Христо Илиев: Дано се върне времето, когато Левски и ЦСКА бяха на върха в мъжкия ни волейбол
Христо Илиев е измежду най-успешните имена в българския волейбол. Той е част от звездния ни мъжки народен отбор, достигнал до олимпийски сребърен орден на Игрите в Москва 1980. Дълги години пази екипа на Левски-Спартак, с който печели и купата на страната, както в ролята на играч, по този начин и като треньор. Илиев приказва пред клубния уебсайт на ВК ЦСКА във връзка съперничеството с ЦСКА и други любопитни моменти.
Г-н Илиев, водил сте голям брой борби с ЦСКА през годините, разкажете за страстите от това съревнование.
Сега е съвременно да си съперник и противник, само че в тези години ние бяхме дразнител един на различен, да потвърдим кой е по-добър. Първият ми мач беше на кортовете на ЦСКА, в парка сред двата стадиона „ Народна Армия “ и „ Васил Левски “. Тогава възрастовата група първата бе пионери. Батковците, които минаваха в младша възраст, предаваха оборудването на по-малките и на мен се падна 11-ти номер бял екип и 4 или 7 номер, синя фланелка. Мисля, че загубихме, само че в паметта ми остана мерака, след този мач спах с екипа!
Може да се каже, че с този мач поставяте начало на кариерата си.
Да, безусловно. Във всички възрасти, в които играх, имаше и юношески спартакиади, ставах първенец и не постоянно играехме против ЦСКА на край. Силни тимове бяха още Локомотив Пловдив, Миньор Перник, само че главно беше да станем градски първенец, тъй като те ни бяха най-големият съперник и цената беше най-висока. В персонален проект съм удовлетворен от тези мачове, тъй като ставахме първенци. Исках да изучавам в Строителния колеж, който бе на територията на ЦСКА. Учейки там трябваше да мина в ЦСКА, само че аз продължих в различен колеж, с цел да остана в Левски. Системата беше такава. И когато трябваше да вляза при мъжете, трябваше да съм боец и да играя в ЦСКА, те току бяха станали европейски първенец. Левски пък се сплоти със Спартак и стана доста мощен клуб и можех да стана боец там. Така продължих казарма на 8-ми километър и останах правилен на Левски.
Имате победи и провали. Доколко тези дуели ви построиха като играч?
Може би имах и шанс, тъй като още в първия ми сезон при националния тим до 20 години, те се готвеха за европейско състезание, а аз бях още на 18. И попаднах в състав с Димитър Златанов, Емил Тренев, все доста респектиращи имена. Тогава се срещнах със Злати и станахме огромни другари, не отидох на европейското, тъй като в техникума имах един изправителен изпит. Но по-късно настъпих към този момент съществено. След международното състезание в София, на което националния тим от 13:5 загуби финала от Германия, попаднах в разширения състав, готвейки се за европейско състезание. От Левски-Спартак бяхме 3-4 индивида, а участваха хора като Митко Каров, Здравко Симеонов, Сашо Тренев…
Как ви одобриха?
Вижте, зала „ Христо Ботев “ се пръскаше по шевовете, а моите мемоари са още от зала „ Сливница “, където играехме мачове с ЦСКА. Първият ми мач при мъжете беше там, победиха ни 3-2. Слава богу че направиха „ Универсиада “ и „ Христо Ботев “, с цел да влизат повече хора. И по какъв начин бях признат? На Злати му викаха Лъва, а на мен ми споделяха Малкото лъвче, може би с лека образна аналогия. Така бях признат от тези респектиращи хора. Отивах и ги гледах в очите, не мигах. На доста неща ме научиха. Най-вече на отношение към спорта. ЦСКА бяха необикновен колектив. Основният им състав бе от 6 индивида, като влизаха бойци, прекосяваха за 2-3 години и си тръгваха, а тимът се запазваше.
Доста мемоари са събрани.
