Загърбихте героите ни, заради плонжове пред Путин, продажници так...
“И да паднем, благи братя, нашите кости няма да бъдат на вятъра – другите генерации ще стъпят връз тях! “
Това написа преди два дни в nationalgeographic.bg в публикация, отдадена на Хаджията.
Още няколко медии отразяват рождените дати на Хаджи Димитър – 10 май и на Стефан Караджа – 11 май. И двамата починали на 28 години – през 1868 година, предвождайки чета от 120 души храбреци, пристигнали да освобождават България и да умрат за нея.
Нито една от огромните малките екрани не посвети вест или предаване на Хаджията и Караджата. Мълчаха и доста други медии.
Колко души изобщо си спомниха за тези двама мъже през тези дни? Имената им нямаха никакъв късмет, тъй като мътният новинарски поток бе отдаден на крясъците, лозунгите и разветите съветски и руски замена, издигнатите портрети на Сталин и Путин, на поклони доземи пред съветската посланичка Митрофанова. Такова угодничество и проваляне няма да видите в нито една друга страна, от нито един различен народ. Дори Сърбия, през днешния ден правилен съдружник на Москва, няма в календара си празник, отдаден на освобождението на страната от същия избавител, който ние популяризираме с над 400 паметника… Не отиде шествие до лобните места на войводите, само че се надпреварваха пред отломките на МОЧА.
Това е срамно и позорно.
Те дадоха живота си да я има България, а имената им все по-рядко се чуват и четат. Подвигът им събира прахуляк в архивите и все по-малко хора се гневят на това.
Предлагаме ви текст за огромният комита Стефан Караджа.
В брой 299 от 4 август 1868г. вестник „ Дунав ” написа: ” В срядашния брой на „ Дунава ” ( номер 298 от 31 юли) ний известихме, че предводителят на разбойниците Тулчалият Кючук Стефан се лекува в затворническата болница и че по негово щение локалната власт повика благовейнаго свещеника Христя, с цел да го изповяда... Разбойничеството и закононарушението, които направи речения Стефан, в случай че и да изискваха да се накаже смъртно наказване съгласно законът, само че когато му се свърши изпитът и осъждението, болеста на раните му се усили и наказването му се беше отсрочило след цялостното му излекуване. Обаче тъгите и болките на раните му, като усилиха още повече, той попадна и в болеста називаема тетанос, щото предходната сряда ( 31юли 1868г. ) през ноща почине от своята си гибел и на утринта се повика отново свещеника, който го погреба съгласно християнските обичаи; а тъй като тялом беше напълно измършавял, той, без да мине на губилищното място(бесилката), отгдето минаха другарите му и отидоха в смъртния дом, косо (кестерме) отиде през различен веднъж “
Така публицистите от в. „ Дунав ” са отразили гибелта на войводата. Нарекли са го „ предводителят на разбойниците ”, тъй като властта е била в ръцете на турския султан и никой не е смеел да напише нещо друго.
Стефан Тодоров Димов – Караджа е роден на 11 май, събота, 1840 година Ден по-рано, същата година, е роден и Хаджи Димитър. Караджата по майчина линия е потомък на рода Бинбеловци от село Факия, жанр чието развиване можем да проследим в течение на шест века обратно. началото му е обвързвано с именития Момчил челник, за който турския стихотворец Енвери написа в книгата “Деяния на Умур паша ”:
“Всички, които го виждаха, оставаха изумени, всички се удивляваха на неговия възвишен тип. Той бе висок колкото двама души, гледан, наподобяваше минаре. ”
Бащата на Стефан, Тодор Димов Узунниколов прочут, като Тодор Търнин, бил избухлив човек.
