Битката за Шипка 1877 година спасява България! Тук изгрява свободата
„ И през днешния ден йощ Балканът, щом стихия зафаща,
спомня тоз ден плевел, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!... “
Иван Вазов, „ Опълченците на Шипка “
Битката за Шипка на 11 (23) август 1877 година е преломен миг за хода на Руско-турската война.
На 23 август 1877 година е решителният пердах на връх Шипка по време на Руско-турската освободителна война.
Битката, в която основни настоящи лица са 72 000 съветски войни и българските опълченци, които оставиха костите си по бойните полета на Плевен, Шипка и Стара Загора, избавя войната, а оттова и цяла България.
Целта на турското военно командване е неговите бойци да преминат Стара планина, с цел да се съединят с войските на Мехмед Али паша. Заедно те трябвало да подкрепят отбраняващия Плевен Осман паша, а след това да изтласкат назад руснаците зад Дунав.
В началото на месец август настъпателният порив на съветската войска е спрян по всички посоки.
В новата конюнктура от изключително значение за Главното командване на съветската войска е задържането на овладените старопланински проходи.
В осъществяване на тази задача е отделена специфична група войски, така наречен Балкански отряд, под командването на ген.-лейт. Ф. Ф. Радецки. Фронтовата линия е дълга (над 120 км), не е известно и мястото, което ще бъде атакувано от армията на Сюлейман паша.
Затова на проходите са оставени дребни отряди, които да поемат първия удар на противниковите елементи и да ги задържат непременно до идването на главния запас на отряда.
За защитата на прохода е образуван по този начин нареченият Шипченски отряд. Новата бойна единица се състои от 7500 съветски бойци и български опълченци. Тя разполага с едвам 27 оръдия.
Първоначално в състава му влизат 36-ти пехотен Орловски полк, първа, втора, трета, четвърта и пета опълченски дружини, три конни сотни, пионерен взвод.
Начело на отряда е командирът на българското опълчение генерал-майор Николай Столетов.
Срещу тях настава Централната османска войска с 27 000 бойци, 48 табура, 16 конни ескадрона и 48 оръдия.
С това числено предимство би трябвало на първо време да се пречупи духа на руско-българския отряд, да бъде погубен в неравностойна борба и в последна сметка да се реализира прекосяване в Северна България, където се намират други турски армии.
На 19 август ген. Столетов оповестява, че целият корпус на Сюлейман паша е издигнат против Шипка, че силите му са големи, само че че неговите бойци (36-ти Орловски пехотен полк и пет български опълченски дружини - 5500 души с 27 оръдия) ще се бият до дъно и че подкрепления " са извънредно нужни ".
Но ген. Фьодор Радецки, чиито войски са ситуирани на фронта от Севлиево до гр. Елена, смята, че напредването на турците към Шипченския проход е единствено проява и че основният удар ще бъде нанесен откъм Осман Пазар (днес гр. Омуртаг).
Сюлейман паша насочва войската си към Шипка на 20 август 1877 година. Атаките стартират на идващия ден през нощта. Частите от колоната на Реджеб паша се придвижват към вр. Малък Бедек и към 7 часа сутринта завладяват съветските постове, построяват позиция и разполагат там батареята си.
Към 8 часа нападат съветските позиции на връх Свети Никола.
Нападението е отблъснато от пехотата и Стоманената батарея.
Позициите на бранителите на Шипка са обхванати от противниковите елементи във тип на подкова. Една страховита подкова, заплашваща да се трансформира в огнен обръч, пресеклив единствения свободен път, водещ към Габрово.
Така ориста освен на прохода, само че и на войната, се оказва в ръцете на дребния отряд съветски бойци, български опълченци и техните командири.
Боевете за Шипка, останали в историята с името Шипченска епопея, стартират на 21 август 1877 година.
В нощта преди заветния ден на извършения боен съвет ген. Столетов произнася следните прочувствени, само че и уверени думи: „ До последния човек ще сложим костите си, а позицията не ще предадем ”.
През този ден предната отбранителна линия на бранителите, ситуирана по стръмните скатове на връх Свети Никола (днес връх Шипка) и Орлово гнездо се оказва мястото, яростно атакувано яростно турската войска. Командир на тази позиция е флигел – адютант полк. граф М. П. Толстой, пълководец на трета бригада от Българското опълчение.
На 21 август сутринта войските на Реджеб паша стартират офанзива против позициите на връх Св. Никола, а челните елементи на Шакир паша настъпват против Орлово гнездо. Положението на бранителите на прохода се утежнява и от неналичието на вода. Турската пехота държи под непрекъснат обстрел единствения водоизточник — един бързей в източното подножие на връх Св. Никола.
В защитата на Шипченския проход българските опълченци се борят героично. Отблъсквайки 7 офанзиви през първия ден, руско-българският отряд дава 250 убити и ранени.
Руските бойци и българските опълченци отблъскват съперника със залпове, камъни и ръкопашни битки.
