Още ли сте същият човек, който бяхте като дете - Булевард България
Хората имат разнообразни визии за личния си темперамент – някои считат, че са си такива от деца, до момента в който други разпознават няколко разнообразни версии на себе си през годините.Ние не сме просто общ брой от черти на характера. Това какви сме се дефинира и от дейностите ни, изборите и даже дребните ни странности и занимания.Начинът, по който описваме историята на живота си, въздейства на това по какъв начин се променяме. Някои виждат живота си като една дълга история, други - като обособени глави.
Ако можехме да си спомним по-ясно какви сме били като деца, може би щяхме да имаме по-добра визия по какъв начин сме се развивали през годините. Същите характери ли сме били на четири, каквито сме на двадесет и четири, четиридесет и четири или седемдесет и четири? Ще се променим ли доста с времето? Предрешено ли е към този момент всичко или това, кото ни се случва, ще оставя своя отпечатък върху нас?
Някои хора усещат, че радикално са се трансформирали през годините и към този момент не се разпознават в " Онези гаджета! Онази музика! Онези облекла!, " до момента в който други имат мощно чувство за връзка с по-младите си версии и за тях предишното остава дом.
Опитайте се да си спомните живота, както сте го живели преди години. Човекът, който сте бил тогава, усещате ли го като вас в този момент или е по-скоро чужд? Сякаш си спомняте за през вчерашния ден или четете разказ за фиктивен воин?
Тези въпроси задава Джошуа Ротман в публикация за New Yorкer преди време, озаглавена " Да се превърнеш в себе си ".
Той цитира стихотворението " Дъгата " на Уилям Уърдсуърт от което е и прословутата фраза, че " Детето е татко на индивида ".
Сърцето ми подскача, щом съзре я -
небесната дъга:
Тъй бе, щом живота в мен потече;
Тъй е все, и мъж съм вече;
Тъй да бъде, и когато остарея
или дано да умра!
Детето е татко на Човека;
Бих могъл за дните си да пожелая
естествена религия, дано свързва ги докрая.
Превод: © Денис Метев
Една от аргументите да вървим на срещите на випуска е да се почувстваме като предходната си версия - старите другарства се възобновяват, старите смешки изплуват, старите влюбвания се разпалват. Но пътуването във времето стопира, щом напуснем купона. Оказва се, че въпреки всичко сме се трансформирали, написа Ротман.
От друга страна, доста хора желаят да се откъснат от предишните си версии. Обременени са от това кои са били или затворени в това кои са, те копнеят за животи от разнообразни епизоди.
Карл Уве Кнаусгорд е норвежки публицист. Той стана прочут в целия свят с поредност от шест автобиографични романа, озаглавена „ Моята битка “. Wall Street Journal го разказа като „ една от най-големите литературни сензации на 21 век “.
Кнаусгор слага под въпрос дали въобще има смисъл да използваме едно и също име през целия живот. Гледайки своя фотография като бебе, той се чуди какво общо има това малко създание " с разперени ръце и крайници и лице, накриво в вик " с четиридесетгодишния татко и публицист, който е в този момент, или " със сивия, изкривен дъртак, който след четиридесет години може би ще седи и ще си пуска лиги, треперейки в старешки дом. "
Карл Уве се опасява, че татко му, до момента в който го е тероризирал, по някакъв метод също го е и оформил. И това е по този начин, несъмнено – кое дете не е завършено от родителите си? – а когато Карл Уве разказва гнева на татко си и дреболиите, които са го пробуждали, той разказва и самия себе си подобен, какъвто сме го опознали в хода на хилядите страници. За Карл Уве опцията самият той да храни в себе си същия яд като татко си е източник на смут и, на първо място друго, на позор.
Много постоянно хората споделят " Това беше в един различен живот " или " Сега съм друг човек ".
Живеейки с нашите другари, съпрузи, родители и деца, се чудим дали са същите хора, които постоянно сме познавали, или са претърпели промени, които ние, или те самите, мъчно виждат, написа колумнистът на New Yorker.
Въпросът за нашата непрекъснатост като персони има емпирична страна, на която може да се отговори научно. През седемдесетте години, до момента в който работи в Университета на Отаго в Нова Зеландия, психологът Фил Силва оказва помощ за стартирането на изследване на 1037 деца.
Всички те живеят в или към града Дънидин, изследвани са първо на възраст три години и по-късно на всеки две години, до момента в който станат на 45. Изследователите интервюират освен тях, само че и техните фамилии и другари.