”Дядо Тодор – споделя внучката му Веса (дъщеря на Стефановата сестра Пена) – бил от ония българи, които не скланяли глава пред турците. А имало един каймакамин, не оставял хората на мира. Обикалял край чешмите, задирял момите и младите невести. Дядо постоянно имал препирня с него. Една вечер го срещнал на улицата. Било мрачно нямало никой в близост. Разминали се, само че още същия момент дядо Тодор се обърнал и блъснал турчина с тоягата си по главата. Нанесъл му още удари, до момента в който го убил (Това се случило окло 1846г). Нямало очевидци, само че на всички било известно, че са се спречквали. На сутринта турските управници първо него щели да потърсят. Прибрал се дядо в къщи и споделил на баба Калина: “Слагай каквото можеш в дисагите и да бягаме ”. Натоварили невръстните си деца, малко мебелировка и облекла на конете и тръгнали същата нощ. никой не разкрил дирите им. Така от село на село минали Балкана и Добруджа и се озовали покрай Тулча. Там дядо станал пастир. Вуйчо, Стефан Караджа, пасял телците, раснал здрав и мощен и обичал да се бори с другарите си. Той знаел за какво са напуснали родното си село и ненавистта към поробителите овреме пуснала корени в душата му. Затова най-вече обичал да се бори с турчетата и да ги тръшка до едно. ”
През пролетта на 1862 година в Тулча се заженил някакъв богат турчин и както на всяка турска женитба имало и битки. Турчинът не бил скъпчия, та поканил все фамозни борци. Ето какво споделя за тези битки, съвременникът на Караджата – тулчалията Атанас Пачев: ” На избраното място заварихме хиляден народ – турци и българи, любопитни да видят борещите се. В избраното място се разхождаха няколко горделиви и значими пехливани. Всички бяхме устремили погледите си към тях. Но най – огромно любознание будеше непобедимият Плиса Пехливан. Той се познаваше отдалече. Голиятският растеж и бабаитският му кайфет го правеха по-силен, в сравнение с беше. ” Борците били облечени с каспети ( тесни кожени панталони, достигащи малко под колената). Целите им тела блещели от масло. Борбите почнали и както постоянно, непобеждаваният до тогава Плиса Пехливан се справил с всичките. Той към този момент поглеждал към премиите: оседлан кон, младо биче и други, когато тръгнал да обикаля алая(мястото където се организират борбите). Според обичая, с цел да бъде приет за победител, борецът е трябвало да направи три кръга, което значело: ” Няма ли различен противник? ”. Плисата не бил минал още първия кръг, когато някакъв храбрец изпляскал с ръце и като си запробивал път през навалицата, завикал, че желае да се бори с спечелилия. Настанало раздвижване. Плисата се надигнал на пръсти да го види. Идващият против него бил Стефан Пазвантчето. ” Караджата – продължава описа си Атанас Пачев – приближи гордия бабаит. Гаази Плиса го изгледа надменно, усмихна се, което по всичко наподобява разсърди младия герой. И той, без да си обуе пехливанските каспети, препаса единствено необятните си дънести панталони. (Турците са практикували извънредно по този начин наречената “мазна ” битка. Макар да се е чувсвало известно въздействие, българите съумели да запазят “сухата ” битка, практикувана от тях още отпреди робството. Не веднъж, какъвто е казусът и със Стефан Караджа, въпреки да се поставяли в неизгодно състояние, българите излизали да се борят с турците, без да се мажат като тях с масло.) Зурлите и тъпаните извършиха цялата местност с неописуемо възбуждение. Трясъкът им заглуши провикванията на тълпата. Борбата стартира неравно и обещаваше да бъде жестока... Ние българите изтръпнахме от нерешителност... Но скоро милостиня пред очите ни. Не бяха минали още 4 – 5 минути и Караджата се впи в снагата на турчина. Ето че с помощта на своята еластичност и умелост той повали своя противник. Гаази Плиса се просна на гърба си като риба. В същия момент Караджата скочи и на четири страни поздрави публиката с вдигната ръка. Настана разстройване. ” Турците настръхнали. Чули се гласове, че ” очите на Плисата не гледали към небето ”, че се бил подхлъзнал и паднал инцидентно. Тогава макар увещанията на приятелите си Караджата гласно се провикнал, че е склонен повторно да се преборят. Пак запищели зурлите, още веднъж вплели мишци борците. Ала и този път Стефан съумял да просне Плисата по очи на земята. И когато към този момент се опитвал да го обърне възнак, разярена турска навалица нахълтала в алая и почнала да линчува спечелилия. Настъпила блъсканица, наскачали заптиетата. Втурнали се в алая и някои по-смели българи. Те съумели да качат Караджата на някаква каруца и го измъкнали. После той се укривал в всякакви български къщи в Тулча. Наскоро по-късно той направил и други някои грехове към турците, заради което трябвало да напусне Османската империя.