Опълченецът от Първа тайфа Леон Крудов прехваща самоуверено турска граната и я хвърля назад към настъпващите, артилеристът подпоручик Киснемски употребява турски титли и създава фугаси, ранените отхвърлят да отидат в лазарета, получават най-необходимата здравна помощ и още веднъж се връщат в строя.
В разгара на багра на позициите идва 35-ти пехотен Брянски полк. Орловци, брянци и опълченци – те са героите на този първи ден, те слагат началото на последвалите героични страници от славната защита на прохода.
На 22 август Сюлейман паша изненадващо не подхваща нова офанзива. Той употребява времето, с цел да провежда в детайли разузнаване и да създаде проект за деяние на идващия ден. Османските сили инженерно приготвят заетите изходни позиции. Монтират нови артилерийски батареи на първата площадка под Орлово гнездо.
След прегрупирането на турските сили на 22 август, през идващия ден – 23 август Сюлейман паша стартира огромна атака, целяща да увенчае с триумф неговото желание да обхване шипченския отряд от три страни – запад, юг и изток и да прекъсне връзката му с Габрово. Той е по този начин сигурен в своята победа, че предната вечер изпраща следното донесение до султана: „ Русите не могат нито да се съпротивляват, нито да се изплъзнат от ръцете ни. Ако тая нощ съперникът не се опита да избяга, то на следващия ден сутринта ще възобновя офанзивите и, уповавам се, ще го смачкам ”.
На 23 август 1877 година е решителната борба в прохода.
През този ден ударните офанзиви на съперника са ориентирани против Главната съветска позиция, включваща височините Шипка, Централна и Волинска.
Под връх Шипка и на Орлово гнездо съперниците са на метри едни от други. Турската офанзива стартират към 4 часа сутринта с артилерийски огън. Около 10 ч. Сюлейман получава и свежо подкрепление, а задачата наподобява реализирана.
Към обяд турските офанзиви са отбити, само че ситуацията на бранителите на прохода остава тежко. Патроните и снарядите са на изчерпване.
Към 14 часа кавалерия черкези атакува основната позиция в гръб, само че е отблъсната. В този изключително сериозен миг командирът на 35-ти пехотен Брянски полк полк. А. О. Липински повежда в офанзива 150 бойци, които изтласкват сполучливо нападателите. От позициите на Втора и Трета опълченски дружини с командири майор Куртянов и майор Чиляев се чуват песни и крясъци „ ура ”.
Към 17 ч. настава сериозният миг.
По скатовете лежат труповете на повече от 1380 бранители. В багра се хвърлят всички, в това число и тежко ранените. Суеверен боязън обгръща турците, когато против тях политат трупове. В последния миг идва помощ.
Майор Чиляев се е обърнал към опълченците със следните думи: „ Братя, неприятелят ни обкръжи от всички страни. Път за оттегляне няма! Ще се държим, до момента в който пристигна помощ, а в случай че не успее да пристигна, ние всички ще поставим кости за освобождението на България! ”
В спомените си подпоручик Стефан Кисов, пълководец на Първа рота в Трета опълченска тайфа, разказва тези часове по следния метод: „ Атаките не свършват, те стават все по-чести и яростни. Сред нашите редици се чуваха гласове: „ Блъскайте, бийте, юнаци! Да умрем, както са умирали нашите прародители ”.
Константин Везенков, доктор в Опълчението, виждайки група бойци, останали без командири след една от следващите мощни офанзиви на съперника, напуща краткотрайно превързочния пункт и повежда бойците към оголения сектор на позицията. По-късно денем доктор Везенков не се поколебава самичък на кон да премине по непрестанно обстрелваното трасе и да занесе на ген. Столетов писмото за приближаването на Четвърта стрелкова бригада към прохода.
Драматизмът на нестихващите боеве ражда доста случаи, които през днешния ден одобряваме за подвизи, само че тогава се считат за нещо естествено. Такъв е казусът с Николай Караев – Дудар, ординарец на полк. княз Вяземски, пълководец на 2. бригада от Българското опълчение. Той взе участие във взривяването на фугаси, охранява единствения извор за вода на Шипка и оказва помощ при спасяването на ранения полк. Вяземски.
На Орлово гнездо един до друг се борят съветският боец Никифор Миколенко и българският опълченец Димитър Цветков. По време на една от яростните турски офанзиви против тази позиция опълченецът пази с тялото си своя приятел и пада тежко ранен. В знак на благодарност към спасителя си съветският боец узаконява името „ Болгарев ”, което прибавя към своята фамилия.
Към 17 часа в окопите на Шипченската позиция има повече убити и ранени, в сравнение с здрави и годни за борба бойци и опълченци. Но те знаят – път за оттегляне няма, има единствено битка на живот и гибел.
В тези тежки за защитата на прохода часове идва дълго чаканата помощ – първите бойци от 16-ти стрелкови батальон на Четвърта стрелкова бригада. С тяхна помощ турските бойци, към този момент проникнали на пътя за Габрово, дефинитивно са отблъснати и върнати на старите им позиции.