Толкова доста мачове сме играли. Един край играхме с ЦСКА в зала „ София “. Беше крайна четворка и имахме две победи пред ЦСКА. Дори да загубим, отново можеше да станем първенец. Но се изравнихме като резултати, стана необикновен мач, който за жалост загубихме. Не беше най-силния ми мач, беше ми тежко по-късно, само че трябваше да минат може би 10 години в тази роля, до момента в който Левски-Спартак не стартира да печели много по-константно. И 1980-а станахме първенци, аз бях капитан, без да загубим нито един мач. ЦСКА имаше проблеми в оня интервал.
Вие сте бил национал при разнообразни треньори. Имаше ли друго отношение към Левски и ЦСКА?
Ако е имало такова разделяне, не съм го усещал. И до този миг подкрепям същински другарски усеща със състезателите от ЦСКА. Естествено те преобладаваха в националния тим като наличие, само че след това нещата се обърнаха, доминираше Славия, а от Левски-Спартак бяхме единствено двама. Конкуренцията беше доста мощна и синхронът, който имаха в играта от ЦСКА или от Славия, носеха по-голямата тежест от мачовете. Никога не съм мислил, че са ме пренебрегвали. Имал съм лични санкции, тъй като не станах част от ЦСКА. Покойният Милко Караиванов доста ме е желал, само че по този начин е трябвало да стане. 10 години в националния тим треньори бяха от ЦСКА и Славия, само че не считам, че е имало друго отношение. Радвам се, че бях част от този тим.
Вие, в ролята на треньор, разрешил ли сте си сходно нещо?
Категорично не! Бях две години асистент на Иван Сеферинов и по-късно поех аз. Но това, което желаех да направя, бе да вкарам нови лица. Никога не е имало неуважение към някой от ЦСКА или Славия. Но преди европейското състезание в Германия 91-а година, бях 4 години с този народен тим, с Боре Кьосев, Димо Тонев, Андрей Гълъбинов, Пламен Христов, Петьо Драгиев, все стойностни фигури. И виждах в младите, които повиках за първи път, момчета, които в действителност би трябвало да ги развиваме и да им се даде късмет, с цел да не се обременят от наличието на тези митове. Така взех решение да освободя капитана Борислав Кьосев и Асен Гълъбинов. Не тъй като имах отрицателно отношение, а тъй като имах моя идея да дам късмет на Мартин Стоев, Петьо Узунов, Николай Иванов, за първи път да са в тима. И 20 дни, откакто станахме пети на европейското състезание, където конкуренцията бе жестока, се видях с Борето, в действителност огромен играч, само че мисля че не сгреших. Ако това се одобри като отношение към ЦСКА, дано да е минус, само че по-късно Борето 10 години не ми приказва, преди още веднъж да се разберем.
Като треньор или играч бе по-интересно да срещате ЦСКА?
Честно казано като играч. Защото през всички тези години ЦСКА бе окомплектован от най-хубавите волейболисти и това бе предизвикателство. Исках да съм по-добър от Златанов, това целях. Като треньор си преценявах действително опциите. Като поех Левски освободих 7 състезатели и юношите старша възраст влязоха при мъжете. Единствено Петьо Узунов пристигна при нас извън. Не беше елементарно да изградя тим, който да е от 12 състезатели, конкурентни на противниците – ЦСКА. Не можех да забивам от пейката или да върша обсада и беше много по-трудно. Губели сме финали от ЦСКА, само че спечелихме едно състезание, което рядко се случва – с всички мачове от начало до край. Удоволствието да си вътре в игрището е по-голямо, в сравнение с извън. Като си треньор си обект на разглеждане под микроскоп от ръководители, разбиращи или не, играта. И в случай че не проявявах темперамент, нямаше да бъда удовлетворен от себе си, тъй като постоянно нося отговорност. Бил съм и треньор на националния тим, без грандиозни триумфи, само че постоянно в шестицата на европейски шампионати през тези три години, което не бе елементарно. През ръцете ми минаха Николай Желязков, Димо Тонев, Петьо Узунов, Пламен Константинов, Николай Иванов, да не пропусна някой. Състезатели, които не всеки от тях беше от Левски. Не съм се старал да има баланс, а оптимално справедлив и правилен при подбора.