В началото на май от Румъния, Караджата се насочва за Белград, където се присъединил в Първата българска летия. В своите записки Христо Македонски написа: “Там се срещнах на първо време със Стефан Караджата, който беше малко по-млад от мен, само че беше страшна фурия, подобен съдбоносен и безстрашен человек, какъвто не съм срещал и до тоя час. ” В неизпратено писмо до Стоян Заимов от 8 април 1896 година Христо Иванов – Големия споделя: ” В сражението С.Караджа и В.Левски са фърлиха на напред с голи ножови в байраклъ джамия, тъй като раниха турците от нази двама като бехме обиколили джамията, а турците въоръжени беши цялостна джамията. И като влезоха тези двамината в джамията този час са придадоха турците и тогава ги нарекоха левови нашите хора ”. След разпускането на легията Стефан Караджа се завърнал в Румъния, а от там в Тулча, където се погрижил да омъжи по-малката си сетра Пена. През интервала 1864 година – 1866 година самичък или с други войводи неколкократно минава с дребни чети в Стара планина. Междувременно за известно време през 1865г. държи гостилница в Гюргево, която употребява като средище за контакти и сливане на хъшовете. Има податки, че през този интервал прави опити да сътвори в някои селища революционни гнезда – комитети, които да набират съратници за идната освободителна битка. През зимата на 1866 – 1867 година стартира трескава подготовка за огромна четническа акция. Проектира се прекосяването на няколко чети, съпроводено с въстанническо надигане вътре в страната. Четата, която Караджата трябвало да поведе, се състояла от 68 души. Тази чета обаче не съумява да мине в България, заради стягането на границата след прекосяването на четите на Филип Тотю и Панайот Хитов. След този крах Стефан Караджа се озовава във Втората българска легия в Белград. На 5 февруари 1868 година напуща сръбската столица на път за Влашко с 460 гроша, заети от П. Хитов за пътни разходи. Започва подготовката на четата от 1868 година Ето какво написа в едно свое писмо Стефан Караджа: ” Днес е настанал към този момент за мене часът, да ходя за там, гдето е всичката обща вяра, гдето са съсредоточени всичките ни мисли и стремежи, гдето ни чака цялостен народ с открити гърди, с цел да жертвува себе си за най-скъпото нещо на този свят – за нашето скъпоценно и доста теглило Отечество. ” Стефан Караджа е и спомоществовател на три книги, едната от които е “История Българска ” от Гаврил Кръстевич.
Тежък е пътят на четата на Хаджи Димитър и Караджата. Изнурителни преходи и непрекъснато гонене съпровождат пътя на четата от самото и прекосяване на българския бряг. В борбата при Канлъдере (Кърваво дере, Бачо Киро отбелязва, че преди борбата местноста се е наричала ” Каза касън кюпрюсю ” – мостът на черната мома), Караджата бил покорен и откаран в Търново. Ето по какъв начин разказва борбата Христо Македонски: “Беше по здрач, надали имаше един час до мръкване. След като изпразнихме по няколко пъти пушките си из позициите и тъй като турците настъпваха уверено към нас, ние изскочихме из позициите си и се впуснахме против неприятеля. Боят беше ужасяващ, тъй като не ни оставаше друго, с изключение на да извадим сабите и да се бием с хладно оръжие. Като всеки шеф Караджата вървеше напред толкоз уверено, като че излиза на сцената на някой Парижки спектакъл. Така захласнати Караджата навлезе в стана на неприятеля. Но турската паплач многочислена! Едни от турците се разбягаха, други се впуснаха да се бият с нашите, трети взеха ограничения да обкръжат цялото поделение на Караджата и да ни изловят. Никога не съм видял по-грозно и по-рисковано стълкновение. Само гласът на сабите се чуваше. Офицерът, който командваше падна погубен, а турците още повече се разяриха. Войската се биеше също уверено и в скоро време сполучи да ни обсади от трите страни. Оставаше ни свободен единствено тильт, откъдето другото поделение ни вардеше от малко малко и се биеше на другата страна с друга армия и башибозуци. Веднага взехме да отстъпваме, с цел да избегнем обсадата. Само Караджата не можа да отстъпи в точния момент, тъй като беше към този момент толкоз пронизан и нашарен от патрони, щото не можеше да се бие и да върви. Войниците се спуснаха върху му и го завлякоха в стана си. Уловиха един премрял човек. Това стана пред очите на всички ни, само че нямаше по какъв начин да му помогнем. И турците схванаха, че хванаха един от войводите ни и престанаха нападенията си против нас, само че взеха ограничения да ни задържат в блокада. ”