През 2020 година, четирима психолози, свързани с изследването в Дънидин – Джей Белски, Авшалом Каспи, Тери Е. Мофит и Ричи Поултън – обобщават наученото до момента в книгата си „ The Origins of You: How Childhood Shapes Later Life “.
Тя включва резултати и от няколко свързани изследвания, извършени в Съединени американски щати и Англия, и по този начин разказва по какъв начин към четири хиляди души са се трансформирали през десетилетията.
Джон Стюарт Мил в миналото е писал, че младежът е като " дърво, което би трябвало да пораства и да се развива от всички страни, съгласно наклонността на вътрешните сили, които го вършат живо създание ", напомня Джошуа Ротман.
Авторите на " The Origins of You " употребяват друга метафора - те съпоставят човешкото развиване с метеорологичните системи. Всяка самостоятелна стихия има неповторим набор от характерности и динамика; в същото време бъдещето ѝ зависи от голям брой атмосферни и ландшафтни детайли. Съдбата на всеки вихър може да бъде повлияна от фактори като " въздушното налягане на друго място " и времето, което прекарва в намерено море, натрупвайки влага преди да доближи сушата. По прилика, човешкото развиване е завършено от комплицираното взаимоотношение сред генетични предразположения и разнородни въздействия на средата, което прави предсказването на самостоятелния път извънредно мъчно.
Усилията да се разбере човешката " метеорология " – да се покаже да вземем за пример, че децата, които са измъчвани, носят белега на това малтретиране като възрастни – са предсказуемо неточни, написа Ротман в публикацията си.
Единият проблем е, че доста проучвания на развиването са " ретроспективни " по природа: откривателите стартират с това по какъв начин се оправят хората в този момент, след което поглеждат в предишното, с цел да схванат по какъв начин са стигнали до такава степен. Но редица неща затрудняват такива старания.
Има ненадеждност на паметта да вземем за пример: хората постоянно имат компликации да си спомнят даже съществени обстоятелства за това, което са претърпели преди десетилетия.
Има също проблем с пристрастността при подбора. Ретроспективно изследване на тревожни възрастни може да откри, че доста от тях са израснали с разведени родители – само че какво да кажем за многото деца на разведени родители, които не са развили тревога и затова в никакъв случай не са били включени в изследването? Трудно е за ретроспективно изследване да откри същинското значение на който и да е индивидуален фактор.
Ценността на плана в Дънидин произтича освен от дългата му дълготрайност, само че и от обстоятелството, че е " проспективен ". Започнал е с хиляда случайни деца и едвам по-късно разпознал измененията, когато те се появили.
Изследователите почнали с категоризиране на тригодишните си субекти. Срещали се с децата за по деветдесет минути и са ги оценявали по двадесет и два аспекта на личността – неспокойствие, импулсивност, безчинство, внимателност, любезност, комуникативност и по този начин нататък.
След това употребявали резултатите си, с цел да разпознават пет общи вида деца:
Адаптивни (40%): Тези деца демонстрират уравновесена композиция от личностни черти и се приспособяват елементарно към разнообразни обстановки.Уверени (25%): Те са по-отпуснати в общуването с непознати и нови прекарвания спрямо връстниците си, показват забележителна обществена убеденост.Сдържани (15%): Първоначално внимателни или резервирани, тези деца се нуждаят от време, с цел да се провиснал в непозната среда.Потиснати (10%): Силно срамежливи, тези деца се приспособяват извънредно постепенно към нови ситуации или хора.Неконтролирани (10%): Характеризират се с импулсивност и податливост към опозиционно държание.
Тези избрания на личността, достигнати след къси срещи, формирали основата за половин век по-нататъшна работа.
До осемнадесетгодишна възраст избрани модели станали забележими. Въпреки че уверените, сдържаните и добре приспособимите деца траяли да бъдат такива, въпросните категории били по-малко отчетливи.
За разлика от това, децата, които били категоризирани като потиснати или като неконтролируеми, останали по-верни на себе си. На осемнадесет години тогавашните потиснати деца били " доста по-малко решителни и безапелационни от всички други деца ".
Неконтролируемите деца в това време " описвали себе си като търсещи заплаха и импулсивни " и били " минимум склонни от всички млади възрастни да заобикалят нездравословни, вълнуващи и рискови обстановки или да се държат по премислен, внимателен, деликатен или планиращ метод. "
Тийнейджърите в тази последна група имали податливост да се ядосват по-често и да гледат на себе си като на " измъчвани и жертви ".