Пожелавам си да се върне това време, когато Левски и ЦСКА бяха на върха в мъжкия ни волейбол.
Намерете Българска национална телевизия в обществените мрежи:,,,
Г-н Илиев, водил сте голям брой борби с ЦСКА през годините, разкажете за страстите от това съревнование.
Сега е съвременно да си съперник и противник, само че в тези години ние бяхме дразнител един на различен, да потвърдим кой е по-добър. Първият ми мач беше на кортовете на ЦСКА, в парка сред двата стадиона „ Народна Армия “ и „ Васил Левски “. Тогава възрастовата група първата бе пионери. Батковците, които минаваха в младша възраст, предаваха оборудването на по-малките и на мен се падна 11-ти номер бял екип и 4 или 7 номер, синя фланелка. Мисля, че загубихме, само че в паметта ми остана мерака, след този мач спах с екипа!
Може да се каже, че с този мач поставяте начало на кариерата си.
Да, безусловно. Във всички възрасти, в които играх, имаше и юношески спартакиади, ставах първенец и не постоянно играехме против ЦСКА на край. Силни тимове бяха още Локомотив Пловдив, Миньор Перник, само че главно беше да станем градски първенец, тъй като те ни бяха най-големият съперник и цената беше най-висока. В персонален проект съм удовлетворен от тези мачове, тъй като ставахме първенци. Исках да изучавам в Строителния колеж, който бе на територията на ЦСКА. Учейки там трябваше да мина в ЦСКА, само че аз продължих в различен колеж, с цел да остана в Левски. Системата беше такава. И когато трябваше да вляза при мъжете, трябваше да съм боец и да играя в ЦСКА, те току бяха станали европейски първенец. Левски пък се сплоти със Спартак и стана доста мощен клуб и можех да стана боец там. Така продължих казарма на 8-ми километър и останах правилен на Левски.
Имате победи и провали. Доколко тези дуели ви построиха като играч?
Може би имах и шанс, тъй като още в първия ми сезон при националния тим до 20 години, те се готвеха за европейско състезание, а аз бях още на 18. И попаднах в състав с Димитър Златанов, Емил Тренев, все доста респектиращи имена. Тогава се срещнах със Злати и станахме огромни другари, не отидох на европейското, тъй като в техникума имах един изправителен изпит. Но по-късно настъпих към този момент съществено. След международното състезание в София, на което националния тим от 13:5 загуби финала от Германия, попаднах в разширения състав, готвейки се за европейско състезание. От Левски-Спартак бяхме 3-4 индивида, а участваха хора като Митко Каров, Здравко Симеонов, Сашо Тренев…
Как ви одобриха?
Вижте, зала „ Христо Ботев “ се пръскаше по шевовете, а моите мемоари са още от зала „ Сливница “, където играехме мачове с ЦСКА. Първият ми мач при мъжете беше там, победиха ни 3-2. Слава богу че направиха „ Универсиада “ и „ Христо Ботев “, с цел да влизат повече хора. И по какъв начин бях признат? На Злати му викаха Лъва, а на мен ми споделяха Малкото лъвче, може би с лека образна аналогия. Така бях признат от тези респектиращи хора. Отивах и ги гледах в очите, не мигах. На доста неща ме научиха. Най-вече на отношение към спорта. ЦСКА бяха необикновен колектив. Основният им състав бе от 6 индивида, като влизаха бойци, прекосяваха за 2-3 години и си тръгваха, а тимът се запазваше.
Доста мемоари са събрани.
Толкова доста мачове сме играли. Един край играхме с ЦСКА в зала „ София “. Беше крайна четворка и имахме две победи пред ЦСКА. Дори да загубим, отново можеше да станем първенец. Но се изравнихме като резултати, стана необикновен мач, който за жалост загубихме. Не беше най-силния ми мач, беше ми тежко по-късно, само че трябваше да минат може би 10 години в тази роля, до момента в който Левски-Спартак не стартира да печели много по-константно. И 1980-а станахме първенци, аз бях капитан, без да загубим нито един мач. ЦСКА имаше проблеми в оня интервал.