” В тази борба – написа Бачо Киро – паднаха мъртви от турския войник до 93 души, а черкези и други турци и абази нямат чет, тъй като тях караха повече да се бият, а аскерът се биеше на спревардяне. А на черкезите и на другите обричаше пашата 3 жълтици бакшиш за една хъшовска глава. За туй те и другите доста се изтриха в този ден. Но за жал, в този ден падна зле ранен и се хвана от турците фамозният български левент Стефан Караджа... “
След залавянето му Стефан Караджа е откаран в Търново. Очевидецът Филип Симидов написа: ”Уловен със 7 рани на кръста, при една борба при Търново. И докараха в кола шеркет с двама негови приятели след него в различен шеркет в1868г. Калпакът му чер с надпис начело с жълти букви: “Свобода или Смърт ”, по риза, със сини платненки; при 7 рани той беше жизнен ”.
От Търново Караджата е отведен в Русе. ”Като обикалях към пандиза - споделя Никола Обретенов – един ден привечер видях да идва от Търново една бричка, заобиколена със стражари. Тя спря пред зятвора. От бричката стражарите снеха един болен човек, почернял, пресъхнал. В него аз едвам познах Стефан Караджата ” Захари Стоянов добавя: ” Понеже Караджата беше ранен на доста места и по тая причина не можеше да върви, то разполагаем му бил оставен един турчин, който той трябвало да възседне,за да го отнесе до в конака. ”Жив ли бях да възседна и турчин? Сега и да умра, няма да ми останат отворени очите ” – споделил Караджата, приказва преданието.
Георги Божинов, а доста преди този момент и Захари Стоянов разказват Караджата като моторът, който поддържал духа измежду четниците, бил постоянно пръв в багра, летял като фурия и се биел като лъв.
Един от оживелите четници разказвал след време, че когато в един миг група поборници били обградени от турците, един от тях се провикнал към Караджата: Войводо, те са на всички места и ще ни избият. На което Стефан, войводата, отвърнал: Момчета, една кръв ни остана и една земя да я попие “.
Кратки думи, описващи цялата галактика на саможертвата.
Именно тези хора и други като тях извоюваха българската независимост.
На 31 юли си отива този огромен левент Караджата. Съобщението излиза на 3 август. Турската власт в Русе праща новина в Цариград, че огромен бандит, терорист и душманин на султана е мъртъв.
Не научихме нашите, българските уроци, платени с главите и костите на такива мъже като Стефан Караджа и Хаджи Димитър. Но усвоихме до съвършенство чуждопоклоничеството, наричано от народа дупедавство. Пошло и цинично е мълчанието пред нашите си герои и възхваляването до небесата на непозната страна, която да, има огромна заслуга за освобождението ни, само че го направила заради своите си ползи, а не нашите. Няма ли в миналото подлеците български да осъзнаят това!
Огнян Стефанов
П.П. В неделя по една от публичните малките екрани Волгин, оня дето пристана на " Възраждане ", се похвали, че бил на 11 май в Русе. Не скри възторга си, че десетки русенци го уважили и си приказвал с тях по всевъзможни тематики. По " всевъзможни ", само че не загатнали Караджата, роден на същата дата. За това по какъв начин умира ранен в русенския затвор. Не поставил Волгин цвете на паметника. Но по тази причина пък " полирал " мозъците на присъстващите с великата задача на Путин и Русия и по какъв начин Украйна би трябвало да капитулира, тъй като по този начин е споделил оня долен човек в Кремъл. По същото време някакъв вманиачен във Варненско не стопира да твърди, че Левски и Ботев били елементарни българи, а не герои, тъй като умрели и нищо не създали за родината, та се наложило различен да ни освобождава. Това е бездна. И тя ни гълтам, до момента в който някакви други се мъчат да слагат връх за най-дълго хоро...
