Семейство Фейбълман: Красивото откровение на Стивън Спилбърг
Хората сме скроени по този начин, че постоянно да се надяваме. Надяваме се, че на следващия ден ще е по-добър ден. Надяваме се, че всичко ще се оправи. Че ще станем по-добри. Че войната ще стане на мир, че неприятните ще бъдат осъдени, че положителните ще отидат в Рая.
Когато COVID-19 опустоши света, а войната в Украйна продължи завета му нещата да стават все по-гадни и по-гадни, се надявахме, че хората някак ще станат по-добри и по-честни. Като доста от очакванията, и тази не се вля в действителността напълно, само че го направи в някои посоки на изкуството.
Киното през последните години стана по-откровено и по-интимно, по-близко до хората и по-владеещо човешкия, прочувствен език.
Най-яркият образец в тази наклонност е " Семейство Фейбълман " на Стивън Спилбърг. Филмът сега върви по кината. Ако тази година сте от хората, които не чакат с неспокойствие " Сам у дома ", които не изпадат във екстаз от вероятността за преяждане със сарми или които ще прекарат първата си по-различна Коледа, в едно ненапълно или не съвършено семейство, използвайте почивните дни да отидете и да гледате " Семейство Фейбълман ". Защото...
...човекът, който режисира " Челюсти " и " Джурасик парк " е основал един мъчително прям, хубав автобиографичен роман, в който митът, че великите хора идват от някакви съвършени фамилии, е тънко, внимателно, само че и брутално развенчан.
" Семейство Фейбълман " е от една страна история за това по какъв начин едно момче се влюбва в киното и го трансформира в свое предопределение и специалност, а от друга: роман за едно семейство с всичките му драми, привидности и комплицирани връзки.
Филмът разказва младостта на Сами – обожаван наследник и новак идеалист, който още в юношеството си научава, че животът е агонизиращо по-сложен, в сравнение с му се е коствал като дете.
Написан от Спилбърг и неговия постоянен помощник Тони Къшнър, филмът стартира там, където би трябвало: на кино. И по този начин, в една мразовита нощ на 1952 година, Сами (Матео Зорион Франсис-Дефорд) гледа първия си филм - „ Най-великото шоу на Земята “. Сред море от запалени киномани, несъмнено сврян сред майка си Мици (Мишел Уилямс) и татко си Бърт (Пол Дано), Сами е изумен. Това, което го оставя с увиснала челюст, не са парливите връзки във кино лентата или нищожно облечените дами. Това, което държи Сами безсънен през нощта, разпалвайки пристрастеност, която се трансформира в живота му, е неговата кулминационна точка - зрелищна влакова злополука.
Не след дълго Сами снима по какъв начин влакът катастрофира – до момента в който майка му се усмихва на игрите му, татко му се тревожи, а това раздвояване в родителските реакции е измежду първите продроми на фамилно напрежение. Мици е пианистка с класическо обучение, до момента в който Бърт е процъфтяващ инженер със ярко кариерно бъдеще.
Къщата на семейство Фейбълман в Ню Джърси кара фена да се усеща като вкъщи си. Камерата гладко ни развежда из дома като деликатен хазаин - без да бърза, ни вкарва в привлекателно комфортен, топъл свят на обич. Всички и всичко е там, където би трябвало да бъде — пианото, тв приемниците, бабата, изиграна от Джийни Бърлин — всичко и всички също са по-добри, по-хубави и по-подредени, в сравнение с са в живота, даже на моменти дразнещи и граничещи с карикатурата.
Чудесната в тази роля Мишел Уилямс ни демонстрира една майка, чиито неосъществени артистични упоритости се насочват към фамилията с разрушителна мощ: зад красивия маникюр, с който свири на пианото си, прозира една дивашка жила, която е доста спилбъргска. Ексцентричността на Мици става забележима за първи път, когато качва децата в колата си, с цел да преследват торнадо.
Уилямс внася изключителна тактичност в героинята си. Като всички герои, Мици е по едно и също време различим и действителен човек, който в това време граничи с абстракцията.
Докато Сами пораства и навлиза в тийнейджърска възраст, ролята е поета от Габриел Лабел. Пукнатините в връзките сред Мици и Бърт стават все по-широки, а пристрастеността на Сами към филмите надалеч не утиха като юношеско въодушевление. Докато усъвършенства гения си, той следи — и се научава по какъв начин да употребява — човешката драма, разиграваща се пред него. Неслучайно той прави боен филм по същото време, когато бракът на родителите му се разпада.
И до момента в който Сами е фокусът на историята, Мици е неговата душа. Бърт не може да я направи щастлива и нейното злощастие тласка кино лентата към все по-дълбока, по-объркана и по-интересна прочувствена територия.
„ Семейство Фейбълман “ е превъзходен филм, в който Спилбърг издига творчеството си на ново равнище. Смята се, че филмографията му може да бъде разграничена сред така наречен му пуканки и филмите за възрастни (в които става дума за иго, война и геноцид). Тази периодизация е условна, само че едно е несъмнено: Спилбърг е режисьор, който би трябвало да бъде одобряван насериозно и че без значение дали идващият му план ще е блокбъстър, в който птеродактили се бият с мутирали върколаци, или човешки роман за разпада на едно семейство, той сигурно ще бъде хубав.