Вие сте бил национал при разнообразни треньори. Имаше ли друго отношение към Левски и ЦСКА?
Ако е имало такова разделяне, не съм го усещал. И до този миг подкрепям същински другарски усеща със състезателите от ЦСКА. Естествено те преобладаваха в националния тим като наличие, само че след това нещата се обърнаха, доминираше Славия, а от Левски-Спартак бяхме единствено двама. Конкуренцията беше доста мощна и синхронът, който имаха в играта от ЦСКА или от Славия, носеха по-голямата тежест от мачовете. Никога не съм мислил, че са ме пренебрегвали. Имал съм лични санкции, тъй като не станах част от ЦСКА. Покойният Милко Караиванов доста ме е желал, само че по този начин е трябвало да стане. 10 години в националния тим треньори бяха от ЦСКА и Славия, само че не считам, че е имало друго отношение. Радвам се, че бях част от този тим.
Вие, в ролята на треньор, разрешил ли сте си сходно нещо?
Категорично не! Бях две години асистент на Иван Сеферинов и по-късно поех аз. Но това, което желаех да направя, бе да вкарам нови лица. Никога не е имало неуважение към някой от ЦСКА или Славия. Но преди европейското състезание в Германия 91-а година, бях 4 години с този народен тим, с Боре Кьосев, Димо Тонев, Андрей Гълъбинов, Пламен Христов, Петьо Драгиев, все стойностни фигури. И виждах в младите, които повиках за първи път, момчета, които в действителност би трябвало да ги развиваме и да им се даде късмет, с цел да не се обременят от наличието на тези митове. Така взех решение да освободя капитана Борислав Кьосев и Асен Гълъбинов. Не тъй като имах отрицателно отношение, а тъй като имах моя идея да дам късмет на Мартин Стоев, Петьо Узунов, Николай Иванов, за първи път да са в тима. И 20 дни, откакто станахме пети на европейското състезание, където конкуренцията бе жестока, се видях с Борето, в действителност огромен играч, само че мисля че не сгреших. Ако това се одобри като отношение към ЦСКА, дано да е минус, само че по-късно Борето 10 години не ми приказва, преди още веднъж да се разберем.
Като треньор или играч бе по-интересно да срещате ЦСКА?
Честно казано като играч. Защото през всички тези години ЦСКА бе окомплектован от най-хубавите волейболисти и това бе предизвикателство. Исках да съм по-добър от Златанов, това целях. Като треньор си преценявах действително опциите. Като поех Левски освободих 7 състезатели и юношите старша възраст влязоха при мъжете. Единствено Петьо Узунов пристигна при нас извън. Не беше елементарно да изградя тим, който да е от 12 състезатели, конкурентни на противниците – ЦСКА. Не можех да забивам от пейката или да върша обсада и беше много по-трудно. Губели сме финали от ЦСКА, само че спечелихме едно състезание, което рядко се случва – с всички мачове от начало до край. Удоволствието да си вътре в игрището е по-голямо, в сравнение с извън. Като си треньор си обект на разглеждане под микроскоп от ръководители, разбиращи или не, играта. И в случай че не проявявах темперамент, нямаше да бъда удовлетворен от себе си, тъй като постоянно нося отговорност. Бил съм и треньор на националния тим, без грандиозни триумфи, само че постоянно в шестицата на европейски шампионати през тези три години, което не бе елементарно. През ръцете ми минаха Николай Желязков, Димо Тонев, Петьо Узунов, Пламен Константинов, Николай Иванов, да не пропусна някой. Състезатели, които не всеки от тях беше от Левски. Не съм се старал да има баланс, а оптимално справедлив и правилен при подбора.
Пожелавам си да се върне това време, когато Левски и ЦСКА бяха на върха в мъжкия ни волейбол.
Намерете Българска национална телевизия в обществените мрежи:,,,
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