Изследователите видели опция да опростят своите категории. Те забелязали, че има огромна група младежи, които не следват ясно избран житейски път или модел на държание. Вместо да проучват тази група в елементи, те решили да я обединят в една обща категория и се концентрирали върху две по-малки, само че отчетливи групи:
„ Отдалечаващи се от света “ (moving away from the world) – Тийнейджърите в тази група избират по-тих, спокоен и премислен метод на живот. Това не значи, че животът им е неудовлетворителен – те могат да бъдат изцяло щастливи, само че просто заобикалят опасности и прекомерно обществени или безредни обстановки.„ Противопоставящи се на света “ (moving against the world) – Тази група е по-конфликтна и се опълчва на заобикалящата среда. Те показват предизвикателно или рисково държание и постоянно влизат в спорове.
През идващите години откривателите разкрили, че хората от втората група били по-склонни да бъдат уволнявани от работата си и да имат проблеми с хазарта. Техните настройки били трайни.
Тази продължителност се дължи частично на обществената мощ на темперамента, който, пишат създателите, е " машина, която проектира друга машина, която продължава да въздейства на развиването ". Тази втора машина е обществената среда на индивида. Някой, който се движи против света, ще отблъсква другите и ще има податливост да пояснява дейностите даже на доброжелателните други като противопоставяне; тази негативна обществена противоположна връзка ще задълбочи опозиционната му позиция.
Междувременно той ще се занимава с това, което психолозите назовават " избор на ниша " - предпочитането на обществени обстановки, които укрепват нечия настройка.
Един " добре пригодим " седмокласник може в действителност да " чака с неспокойствие прехода към гимназията ". Приятелката му, която се " отдалечава от света ", може да избра да чете по време на обяд. А брат ѝ, който се " движи против света " - групата е леко доминирана от мъжкия пол - ще се усеща най-добре в рискови обстановки.
Чрез такова саморазвитие ние сортираме живот, който ни прави от ден на ден самите себе си. Но има способи да се излезе от този цикъл. Един от методите, по които хората трансформират курса си, е посредством интимните си връзки. Изследването от Дънидин допуска, че в случай че някой, който има наклонност да се движи против света, се ожени за верния човек или откри верния наставник, той може да стартира да се движи в по-позитивна посока.
Изследването от Дънидин споделя доста и за това по какъв начин разликите сред децата имат значение с течение на времето.
През 1964 година режисьорът Майкъл Аптед оказва помощ в основаването на документалния план " Seven Up! ". Поредицата наблюдава живота на 14 английски деца, като ги интервюира на всеки седем години, с цел да изследва по какъв начин обществената класа и събитията въздействат върху развиването им. Последният филм, " 63 Up ", излиза през 2019 година През 2021 година Аптед умира.
Идеята на целия артикул е да се изследва британската класова система посредством йезуитската максима " Покажи ми детето на седем и ще ти покажа мъжа ".
С напредването на поредицата обаче хаосът на характерността замъглява в началото поставените катеогрии.
Един от участниците става духовник и се включва в политиката, различен стартира да оказва помощ на сираци в България; трети се захваща с аматьорски спектакъл, четвърти учи нуклеарен синтез, пети основава рок групи.
Реалният живот, неукротим в детайлите си, надвива над шаблонизираните планове на филмовите основатели.
Въпреки че класовата система се оказва изумително устойчива - децата от работническата класа като цяло остават в нея, а тези от по-привилегировани фамилии резервират своя обществен статус, някои от участниците " разрушават " предопределението на произхода си:
Пол Кичън от работническа класа става сполучлив професор, Ник Хичън, наследник на фермер, става учител в Съединени американски щати, Брус Балден, ученик на частно учебно заведение, избира да преподава в небогати региони.
Най-важният извод може би е, че макар мощното въздействие на обществения генезис, самостоятелните избори и темперамент също играят забележителна роля в оформянето на житейския път.
Случаят с България е забавен. Джон Бризби е на половина българин. Той е правнук на Тодор Бурмов, първия министър-председател на Княжество България, и на Константин Хаджикалчев, изтъкнат търговец и донор от Възрожденската ера и и бележит политик, който убеждава Фердинанд да заеме българския трон.
Бризби не взе участие в " 28 Up ", само че се завръща в " 35 Up " през 1991 година, с цел да притегли внимание към проблемите с бедността в България. Той основава благотворителна организация, наречена " Help Bulgaria ".