Това написа преди два дни в nationalgeographic.bg в публикация, отдадена на Хаджията.
Още няколко медии отразяват рождените дати на Хаджи Димитър – 10 май и на Стефан Караджа – 11 май. И двамата починали на 28 години – през 1868 година, предвождайки чета от 120 души храбреци, пристигнали да освобождават България и да умрат за нея.
Нито една от огромните малките екрани не посвети вест или предаване на Хаджията и Караджата. Мълчаха и доста други медии.
Колко души изобщо си спомниха за тези двама мъже през тези дни? Имената им нямаха никакъв късмет, тъй като мътният новинарски поток бе отдаден на крясъците, лозунгите и разветите съветски и руски замена, издигнатите портрети на Сталин и Путин, на поклони доземи пред съветската посланичка Митрофанова. Такова угодничество и проваляне няма да видите в нито една друга страна, от нито един различен народ. Дори Сърбия, през днешния ден правилен съдружник на Москва, няма в календара си празник, отдаден на освобождението на страната от същия избавител, който ние популяризираме с над 400 паметника… Не отиде шествие до лобните места на войводите, само че се надпреварваха пред отломките на МОЧА.
Това е срамно и позорно.
Те дадоха живота си да я има България, а имената им все по-рядко се чуват и четат. Подвигът им събира прахуляк в архивите и все по-малко хора се гневят на това.
Предлагаме ви текст за огромният комита Стефан Караджа.
В брой 299 от 4 август 1868г. вестник „ Дунав ” написа: ” В срядашния брой на „ Дунава ” ( номер 298 от 31 юли) ний известихме, че предводителят на разбойниците Тулчалият Кючук Стефан се лекува в затворническата болница и че по негово щение локалната власт повика благовейнаго свещеника Христя, с цел да го изповяда... Разбойничеството и закононарушението, които направи речения Стефан, в случай че и да изискваха да се накаже смъртно наказване съгласно законът, само че когато му се свърши изпитът и осъждението, болеста на раните му се усили и наказването му се беше отсрочило след цялостното му излекуване. Обаче тъгите и болките на раните му, като усилиха още повече, той попадна и в болеста називаема тетанос, щото предходната сряда ( 31юли 1868г. ) през ноща почине от своята си гибел и на утринта се повика отново свещеника, който го погреба съгласно християнските обичаи; а тъй като тялом беше напълно измършавял, той, без да мине на губилищното място(бесилката), отгдето минаха другарите му и отидоха в смъртния дом, косо (кестерме) отиде през различен веднъж “
Така публицистите от в. „ Дунав ” са отразили гибелта на войводата. Нарекли са го „ предводителят на разбойниците ”, тъй като властта е била в ръцете на турския султан и никой не е смеел да напише нещо друго.
Стефан Тодоров Димов – Караджа е роден на 11 май, събота, 1840 година Ден по-рано, същата година, е роден и Хаджи Димитър. Караджата по майчина линия е потомък на рода Бинбеловци от село Факия, жанр чието развиване можем да проследим в течение на шест века обратно. началото му е обвързвано с именития Момчил челник, за който турския стихотворец Енвери написа в книгата “Деяния на Умур паша ”:
“Всички, които го виждаха, оставаха изумени, всички се удивляваха на неговия възвишен тип. Той бе висок колкото двама души, гледан, наподобяваше минаре. ”
Бащата на Стефан, Тодор Димов Узунниколов прочут, като Тодор Търнин, бил избухлив човек.
