Христо Стоичков: Аз съм щастлив човек
Христо Стоичков показа своята „ История “ и в Чикаго, а екип на предаването „ Код Спорт “ по ТВ+ наблюдава събитието. Пред към 2000 души в зала „ Хенгинг Гардънс “ се събраха другари и митове от българския футбол. Цветан Йончев, Божидар Искренов и Димитър Попов седнаха на ВИП местата, дружно с ММА боеца Благой Иванов. След срещите с българската общественост в Лондон и Чикаго следва презентация на книгата, написана в съавторство с Владимир Памуков, в Барселона през септември и в Торонто през октомври.
Очаква се през новата седмица издателите от „ Софтпрес “ да разгласят и лятно турне на Стоичков у нас. Кавалерът на „ Златната топка “ би трябвало да избере единствено шест града от десетките искащи да домакинстват за показване пред аудитория и подписи върху копия от „ Историята “.
- Как се чувстваш, Христо?
- Емоцията е доста огромна, тъй като в Съединени американски щати стартира всичко за българския футбол. Първата победа на международно състезание през 1994 година През 2019 година се навършват 25 години от спечелването ми на „ Златната топка “. Тук играх три години в Чикаго Файър, тук приключи моята кариера. Невероятна вечер! Искам да благодаря на всички хора, на уредниците, които направиха това мероприятие ужасно. Видях едни щастливи и горди хора. Благодарение на тях сме израснали и сме ги радвали по стадионите, когато сме побеждавали и сме вкарвали голове.
- Тази книга тежи 1 кг – сложен ли беше пътят на „ Историята “?
- За мен беше елементарен, тъй като съм го изживял. За Владо Памуков беше мъчно, тъй като в продължение на две години не е елементарно да пишеш, да се сещаш за неща. Имало е обстановки, за които той ме е подсещал. Много огромна част от времето Владо е прекарал с мен по самолети, хотели, лагери мачове. Знаеше доста от нещата, само че въпреки всичко две години труд не е елементарно, тъй като искахме да покажем на хората кой съм. Вътре в книгата има и хубави неща, има и неприятни. Не съм икономисал на никой нищо, тъй като в случай че го спестиш, това няма да си ти. Обичам да представям нещата такива, каквито са. За някои хубави, за някои – неприятни, както ги одобряват. Къде съм падал, къде съм ставал, само че не съм се оплаквал. Продължавал съм напред и съм се старал постоянно да бъда аз. Това, което съм си сложил за цел и за моя фантазия, се сбъдна. Оттук нататък си виждам внучката, върша си кефа и по-малко напън, тъй като времето минава. Хората от дълго време са създали равносметката кой къде е. Затова споделям, че съм благополучен. Не желая да ме съпоставят с никой. Не е хубаво и да съпоставят някои от младите футболисти, тези „ новите “ няма да дойдат. Те си имат личен живот, а когато нямаш нещо начертано и някакви цели, е доста мъчно да го постигнеш.
- „ Златната топка “ е и за всички българи. Всички споделиха, че доста се гордеят с теб и ти си като национално благосъстояние за всички нас.
- Още като доста дребен, когато за първи път видях спечелилия за „ Златната топка “ през 1977 година – Кевин Кийгън, си споделих: „ Защо и аз да я нямам един ден? “ И започнах да преследвам тези цели. Но се реализират с доста труд. Когато за първи път видях българин да държи „ Златна обувка “ в ръцете си, лека му пръст на Гошо Славков, тогава си споделих: „ Бат Гошо е от Пловдив. И аз желая да имам такава „ Златна обувка “. Моята цел беше като неговата – да вкарам повече голове и да стана притежател на този приз. Стана това през 1989 година с всички мои съотборници в ЦСКА, някои към този момент не са сред нас, само че на трофея всяко име е написано.
Очаква се през новата седмица издателите от „ Софтпрес “ да разгласят и лятно турне на Стоичков у нас. Кавалерът на „ Златната топка “ би трябвало да избере единствено шест града от десетките искащи да домакинстват за показване пред аудитория и подписи върху копия от „ Историята “.
- Как се чувстваш, Христо?
- Емоцията е доста огромна, тъй като в Съединени американски щати стартира всичко за българския футбол. Първата победа на международно състезание през 1994 година През 2019 година се навършват 25 години от спечелването ми на „ Златната топка “. Тук играх три години в Чикаго Файър, тук приключи моята кариера. Невероятна вечер! Искам да благодаря на всички хора, на уредниците, които направиха това мероприятие ужасно. Видях едни щастливи и горди хора. Благодарение на тях сме израснали и сме ги радвали по стадионите, когато сме побеждавали и сме вкарвали голове.
- Тази книга тежи 1 кг – сложен ли беше пътят на „ Историята “?
- За мен беше елементарен, тъй като съм го изживял. За Владо Памуков беше мъчно, тъй като в продължение на две години не е елементарно да пишеш, да се сещаш за неща. Имало е обстановки, за които той ме е подсещал. Много огромна част от времето Владо е прекарал с мен по самолети, хотели, лагери мачове. Знаеше доста от нещата, само че въпреки всичко две години труд не е елементарно, тъй като искахме да покажем на хората кой съм. Вътре в книгата има и хубави неща, има и неприятни. Не съм икономисал на никой нищо, тъй като в случай че го спестиш, това няма да си ти. Обичам да представям нещата такива, каквито са. За някои хубави, за някои – неприятни, както ги одобряват. Къде съм падал, къде съм ставал, само че не съм се оплаквал. Продължавал съм напред и съм се старал постоянно да бъда аз. Това, което съм си сложил за цел и за моя фантазия, се сбъдна. Оттук нататък си виждам внучката, върша си кефа и по-малко напън, тъй като времето минава. Хората от дълго време са създали равносметката кой къде е. Затова споделям, че съм благополучен. Не желая да ме съпоставят с никой. Не е хубаво и да съпоставят някои от младите футболисти, тези „ новите “ няма да дойдат. Те си имат личен живот, а когато нямаш нещо начертано и някакви цели, е доста мъчно да го постигнеш.
- „ Златната топка “ е и за всички българи. Всички споделиха, че доста се гордеят с теб и ти си като национално благосъстояние за всички нас.
- Още като доста дребен, когато за първи път видях спечелилия за „ Златната топка “ през 1977 година – Кевин Кийгън, си споделих: „ Защо и аз да я нямам един ден? “ И започнах да преследвам тези цели. Но се реализират с доста труд. Когато за първи път видях българин да държи „ Златна обувка “ в ръцете си, лека му пръст на Гошо Славков, тогава си споделих: „ Бат Гошо е от Пловдив. И аз желая да имам такава „ Златна обувка “. Моята цел беше като неговата – да вкарам повече голове и да стана притежател на този приз. Стана това през 1989 година с всички мои съотборници в ЦСКА, някои към този момент не са сред нас, само че на трофея всяко име е написано.
Източник: gong.bg
КОМЕНТАРИ