Бризби става кралски юридически консултант. Неговата брачна половинка – Клеър Бризби, е щерка на някогашния дипломат на Англия в България, – сър Джон Логан. Всички те дружно с видния български посланик Иван Станчов са съучредители на Friends of Bulgaria през 1991 година
Още Психология
Ако можехме да си спомним по-ясно какви сме били като деца, може би щяхме да имаме по-добра визия по какъв начин сме се развивали през годините. Същите характери ли сме били на четири, каквито сме на двадесет и четири, четиридесет и четири или седемдесет и четири? Ще се променим ли доста с времето? Предрешено ли е към този момент всичко или това, кото ни се случва, ще оставя своя отпечатък върху нас?
Някои хора усещат, че радикално са се трансформирали през годините и към този момент не се разпознават в " Онези гаджета! Онази музика! Онези облекла!, " до момента в който други имат мощно чувство за връзка с по-младите си версии и за тях предишното остава дом.
Опитайте се да си спомните живота, както сте го живели преди години. Човекът, който сте бил тогава, усещате ли го като вас в този момент или е по-скоро чужд? Сякаш си спомняте за през вчерашния ден или четете разказ за фиктивен воин?
Тези въпроси задава Джошуа Ротман в публикация за New Yorкer преди време, озаглавена " Да се превърнеш в себе си ".
Той цитира стихотворението " Дъгата " на Уилям Уърдсуърт от което е и прословутата фраза, че " Детето е татко на индивида ".
Сърцето ми подскача, щом съзре я -
небесната дъга:
Тъй бе, щом живота в мен потече;
Тъй е все, и мъж съм вече;
Тъй да бъде, и когато остарея
или дано да умра!
Детето е татко на Човека;
Бих могъл за дните си да пожелая
естествена религия, дано свързва ги докрая.
Превод: © Денис Метев
Една от аргументите да вървим на срещите на випуска е да се почувстваме като предходната си версия - старите другарства се възобновяват, старите смешки изплуват, старите влюбвания се разпалват. Но пътуването във времето стопира, щом напуснем купона. Оказва се, че въпреки всичко сме се трансформирали, написа Ротман.
От друга страна, доста хора желаят да се откъснат от предишните си версии. Обременени са от това кои са били или затворени в това кои са, те копнеят за животи от разнообразни епизоди.
Карл Уве Кнаусгорд е норвежки публицист. Той стана прочут в целия свят с поредност от шест автобиографични романа, озаглавена „ Моята битка “. Wall Street Journal го разказа като „ една от най-големите литературни сензации на 21 век “.
Кнаусгор слага под въпрос дали въобще има смисъл да използваме едно и също име през целия живот. Гледайки своя фотография като бебе, той се чуди какво общо има това малко създание " с разперени ръце и крайници и лице, накриво в вик " с четиридесетгодишния татко и публицист, който е в този момент, или " със сивия, изкривен дъртак, който след четиридесет години може би ще седи и ще си пуска лиги, треперейки в старешки дом. "
Карл Уве се опасява, че татко му, до момента в който го е тероризирал, по някакъв метод също го е и оформил. И това е по този начин, несъмнено – кое дете не е завършено от родителите си? – а когато Карл Уве разказва гнева на татко си и дреболиите, които са го пробуждали, той разказва и самия себе си подобен, какъвто сме го опознали в хода на хилядите страници. За Карл Уве опцията самият той да храни в себе си същия яд като татко си е източник на смут и, на първо място друго, на позор.
Много постоянно хората споделят " Това беше в един различен живот " или " Сега съм друг човек ".
Живеейки с нашите другари, съпрузи, родители и деца, се чудим дали са същите хора, които постоянно сме познавали, или са претърпели промени, които ние, или те самите, мъчно виждат, написа колумнистът на New Yorker.
Въпросът за нашата непрекъснатост като персони има емпирична страна, на която може да се отговори научно. През седемдесетте години, до момента в който работи в Университета на Отаго в Нова Зеландия, психологът Фил Силва оказва помощ за стартирането на изследване на 1037 деца.
Всички те живеят в или към града Дънидин, изследвани са първо на възраст три години и по-късно на всеки две години, до момента в който станат на 45. Изследователите интервюират освен тях, само че и техните фамилии и другари.
През 2020 година, четирима психолози, свързани с изследването в Дънидин – Джей Белски, Авшалом Каспи, Тери Е. Мофит и Ричи Поултън – обобщават наученото до момента в книгата си „ The Origins of You: How Childhood Shapes Later Life “.