”Дядо Тодор – споделя внучката му Веса (дъщеря на Стефановата сестра Пена) – бил от ония българи, които не скланяли глава пред турците. А имало един каймакамин, не оставял хората на мира. Обикалял край чешмите, задирял момите и младите невести. Дядо постоянно имал препирня с него. Една вечер го срещнал на улицата. Било мрачно нямало никой в близост. Разминали се, само че още същия момент дядо Тодор се обърнал и блъснал турчина с тоягата си по главата. Нанесъл му още удари, до момента в който го убил (Това се случило окло 1846г). Нямало очевидци, само че на всички било известно, че са се спречквали. На сутринта турските управници първо него щели да потърсят. Прибрал се дядо в къщи и споделил на баба Калина: “Слагай каквото можеш в дисагите и да бягаме ”. Натоварили невръстните си деца, малко мебелировка и облекла на конете и тръгнали същата нощ. никой не разкрил дирите им. Така от село на село минали Балкана и Добруджа и се озовали покрай Тулча. Там дядо станал пастир. Вуйчо, Стефан Караджа, пасял телците, раснал здрав и мощен и обичал да се бори с другарите си. Той знаел за какво са напуснали родното си село и ненавистта към поробителите овреме пуснала корени в душата му. Затова най-вече обичал да се бори с турчетата и да ги тръшка до едно. ”
През пролетта на 1862 година в Тулча се заженил някакъв богат турчин и както на всяка турска женитба имало и битки. Турчинът не бил скъпчия, та поканил все фамозни борци. Ето какво споделя за тези битки, съвременникът на Караджата – тулчалията Атанас Пачев: ” На избраното място заварихме хиляден народ – турци и българи, любопитни да видят борещите се. В избраното място се разхождаха няколко горделиви и значими пехливани. Всички бяхме устремили погледите си към тях. Но най – огромно любознание будеше непобедимият Плиса Пехливан. Той се познаваше отдалече. Голиятският растеж и бабаитският му кайфет го правеха по-силен, в сравнение с беше. ” Борците били облечени с каспети ( тесни кожени панталони, достигащи малко под колената). Целите им тела блещели от масло. Борбите почнали и както постоянно, непобеждаваният до тогава Плиса Пехливан се справил с всичките. Той към този момент поглеждал към премиите: оседлан кон, младо биче и други, когато тръгнал да обикаля алая(мястото където се организират борбите). Според обичая, с цел да бъде приет за победител, борецът е трябвало да направи три кръга, което значело: ” Няма ли различен противник? ”. Плисата не бил минал още първия кръг, когато някакъв храбрец изпляскал с ръце и като си запробивал път през навалицата, завикал, че желае да се бори с спечелилия. Настанало раздвижване. Плисата се надигнал на пръсти да го види. Идващият против него бил Стефан Пазвантчето. ” Караджата – продължава описа си Атанас Пачев – приближи гордия бабаит. Гаази Плиса го изгледа надменно, усмихна се, което по всичко наподобява разсърди младия герой. И той, без да си обуе пехливанските каспети, препаса единствено необятните си дънести панталони. (Турците са практикували извънредно по този начин наречената “мазна ” битка. Макар да се е чувсвало известно въздействие, българите съумели да запазят “сухата ” битка, практикувана от тях още отпреди робството. Не веднъж, какъвто е казусът и със Стефан Караджа, въпреки да се поставяли в неизгодно състояние, българите излизали да се борят с турците, без да се мажат като тях с масло.) Зурлите и тъпаните извършиха цялата местност с неописуемо възбуждение. Трясъкът им заглуши провикванията на тълпата. Борбата стартира неравно и обещаваше да бъде жестока... Ние българите изтръпнахме от нерешителност... Но скоро милостиня пред очите ни. Не бяха минали още 4 – 5 минути и Караджата се впи в снагата на турчина. Ето че с помощта на своята еластичност и умелост той повали своя противник. Гаази Плиса се просна на гърба си като риба. В същия момент Караджата скочи и на четири страни поздрави публиката с вдигната ръка. Настана разстройване. ” Турците настръхнали. Чули се гласове, че ” очите на Плисата не гледали към небето ”, че се бил подхлъзнал и паднал инцидентно. Тогава макар увещанията на приятелите си Караджата гласно се провикнал, че е склонен повторно да се преборят. Пак запищели зурлите, още веднъж вплели мишци борците. Ала и този път Стефан съумял да просне Плисата по очи на земята. И когато към този момент се опитвал да го обърне възнак, разярена турска навалица нахълтала в алая и почнала да линчува спечелилия. Настъпила блъсканица, наскачали заптиетата. Втурнали се в алая и някои по-смели българи. Те съумели да качат Караджата на някаква каруца и го измъкнали. После той се укривал в всякакви български къщи в Тулча. Наскоро по-късно той направил и други някои грехове към турците, заради което трябвало да напусне Османската империя.
