Хаго Бабикян: Харесва ли ни да ни управля премиер - еднокнижник?
”Хубаво, но кой ще пристигна след това? ” Чували сте този въпрос, а най-вероятно сте си го и задавали. Обикновено се случва, когато наближат избори. Почва едно трепетно вайкане и бистрене на политиката у нас, което нормално завърша с ”тъй ще е тя ” или ”а бе няма да се оправим ”.
Не мисля, че хора, които се питат това, чакат действителен отговор. Става дума за по-скоро реторичен въпрос. Това е елементарно оправдание, което да извадим от джоба си в диалог за политиката у нас. Този въпрос е изблик на нашето изтощение. Страх от незнайното. Все едно сме странични наблюдаващи на личния си живот, а от нас не зависи точно кой да пристигна след това.
Искаме някой да ни обещае панацея за България, но отново ще повярваме на половина, тъй като " всички са маскари ".
Искаме да се появи чудодеен избавител, с цел да ни избави от десетилетия зла орис, който " а бе и той да краде, но най-малко да прави нещо за хората. "
Искаме може би да протестираме, но се чудим, дали им е чиста работата на онея там и кой стои зад тях. Винаги има едно подозрение, че едно нещо не може да е напълно хубаво. Не може да ни се случи на нас и по тази причина нихилистично споделяме " доста хубаво не е на хубаво. "
Кой ще пристигна след това?
Истината е, че няма значение. Нямаше предходните пъти, няма и в този момент. Защо ли? Защото преди този момент би трябвало да се случат други значими неща, които отлагаме с години.
Няма безусловно никакво значение кой ще пристигна след това, в случай че ние самите не дойдем в този момент. Примерно на улицата да протестираме. Защото скритото би трябвало да стане очевидно и надалеч не става дума единствено за стотиците кавги на едно 11 година незаконно ръководство. Става дума за това, че в случай че желаеме от упраляващите да са почтени с нас, то първо би трябвало ние да сме почтени със себе си.
Живеем ли щастливо и почтено?
Харесва ли ни България да е страната с най-голяма смъртност в света?
Харесва ли ни България да е най-бедната страната в Европейски Съюз?
Харесва ли ни да ни управля министър председател - еднокнижник?
Харесва ли ни да ни назовават тулупи, кал, маригнали, неудачници, платени, терористи, неприятен човешки материал, мисирки...?
Да се попитаме, дали сме създали задоволително, с цел да променим протичащото се у нас или си търсим опрощение, тъй като нещо друго в този момент е по-важно? Трябва да не се крием, да не премълчаваме, да не подминаваме, да не поносим. Защото по този начин сами лъжем себе си и даваме късмет след това други да лъжат нас. Първо би трябвало ние да се осмелим и ние да претендираме за по-добър живот тук и в този момент. Не поединично, а дружно.
Така ще обезсмислим въпроса, който ни преследва с години. Ще го лишим от неговата мощ да ни тормози, тъй като силата ще бъде в нас. И може би един ден ние ще сме тези, които ще дойдат след това.
Хаго Бабикян, Фейсбук
Не мисля, че хора, които се питат това, чакат действителен отговор. Става дума за по-скоро реторичен въпрос. Това е елементарно оправдание, което да извадим от джоба си в диалог за политиката у нас. Този въпрос е изблик на нашето изтощение. Страх от незнайното. Все едно сме странични наблюдаващи на личния си живот, а от нас не зависи точно кой да пристигна след това.
Искаме някой да ни обещае панацея за България, но отново ще повярваме на половина, тъй като " всички са маскари ".
Искаме да се появи чудодеен избавител, с цел да ни избави от десетилетия зла орис, който " а бе и той да краде, но най-малко да прави нещо за хората. "
Искаме може би да протестираме, но се чудим, дали им е чиста работата на онея там и кой стои зад тях. Винаги има едно подозрение, че едно нещо не може да е напълно хубаво. Не може да ни се случи на нас и по тази причина нихилистично споделяме " доста хубаво не е на хубаво. "
Кой ще пристигна след това?
Истината е, че няма значение. Нямаше предходните пъти, няма и в този момент. Защо ли? Защото преди този момент би трябвало да се случат други значими неща, които отлагаме с години.
Няма безусловно никакво значение кой ще пристигна след това, в случай че ние самите не дойдем в този момент. Примерно на улицата да протестираме. Защото скритото би трябвало да стане очевидно и надалеч не става дума единствено за стотиците кавги на едно 11 година незаконно ръководство. Става дума за това, че в случай че желаеме от упраляващите да са почтени с нас, то първо би трябвало ние да сме почтени със себе си.
Живеем ли щастливо и почтено?
Харесва ли ни България да е страната с най-голяма смъртност в света?
Харесва ли ни България да е най-бедната страната в Европейски Съюз?
Харесва ли ни да ни управля министър председател - еднокнижник?
Харесва ли ни да ни назовават тулупи, кал, маригнали, неудачници, платени, терористи, неприятен човешки материал, мисирки...?
Да се попитаме, дали сме създали задоволително, с цел да променим протичащото се у нас или си търсим опрощение, тъй като нещо друго в този момент е по-важно? Трябва да не се крием, да не премълчаваме, да не подминаваме, да не поносим. Защото по този начин сами лъжем себе си и даваме късмет след това други да лъжат нас. Първо би трябвало ние да се осмелим и ние да претендираме за по-добър живот тук и в този момент. Не поединично, а дружно.
Така ще обезсмислим въпроса, който ни преследва с години. Ще го лишим от неговата мощ да ни тормози, тъй като силата ще бъде в нас. И може би един ден ние ще сме тези, които ще дойдат след това.
Хаго Бабикян, Фейсбук
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