Отстояването на прохода и през идващите три дни с пристигналите подкрепления демонстрира на съперника изрично, че би трябвало да изостави първичния план за сполучлива блокада на шипченските позиции и нахлуване в Северна България.
Изходът на войната е решен на Шипка.
На задграничните репортери, посетили Шипченския проход след шестдневните августовски боеве, ген. Радецки декларира: „ Пишете основно за храбрите ми полкове и доблестното българско опълчение, които, когато нямаха муниции, отблъскваха турските офанзиви с камъни ”.
Днес на Шипка има надпис: „ Тук изгря свободата на България “.
Малцина знаят обаче за какво съветското командване е било ненадейно от наличието на армията на Сюлейман паша в Южна България.
В началото на бойните дейности тя се намира в Албания, само че е била превозена оттова с британски кораби по разпореждане на британския министър председател Бенджамин д’Израели.
Именно армията на Сюлейман паша извършва най-голямото кръвопролитие на българи в историята – старозагорското, където свиреп са избити 15 000 българи.
След това Сюлейман паша се насочва към Шипка, където бива спрян от опълченците и съветските части…
Така борбата на Шипка се оказва основна във войната.
По време на 3-дневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 съветски бойци и офицери и 535 български опълченци.
Противникът губи над 8200 души.
Турците минават към защита, което е преломен миг във войната за Освобождението на България.
Шипка е избавена, а армията на Сюлейман паша не съумява да се съедини с войските на Мехмед Али паша и да подкрепи Осман паша, отбраняващ Плевен, и дружно да изтласкат съветската Дунавска войска северно от река Дунав.
Боевете не престават и през идващите три дни, само че проходът към този момент е крепко в ръцете на съветската войска.
На 26 август османската офанзива към Свети Никола съумява да доближи съветските окопи, само че още веднъж е отблъсната. В този ден идват още съветски подкрепления и е изработен опит за контраофанзива против османските позиции, само че без триумф.
С това борбата приключва, като двете страни остават на позициите си.
Няколко седмици по-късно Сюлейман паша прави още един безрезултатен опит да превземе прохода в третата борба при Шипка.
.....
В боевете при Стара Загора Самарското знаме, харизано на опълченците от жителите на град Самара, получава първото си бойно кръщение. С него в ръка героичен умира командирът на Трета опълченска тайфа подполковник Павел Калитин.
След тежките отбранителни боеве градът е високомерен, опожарен и срутен до основи от турските войски.
От 19 до 21 юли 1877 година продължава старозагорското кръвопролитие от турската постоянна войска на Сюлейман паша с присъединяване на албански башибозук, черкези, командвани от Дай Ахмед, и чирпански роми.
Актовете на садизъм са ужасяващи. Бременните дами са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца. Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме. Българи са одирани живи, а кожите им са напълвани със плява и са окачвани по дърветата. Много са изгорени живи.
В църквата „ Св. Троица “ са изклани 2500 души. Много тела на избитите остават прави, тъй като няма къде да падат труповете.
Изклани са и укрилите се в храмовете „ Св. Димитър “, „ Св. Богородица “ и „ Св. Николай “, които са обстрелвани с артилерия и запалени.
Избити са сред 14 500 и 16 000 българи, още към 1200 умират от апетит и претърпените ужаси. Отвлечени са към 10 000 млади момчета, девойки и дами, малко от които се връщат след Освобождението.
Това е може би най-голямото документирано кръвопролитие в българската история. Градът е изцяло изпепелен и остава 5 месеца в ръцете на турците.
Околните села имат същата орис.
На 14 юли 1877 година е изклано село Любенова махала, Новозагорско, от турската постоянна армия с артилерия, башибозук и черкези, водена от Реуф паша, командващ турския гарнизон в Нова Загора. Само в църквата са заклани 1013 българи, още толкоз са убити отвън нея. Общо жертвите са над 2000. Погребани са в двора на църквата. Селото е известно като втори Батак.
На 16 юли 1877 година е изклано популацията и опожарено старозагорското село Дълбоки от черкези от турската войска на Сюлейман паша.
На 4 август 1877 година в Казанлък турците изколват 200 българи пред храма „ Св. оракул Илия “.
......
През ноември 1877 година Сюлейман паша командва полевата войска на мястото на Мехмед Али паша и прави несполучливи опити да настъпи против Източния отряд (боят при село Тръстеник).
През януари Сюлейман паша трансферира към 27 хиляди бойци от източнодунавската войска южно от Балкана.
След изненадващото прекосяване на Балкана от ген. Гурко и разгрома на турските войски при река Искър, комендантът на град София получава заповед от Сюлейман паша да брани града педя по педя и да взриви всички хранилища.
Комендантът в осъществяване на тази заповед, дава разпореждане да се опразни и опожари градът. Намесата на вицеконсулите Леандър Леге и Виторио Позитано предотвратява опожаряването на София.