В началото на май от Румъния, Караджата се насочва за Белград, където се присъединил в Първата българска летия. В своите записки Христо Македонски написа: “Там се срещнах на първо време със Стефан Караджата, който беше малко по-млад от мен, само че беше страшна фурия, подобен съдбоносен и безстрашен человек, какъвто не съм срещал и до тоя час. ” В неизпратено писмо до Стоян Заимов от 8 април 1896 година Христо Иванов – Големия споделя: ” В сражението С.Караджа и В.Левски са фърлиха на напред с голи ножови в байраклъ джамия, тъй като раниха турците от нази двама като бехме обиколили джамията, а турците въоръжени беши цялостна джамията. И като влезоха тези двамината в джамията този час са придадоха турците и тогава ги нарекоха левови нашите хора ”. След разпускането на легията Стефан Караджа се завърнал в Румъния, а от там в Тулча, където се погрижил да омъжи по-малката си сетра Пена. През интервала 1864 година – 1866 година самичък или с други войводи неколкократно минава с дребни чети в Стара планина. Междувременно за известно време през 1865г. държи гостилница в Гюргево, която употребява като средище за контакти и сливане на хъшовете. Има податки, че през този интервал прави опити да сътвори в някои селища революционни гнезда – комитети, които да набират съратници за идната освободителна битка. През зимата на 1866 – 1867 година стартира трескава подготовка за огромна четническа акция. Проектира се прекосяването на няколко чети, съпроводено с въстанническо надигане вътре в страната. Четата, която Караджата трябвало да поведе, се състояла от 68 души. Тази чета обаче не съумява да мине в България, заради стягането на границата след прекосяването на четите на Филип Тотю и Панайот Хитов. След този крах Стефан Караджа се озовава във Втората българска легия в Белград. На 5 февруари 1868 година напуща сръбската столица на път за Влашко с 460 гроша, заети от П. Хитов за пътни разходи. Започва подготовката на четата от 1868 година Ето какво написа в едно свое писмо Стефан Караджа: ” Днес е настанал към този момент за мене часът, да ходя за там, гдето е всичката обща вяра, гдето са съсредоточени всичките ни мисли и стремежи, гдето ни чака цялостен народ с открити гърди, с цел да жертвува себе си за най-скъпото нещо на този свят – за нашето скъпоценно и доста теглило Отечество. ” Стефан Караджа е и спомоществовател на три книги, едната от които е “История Българска ” от Гаврил Кръстевич.
Тежък е пътят на четата на Хаджи Димитър и Караджата. Изнурителни преходи и непрекъснато гонене съпровождат пътя на четата от самото и прекосяване на българския бряг. В борбата при Канлъдере (Кърваво дере, Бачо Киро отбелязва, че преди борбата местноста се е наричала ” Каза касън кюпрюсю ” – мостът на черната мома), Караджата бил покорен и откаран в Търново. Ето по какъв начин разказва борбата Христо Македонски: “Беше по здрач, надали имаше един час до мръкване. След като изпразнихме по няколко пъти пушките си из позициите и тъй като турците настъпваха уверено към нас, ние изскочихме из позициите си и се впуснахме против неприятеля. Боят беше ужасяващ, тъй като не ни оставаше друго, с изключение на да извадим сабите и да се бием с хладно оръжие. Като всеки шеф Караджата вървеше напред толкоз уверено, като че излиза на сцената на някой Парижки спектакъл. Така захласнати Караджата навлезе в стана на неприятеля. Но турската паплач многочислена! Едни от турците се разбягаха, други се впуснаха да се бият с нашите, трети взеха ограничения да обкръжат цялото поделение на Караджата и да ни изловят. Никога не съм видял по-грозно и по-рисковано стълкновение. Само гласът на сабите се чуваше. Офицерът, който командваше падна погубен, а турците още повече се разяриха. Войската се биеше също уверено и в скоро време сполучи да ни обсади от трите страни. Оставаше ни свободен единствено тильт, откъдето другото поделение ни вардеше от малко малко и се биеше на другата страна с друга армия и башибозуци. Веднага взехме да отстъпваме, с цел да избегнем обсадата. Само Караджата не можа да отстъпи в точния момент, тъй като беше към този момент толкоз пронизан и нашарен от патрони, щото не можеше да се бие и да върви. Войниците се спуснаха върху му и го завлякоха в стана си. Уловиха един премрял човек. Това стана пред очите на всички ни, само че нямаше по какъв начин да му помогнем. И турците схванаха, че хванаха един от войводите ни и престанаха нападенията си против нас, само че взеха ограничения да ни задържат в блокада. ”