Тя включва резултати и от няколко свързани изследвания, извършени в Съединени американски щати и Англия, и по този начин разказва по какъв начин към четири хиляди души са се трансформирали през десетилетията.
Джон Стюарт Мил в миналото е писал, че младежът е като " дърво, което би трябвало да пораства и да се развива от всички страни, съгласно наклонността на вътрешните сили, които го вършат живо създание ", напомня Джошуа Ротман.
Авторите на " The Origins of You " употребяват друга метафора - те съпоставят човешкото развиване с метеорологичните системи. Всяка самостоятелна стихия има неповторим набор от характерности и динамика; в същото време бъдещето ѝ зависи от голям брой атмосферни и ландшафтни детайли. Съдбата на всеки вихър може да бъде повлияна от фактори като " въздушното налягане на друго място " и времето, което прекарва в намерено море, натрупвайки влага преди да доближи сушата. По прилика, човешкото развиване е завършено от комплицираното взаимоотношение сред генетични предразположения и разнородни въздействия на средата, което прави предсказването на самостоятелния път извънредно мъчно.
Усилията да се разбере човешката " метеорология " – да се покаже да вземем за пример, че децата, които са измъчвани, носят белега на това малтретиране като възрастни – са предсказуемо неточни, написа Ротман в публикацията си.
Единият проблем е, че доста проучвания на развиването са " ретроспективни " по природа: откривателите стартират с това по какъв начин се оправят хората в този момент, след което поглеждат в предишното, с цел да схванат по какъв начин са стигнали до такава степен. Но редица неща затрудняват такива старания.
Има ненадеждност на паметта да вземем за пример: хората постоянно имат компликации да си спомнят даже съществени обстоятелства за това, което са претърпели преди десетилетия.
Има също проблем с пристрастността при подбора. Ретроспективно изследване на тревожни възрастни може да откри, че доста от тях са израснали с разведени родители – само че какво да кажем за многото деца на разведени родители, които не са развили тревога и затова в никакъв случай не са били включени в изследването? Трудно е за ретроспективно изследване да откри същинското значение на който и да е индивидуален фактор.
Ценността на плана в Дънидин произтича освен от дългата му дълготрайност, само че и от обстоятелството, че е " проспективен ". Започнал е с хиляда случайни деца и едвам по-късно разпознал измененията, когато те се появили.
Изследователите почнали с категоризиране на тригодишните си субекти. Срещали се с децата за по деветдесет минути и са ги оценявали по двадесет и два аспекта на личността – неспокойствие, импулсивност, безчинство, внимателност, любезност, комуникативност и по този начин нататък.
След това употребявали резултатите си, с цел да разпознават пет общи вида деца:
Адаптивни (40%): Тези деца демонстрират уравновесена композиция от личностни черти и се приспособяват елементарно към разнообразни обстановки.Уверени (25%): Те са по-отпуснати в общуването с непознати и нови прекарвания спрямо връстниците си, показват забележителна обществена убеденост.Сдържани (15%): Първоначално внимателни или резервирани, тези деца се нуждаят от време, с цел да се провиснал в непозната среда.Потиснати (10%): Силно срамежливи, тези деца се приспособяват извънредно постепенно към нови ситуации или хора.Неконтролирани (10%): Характеризират се с импулсивност и податливост към опозиционно държание.
Тези избрания на личността, достигнати след къси срещи, формирали основата за половин век по-нататъшна работа.
До осемнадесетгодишна възраст избрани модели станали забележими. Въпреки че уверените, сдържаните и добре приспособимите деца траяли да бъдат такива, въпросните категории били по-малко отчетливи.
За разлика от това, децата, които били категоризирани като потиснати или като неконтролируеми, останали по-верни на себе си. На осемнадесет години тогавашните потиснати деца били " доста по-малко решителни и безапелационни от всички други деца ".
Неконтролируемите деца в това време " описвали себе си като търсещи заплаха и импулсивни " и били " минимум склонни от всички млади възрастни да заобикалят нездравословни, вълнуващи и рискови обстановки или да се държат по премислен, внимателен, деликатен или планиращ метод. "
Тийнейджърите в тази последна група имали податливост да се ядосват по-често и да гледат на себе си като на " измъчвани и жертви ".
