Христо Гърбов е роден на 23 септември 1957 г. във

Христо Гърбов е роден на 23 септември 1957 година във Варна. В продължение на година учи специалността „ Технология на металите и металообработващите машини “ във Висшия машинноелектротехнически институт, само че ориста си знае работата и Христо продължава образованието си в класа на Елка Михайлова по „ Актьорско майсторство “ в ВИТИЗ „ Кръстьо Сарафов “.

Всички обичаме Христо поради великата му игра във филми като „ Аритмия “, „ Рапсодия в бяло “, „ Хълмът на боровинките “, „ Пътуване към Йерусалим “ и поради присъединяване му в „ Улицата “ на Теди Москов .

За играта си в постановката „ Още един път откъм гърба “ от Майкъл Фрейн (постановка: Иржи Менцел) Христо Гърбов е награден с Аскеер’98.

Винаги съм вярвал в разсъдъка на индивида. С времето се удивлявам и аз защо… Някак си съвремието демонстрира неистово придвижване към самоизтребление с тази лакомия. Точно седемте смъртни гряха се вихрят по света. Тия рецесии идват от лакомия за правене на пари. И в случай че няма регулатор някакъв, защото не съм набожен, за мен само разсъдъкът може да е регулатор. Да се внесе разсъдък, тъй като сме тръгнали доста апатично, доста лакомо.

Винаги гледната точка на един вманиачен е по-безобидна и по-лесно се приема от хората. В същото време пък в устата на един вманиачен можеш да вкараш доста истини, които другояче не биха се преглътнали. И аз в никакъв случай няма да зарежа лудостта – постоянно я употребявам в специалността си.

Обикновено пред деца споделям: „ Мили деца, то не е доста хубаво да си вманиачен, само че аз да ви опиша една приказка ” и започвам да си изобретявам за радостния картоф и небрежната ябълка, които се срещнали. И от там към този момент потеглят импровизации.

Страшно се впечатлявах от киното. От дребен заживях със света на изкуството – на киното, след това на театъра, а от малкия екран съумях да се срещна и с нашите комедийни артисти. Но аз постоянно съм харесвал комиците и най-вече Чарли Чаплин. Той умее с играта си да внася същински, дълбоки усеща. Той е „ дребният човек “, с който множеството хора се разпознават.

Като дребен не можех да споделям „ р ”, а майка ми ме питаше: „ Ицо, кажи, ти интелигентен ли си или елементарен? ” Аз безусловно осъзнавах, че в случай че отговоря, че съм интелигентен, няма да има нищо смешно. Затова отговарях: „ Плост съм ” и майка ми се заливаше от смях.

Гледам и на сцената в този момент – като кажеш на хората, че си елементарен, те постоянно се смеят. А като кажеш: „ Прост, елементарен, та чак тъп ”, се заливат от смях.

По принцип човешката тъпотия и нелепост, некомпетентност, са извор на най-вече смехории.

Не, мен простотията не ме плаши, аз нея мога да я понеса. Лошотията ме тормози. Трябва положителното да се буди повече у хората. За страдание то, неприятното, не се поддава доста на въздействие.

Който най-добре лъже „ триумфясва и приема аплаузите “ – има такава една имитация в „ Криворазбраната цивилизация “.

Комедиите са род, който хората желаят и избират да гледат. Добре направени, имат дълъг живот.

На снимачната площадка режисьорът е началник и е доста значимо да има началник. Защото другояче нещата стават неконтролируеми. Оставиш ли ги артистите, ситуацията е “бегай-мани ”. В киното изключително е доста мъчно, би трябвало на всички да внушиш, че това, което вършат, е значимо, да ги сплотиш. Но би трябвало един да вземе решение, тъй като на всички им идват най-различни хрумвания.

Аз съм много самостоятелен човек, а в една групова работа е доста значимо да се вслушаш какво желае режисьорът, сътрудниците, да можеш и ти да дадеш от себе си всичко като умеене и опит. Вече имам значителен опит и нещо като не харесам, доста бурно отвръщам, което е неточност. Но си го осъзнавам, регистрирам го и съумявам да се преборя с него.

Още в НАТФИЗ усетих, че мога да върша и смешно, и тъжно. При това по едно и също време – в една и съща роля. … Аз съм играл на процедура всичко. Може би Сирано дьо Бержерак е най-близо до това, което мога да върша – смешно и тъжно.

Професията ни е суетна, ние играем пред хора и който артист каже, че не го интересува дали го харесват хората, или не – просто лъже.

Актьорската специалност е доста хубава с това, че в действителност с сътрудници, с другари създаваш някакъв свят, с майтапи непрестанни, прекрасен живот царува. Особено е. Или се сприятеляваш, или се намразваш. Няма приблизително състояние. Едно такова е – като любовно възприятие. Определено не е отегчителен животът на артиста.

За мен публиката е главният дразнител, който ме активизира.

Въпреки че сме дребна страна, аз се веселя, че доста хора ме харесват, което ме прави благополучен. Защото хората тук доста мъчно харесват който и да било…