” В тази борба – написа Бачо Киро – паднаха мъртви от турския войник до 93 души, а черкези и други турци и абази нямат чет, тъй като тях караха повече да се бият, а аскерът се биеше на спревардяне. А на черкезите и на другите обричаше пашата 3 жълтици бакшиш за една хъшовска глава. За туй те и другите доста се изтриха в този ден. Но за жал, в този ден падна зле ранен и се хвана от турците фамозният български левент Стефан Караджа... “
След залавянето му Стефан Караджа е откаран в Търново. Очевидецът Филип Симидов написа: ”Уловен със 7 рани на кръста, при една борба при Търново. И докараха в кола шеркет с двама негови приятели след него в различен шеркет в1868г. Калпакът му чер с надпис начело с жълти букви: “Свобода или Смърт ”, по риза, със сини платненки; при 7 рани той беше жизнен ”.
От Търново Караджата е отведен в Русе. ”Като обикалях към пандиза - споделя Никола Обретенов – един ден привечер видях да идва от Търново една бричка, заобиколена със стражари. Тя спря пред зятвора. От бричката стражарите снеха един болен човек, почернял, пресъхнал. В него аз едвам познах Стефан Караджата ” Захари Стоянов добавя: ” Понеже Караджата беше ранен на доста места и по тая причина не можеше да върви, то разполагаем му бил оставен един турчин, който той трябвало да възседне,за да го отнесе до в конака. ”Жив ли бях да възседна и турчин? Сега и да умра, няма да ми останат отворени очите ” – споделил Караджата, приказва преданието.
Георги Божинов, а доста преди този момент и Захари Стоянов разказват Караджата като моторът, който поддържал духа измежду четниците, бил постоянно пръв в багра, летял като фурия и се биел като лъв.
Един от оживелите четници разказвал след време, че когато в един миг група поборници били обградени от турците, един от тях се провикнал към Караджата: Войводо, те са на всички места и ще ни избият. На което Стефан, войводата, отвърнал: Момчета, една кръв ни остана и една земя да я попие “.
Кратки думи, описващи цялата галактика на саможертвата.
Именно тези хора и други като тях извоюваха българската независимост.
На 31 юли си отива този огромен левент Караджата. Съобщението излиза на 3 август. Турската власт в Русе праща новина в Цариград, че огромен бандит, терорист и душманин на султана е мъртъв.
Не научихме нашите, българските уроци, платени с главите и костите на такива мъже като Стефан Караджа и Хаджи Димитър. Но усвоихме до съвършенство чуждопоклоничеството, наричано от народа дупедавство. Пошло и цинично е мълчанието пред нашите си герои и възхваляването до небесата на непозната страна, която да, има огромна заслуга за освобождението ни, само че го направила заради своите си ползи, а не нашите. Няма ли в миналото подлеците български да осъзнаят това!
Огнян Стефанов
П.П. В неделя по една от публичните малките екрани Волгин, оня дето пристана на " Възраждане ", се похвали, че бил на 11 май в Русе. Не скри възторга си, че десетки русенци го уважили и си приказвал с тях по всевъзможни тематики. По " всевъзможни ", само че не загатнали Караджата, роден на същата дата. За това по какъв начин умира ранен в русенския затвор. Не поставил Волгин цвете на паметника. Но по тази причина пък " полирал " мозъците на присъстващите с великата задача на Путин и Русия и по какъв начин Украйна би трябвало да капитулира, тъй като по този начин е споделил оня долен човек в Кремъл. По същото време някакъв вманиачен във Варненско не стопира да твърди, че Левски и Ботев били елементарни българи, а не герои, тъй като умрели и нищо не създали за родината, та се наложило различен да ни освобождава. Това е бездна. И тя ни гълтам, до момента в който някакви други се мъчат да слагат връх за най-дълго хоро...
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