройците открай земята, и простите пастири с овцете си от пустошта – всички те надничат през шиите на събудилите се добичета от обора, обкръжили в кръг ония двама „ кротки ”, намерили заслон тук и които „ ще наследят земята ” (Мат. 5:5). Но ние усещаме в захласнатите им ликове и едно дълбоко-дълбоко предзнание. Те са сюрпризирани от това, което всички, без даже да си дават сметка от началото на този свят са очаквали. То, най-последното, най-накрая е станало. „ Най-сетне ”, тъй като то всеки път е било и „ най-първото ”.
Калин Янакиев,
Та ето, с тази звезда, то най-неизменното, ненадейно е възкликнало. То към този момент не се взира – търсещо-чакащо, а сочи, сочи със своя възглас. И мъдреците потеглят, покорявайки се на указателния му пръст, на немия позив на звездата, на нейния, напряко казано, припрян, запъхтян знак. Защото усещането за задъхано неспокойствие от галактически мащаб се усилва и от това, че у евангелист Матей звездата, която се е явила на изток не просто стои в небето, както е всекидневно, а – върви, освен това пред тръгналите след указващия ѝ пръст мъдреци. Тя сякаш бърза даже повече от хората, които е известила. Тя ги води. Не може да се стърпи единствено да им уточни от висините си мястото. „ И ето, звездата, която бяха видели на изток вървеше пред тях, докле пристигна и се спря над мястото ” (Мат. 2:9). Нека си дадем сметка какъв брой нечувано е било това необикновено оживление на космоса за оня свят, за който „ космос ” значи „ порядък ” – неизменимият порядък на мирозданието.
Но ето: това оживление на неизменността продължава и към този момент в Евангелието на Лука, след възкликването и завтичането на небето, се явяват и Ангелите. Както всеки път те са събитие, новина от отвъдното, която се втурва в битието на този свят без да произтича по какъвто и да било метод от хода на живота му. „ Ἄγγελοι ” на гръцки значи „ вестители ” – вестители не отсам, а оттатък, вестители отвъд всичко, което просто „ е ”. Следователно, още нещо коренно ново, отлично, извън-редно се втурва в света.
Но даже Ангелите в довечера са сякаш сюрпризирани. Идват като „ многочислено войнство небесно, което хвалеше Бога и споделяше: популярност в висините Богу, и на земята мир, и сред индивидите снизхождение ” (Лук. 2:13-14). Оставаме с усещането безусловно за захлипващо се от ненадейно тържествуване възклицаване, за преизпълване на простора с възнасяни едно през друго славословия. Това са в действителност „ сили ” – сили, които завихрят и потеглят всичко тъдява епицентъра на явлението си. И тези сили сами не могат да скрият поразеността си, и не просто известяват, само че и вопият от своята лична изненада. Вестителите, долавяме ние, сами са смаяни от вестта, която известяват.
„ В тая същата страна – продължава св. евангелист Лука – имаше пастири, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си ” (Лук. 2:8). След възклицанието на небето, след завихрянето на космоса в този момент сме потопени в картината на един кротичък обичай, чийто покой обаче от много време е пронизан от някаква неразбираема натегнатост, от някакво отколе като че ли предчувстващо сънуване под големия купол на небето. Дори зримо можем да си представим тези пастири, които, бидейки и стражници на своите стада, всеки път спят с по едно будно око. Спят, само че и в съня си от генерации наред нещо чакат. Бдят, помръдват и се стряскат в съня си, дружно с овците, при всяко по-внятно припукване на огньовете. Този сън-на-стража, тази безпокойна сънливост, този покой в очакване са същински знак на вековното месианско чаяние на човечеството, похлупено, обградено от покрова на битието, само че в същото време предчувстващо-сънуващо през цялото време под него отвъдни сънища – неразбираеми, неизречими облици и думи.
И ето: ненадейно, сънуваното от епохи се явява. …„ яви се пред тях Ангел Господен, и популярност Господня ги осия; и се изплашиха прекалено много. И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви огромна наслада, която ще бъде за всички индивиди ” (Лук. 2:9-10). Подир звездата от небето, след мъдреците от далечината, след Ангелите от отвъдното потеглят в този момент и пастирите от земната пустота – и те, както всички в това шествийно придвижване, потеглени от невероятната, стресната, само че и знаеща в дълбините на душата си какво ще види, жадност. Онова, което и те дружно с многоучените звездобройци от Изтока, дружно с взиращите се с неописуем блян от небето звезди, отвека са очаквали да ги споходи на стражата им. Онова, в което са се взирали нощем, без да го знаят, само че и от чието очакване, наподобява са изсъхнали в пустинята на дните си. Което и са знаели и не са знаели, и са го мълчали между тях, и са го казвали в таинниците на сърцата си – то се е сбъднало.
И пастирите си проговарят, след първото ослепяване от ангелската светлина: „ да идем до Витлеем, и да забележим случилото се там, за което ни възвести Господ. И пристигнаха бързешком, и откриха Мариам и Иосифа, и Младенеца да лежи в яслите. ” (Лук. 2:15-16)
И така, освен виждаме по какъв начин цялото мироздание се завтича и се събира на едно място, по какъв начин даже се струпва, стълпява се по невъобразим до тогава метод (защото е изчезнала и дистанцията сред чиновете в битието и те внезапно са се намерили безусловно мирис в мирис в обора на страноприемницата): и звездата от небето, и ангелите от отвъдното, и звездобройците открай земята, и простите пастири с овцете си от пустошта – всички те надничат през шиите на събудилите се добичета от обора, обкръжили в кръг ония двама „ кротки ”, намерили заслон тук и които „ ще наследят земята ” (Мат. 5:5). Но ние усещаме в захласнатите им ликове и едно дълбоко-дълбоко предзнание. Те са сюрпризирани от това, което всички, без даже да си дават сметка от началото на този свят са очаквали. То, най-последното, най-накрая е станало. „ Най-сетне ”, тъй като то всеки път е било и „ най-първото ”.
Калин Янакиев,
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