Изследователите видели опция да опростят своите категории. Те забелязали, че има огромна група младежи, които не следват ясно избран житейски път или модел на държание. Вместо да проучват тази група в елементи, те решили да я обединят в една обща категория и се концентрирали върху две по-малки, само че отчетливи групи:
„ Отдалечаващи се от света “ (moving away from the world) – Тийнейджърите в тази група избират по-тих, спокоен и премислен метод на живот. Това не значи, че животът им е неудовлетворителен – те могат да бъдат изцяло щастливи, само че просто заобикалят опасности и прекомерно обществени или безредни обстановки.„ Противопоставящи се на света “ (moving against the world) – Тази група е по-конфликтна и се опълчва на заобикалящата среда. Те показват предизвикателно или рисково държание и постоянно влизат в спорове.
През идващите години откривателите разкрили, че хората от втората група били по-склонни да бъдат уволнявани от работата си и да имат проблеми с хазарта. Техните настройки били трайни.
Тази продължителност се дължи частично на обществената мощ на темперамента, който, пишат създателите, е " машина, която проектира друга машина, която продължава да въздейства на развиването ". Тази втора машина е обществената среда на индивида. Някой, който се движи против света, ще отблъсква другите и ще има податливост да пояснява дейностите даже на доброжелателните други като противопоставяне; тази негативна обществена противоположна връзка ще задълбочи опозиционната му позиция.
Междувременно той ще се занимава с това, което психолозите назовават " избор на ниша " - предпочитането на обществени обстановки, които укрепват нечия настройка.
Един " добре пригодим " седмокласник може в действителност да " чака с неспокойствие прехода към гимназията ". Приятелката му, която се " отдалечава от света ", може да избра да чете по време на обяд. А брат ѝ, който се " движи против света " - групата е леко доминирана от мъжкия пол - ще се усеща най-добре в рискови обстановки.
Чрез такова саморазвитие ние сортираме живот, който ни прави от ден на ден самите себе си. Но има способи да се излезе от този цикъл. Един от методите, по които хората трансформират курса си, е посредством интимните си връзки. Изследването от Дънидин допуска, че в случай че някой, който има наклонност да се движи против света, се ожени за верния човек или откри верния наставник, той може да стартира да се движи в по-позитивна посока.
Изследването от Дънидин споделя доста и за това по какъв начин разликите сред децата имат значение с течение на времето.
През 1964 година режисьорът Майкъл Аптед оказва помощ в основаването на документалния план " Seven Up! ". Поредицата наблюдава живота на 14 английски деца, като ги интервюира на всеки седем години, с цел да изследва по какъв начин обществената класа и събитията въздействат върху развиването им. Последният филм, " 63 Up ", излиза през 2019 година През 2021 година Аптед умира.
Идеята на целия артикул е да се изследва британската класова система посредством йезуитската максима " Покажи ми детето на седем и ще ти покажа мъжа ".
С напредването на поредицата обаче хаосът на характерността замъглява в началото поставените катеогрии.
Един от участниците става духовник и се включва в политиката, различен стартира да оказва помощ на сираци в България; трети се захваща с аматьорски спектакъл, четвърти учи нуклеарен синтез, пети основава рок групи.
Реалният живот, неукротим в детайлите си, надвива над шаблонизираните планове на филмовите основатели.
Въпреки че класовата система се оказва изумително устойчива - децата от работническата класа като цяло остават в нея, а тези от по-привилегировани фамилии резервират своя обществен статус, някои от участниците " разрушават " предопределението на произхода си:
Пол Кичън от работническа класа става сполучлив професор, Ник Хичън, наследник на фермер, става учител в Съединени американски щати, Брус Балден, ученик на частно учебно заведение, избира да преподава в небогати региони.
Най-важният извод може би е, че макар мощното въздействие на обществения генезис, самостоятелните избори и темперамент също играят забележителна роля в оформянето на житейския път.
Случаят с България е забавен. Джон Бризби е на половина българин. Той е правнук на Тодор Бурмов, първия министър-председател на Княжество България, и на Константин Хаджикалчев, изтъкнат търговец и донор от Възрожденската ера и и бележит политик, който убеждава Фердинанд да заеме българския трон.
Бризби не взе участие в " 28 Up ", само че се завръща в " 35 Up " през 1991 година, с цел да притегли внимание към проблемите с бедността в България. Той основава благотворителна организация, наречена " Help Bulgaria ".
Бризби става кралски юридически консултант. Неговата брачна половинка – Клеър Бризби, е щерка на някогашния дипломат на Англия в България, – сър Джон Логан. Всички те дружно с видния български посланик Иван Станчов са съучредители на Friends of Bulgaria през 1991 година
Още Психология
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