Когато COVID-19 опустоши света, а войната в Украйна продължи завета му нещата да стават все по-гадни и по-гадни, се надявахме, че хората някак ще станат по-добри и по-честни. Като доста от очакванията, и тази не се вля в действителността напълно, само че го направи в някои посоки на изкуството.
Киното през последните години стана по-откровено и по-интимно, по-близко до хората и по-владеещо човешкия, прочувствен език.
Най-яркият образец в тази наклонност е " Семейство Фейбълман " на Стивън Спилбърг. Филмът сега върви по кината. Ако тази година сте от хората, които не чакат с неспокойствие " Сам у дома ", които не изпадат във екстаз от вероятността за преяждане със сарми или които ще прекарат първата си по-различна Коледа, в едно ненапълно или не съвършено семейство, използвайте почивните дни да отидете и да гледате " Семейство Фейбълман ". Защото...
...човекът, който режисира " Челюсти " и " Джурасик парк " е основал един мъчително прям, хубав автобиографичен роман, в който митът, че великите хора идват от някакви съвършени фамилии, е тънко, внимателно, само че и брутално развенчан.
" Семейство Фейбълман " е от една страна история за това по какъв начин едно момче се влюбва в киното и го трансформира в свое предопределение и специалност, а от друга: роман за едно семейство с всичките му драми, привидности и комплицирани връзки.
Филмът разказва младостта на Сами – обожаван наследник и новак идеалист, който още в юношеството си научава, че животът е агонизиращо по-сложен, в сравнение с му се е коствал като дете.
Написан от Спилбърг и неговия постоянен помощник Тони Къшнър, филмът стартира там, където би трябвало: на кино. И по този начин, в една мразовита нощ на 1952 година, Сами (Матео Зорион Франсис-Дефорд) гледа първия си филм - „ Най-великото шоу на Земята “. Сред море от запалени киномани, несъмнено сврян сред майка си Мици (Мишел Уилямс) и татко си Бърт (Пол Дано), Сами е изумен. Това, което го оставя с увиснала челюст, не са парливите връзки във кино лентата или нищожно облечените дами. Това, което държи Сами безсънен през нощта, разпалвайки пристрастеност, която се трансформира в живота му, е неговата кулминационна точка - зрелищна влакова злополука.
Не след дълго Сами снима по какъв начин влакът катастрофира – до момента в който майка му се усмихва на игрите му, татко му се тревожи, а това раздвояване в родителските реакции е измежду първите продроми на фамилно напрежение. Мици е пианистка с класическо обучение, до момента в който Бърт е процъфтяващ инженер със ярко кариерно бъдеще.
Къщата на семейство Фейбълман в Ню Джърси кара фена да се усеща като вкъщи си. Камерата гладко ни развежда из дома като деликатен хазаин - без да бърза, ни вкарва в привлекателно комфортен, топъл свят на обич. Всички и всичко е там, където би трябвало да бъде — пианото, тв приемниците, бабата, изиграна от Джийни Бърлин — всичко и всички също са по-добри, по-хубави и по-подредени, в сравнение с са в живота, даже на моменти дразнещи и граничещи с карикатурата.
Чудесната в тази роля Мишел Уилямс ни демонстрира една майка, чиито неосъществени артистични упоритости се насочват към фамилията с разрушителна мощ: зад красивия маникюр, с който свири на пианото си, прозира една дивашка жила, която е доста спилбъргска. Ексцентричността на Мици става забележима за първи път, когато качва децата в колата си, с цел да преследват торнадо.
Уилямс внася изключителна тактичност в героинята си. Като всички герои, Мици е по едно и също време различим и действителен човек, който в това време граничи с абстракцията.
Докато Сами пораства и навлиза в тийнейджърска възраст, ролята е поета от Габриел Лабел. Пукнатините в връзките сред Мици и Бърт стават все по-широки, а пристрастеността на Сами към филмите надалеч не утиха като юношеско въодушевление. Докато усъвършенства гения си, той следи — и се научава по какъв начин да употребява — човешката драма, разиграваща се пред него. Неслучайно той прави боен филм по същото време, когато бракът на родителите му се разпада.
И до момента в който Сами е фокусът на историята, Мици е неговата душа. Бърт не може да я направи щастлива и нейното злощастие тласка кино лентата към все по-дълбока, по-объркана и по-интересна прочувствена територия.
„ Семейство Фейбълман “ е превъзходен филм, в който Спилбърг издига творчеството си на ново равнище. Смята се, че филмографията му може да бъде разграничена сред така наречен му пуканки и филмите за възрастни (в които става дума за иго, война и геноцид). Тази периодизация е условна, само че едно е несъмнено: Спилбърг е режисьор, който би трябвало да бъде одобряван насериозно и че без значение дали идващият му план ще е блокбъстър, в който птеродактили се бият с мутирали върколаци, или човешки роман за разпада на едно семейство, той сигурно ще бъде хубав.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