Веществото с Деми Мур: Оптиката на кошмара
Хипертрофиралият смут от остаряването е редовно напомпван от медии и бизнеси извън, а и от самите нас от вътрешната страна.
Сега е екстатично излят като пихтиеста слуз в един филм – „ Веществото “ на французойката Корали Фаржа.
Той крещи: „ Писна ми от тези тематики за телеса, млади и остарели, от тези задници, гърди, кореми, игли, кръцни-срежи, стегни, повдигни, край, смут, отвратително е, гнус ме е към този момент, не мога повече! “
В края на кино лентата всичко е почистено, сякаш.
Имаше едно време една игра. Може би към момента в детските градини я играят. В нея децата се хващат за ръце, стартират да се въртят в кръг и да пеят: Балонът се надува, надува, надува. Надуйте го, момчета, да стане на части. Бууум! “ И на „ Буум “, имитирайки, че тяхното кръгче е все едно балонът, дето се надува и внезапно се е спукал, децата си пускат ръцете и клякат, а кръгчето се разпада. Нещо такова беше.
Искам да кажа, че балонът се надува много от дълго време.
Беше време или да се спука, или да роди призрачен сън. Ако не в действителността, то най-малко на кино.
И тъй като няма по какъв начин в действителност да се спука този балон, защото е извънредно рентабилен и още доста неща, за които може би ще стане дума тук, а може би не, се появява този филм-кошмар „ Веществото “.
От една страна, той е напълно в традициите на боди хоръра като род, а от друга ни напомня остарелия опит на сюрреалистите в киното да „ екранизират “ човешките кошмари.
Те, сюрреалистите, от 100 години мечтаят да изобразят кошмарите точно с тази неуправляема, неконтролируема сила на несъзнаваното, която деформира елементарното в чудовищно, трансформира, хиперболизира, изкривява света към нас и в нас – шокиращо, ненадейно, необяснимо.
„ Андалузкото куче “ (1929) на Луис Бунюел по сюжет на Салвадор Дали да вземем за пример е тъкмо подобен опит. И в него има значително бутафория и безсмислица до смях, само че в това време и някакво обезпокоително, трудно чувство, че някъде там, под облиците, живее и се движи, и диша НЕЩО, което ние не виждаме, а не го виждаме, тъй като е толкоз извънредно, че съзнанието ни даже не може да го въплъти в съответен облик.
Е, във „ Веществото “ Корали Фаржа се е пробвала да въплъти страховете в уродливи облици, а това е самоуверено и безбожно мъчно, до неспособност.
И за правене, и за гледане.
Деми Мур е в ролята на Елизабет - телевизионна звезда със супер известно аеробик шоу, която е освободена от продуцента на малкия екран, защото е към този момент стара, а малкия екран желае млада плът.
Елизабет взема решение да опита пробно вещество, което й оферират, т.е. – да подписа остарялата договорка с дявола.
Това вещество основава – по погнусяващо възмутителен метод, в случай че решиш да изгледаш цялата „ процедура “ – нейно младо „ аз “ Сю (съвършената Маргарет Куейли), в кожата на което тя може да живее през седмица, след което би трябвало да приложи някаква безумна формула със зареждане и от време на време да се връща в остарялото си тяло и да ги редува.
Обаче се оказва, че младото „ аз “ е безсрамно, мощно, изпълнено с стремежи и живот и отхвърля да се преценява.
Така стартира нещо, което културно бих нарекла „ трансформация “ в кафкианско-кроненбъргски, халюцинационен и всевъзможен смисъл, а невъзпитано – хипергавра с женското тяло, в която то по колосален метод се трансформира, деформира, разпада и така нататък
Цялата тази работа е извънредно натуралистично показана, както си е по закон в боди хорърите, нищо ново в действителност, а погнусата, която ескалира в течение на кино лентата, е по линията храна-месо-плът-лигавици-слуз-кожа-кости-разкъсване-пронизване-изцеждане-изсмукване и прочие.
За трети път ще кажа – без никаква естетическа, драматургична или каквато и да било цензура. С неприятния усет на подсъзнанието. Сънували ли сте, че ядете човешко месо? Аз съм сънувала. Не може да се опише този призрачен сън. И не можеш да затвориш очите, тъй като някак … ами нямаш очи, до момента в който сънуваш.
„ Веществото “ е много покрай въздействието на същинския призрачен сън, освен поради оптиката, дизайна, ракурсите, детайлите и прочие чисто кинематографични похвати, само че най-много точно тъй като е незареден извън с послания, уместност, съображения.
Кошмарите постоянно имат нелепа драматургична конструкция, въпреки че може и никак да нямат и да са просто върволяк някаква, безформена бутафория (безформеността е доста значима в хорър традициите) от облици, които те приковават към избрани чувства и точно тези чувства те отблъскват, отвращават, раздират.
Филм, впрегнат в ролята на отдушник на груповото (не)съзнавано? Поставям я тази скоба, тъй като може би и по този начин да се каже груповото съзнавано има потребност от отдушник – просто някакъв „ съд “, в тази ситуация филм – където да се излеят демоничните облици, които не ни дават мира.
И отново да кажа – без цензурата на естетическите критерии, които в една или друга степен постоянно търсят някаква златна среда, норма, баланс, естетика, общоприетост и това неразбираемо, най-малко за мен, разбиране „ смисъл “.
Кошмарите обаче нямат смисъл, те са вулканична магма от табута, плашещи облици или дейности, неистови, неконтролируеми усеща.
„ Изгледах “ последния половин час от „ Веществото “ със затворени очи, само че дано да кажа, че по този начин „ изгледах “ и съвсем половината от кино лентата „ Гумена глава “ на Дейвид Линч, който режисьор по принцип ми е един от героите.
Във „ Веществото “ има доста от Линч – освен от „ Гумена глава “, само че и директна отпратка към „ Човекът слон “.
Има доста и от Дейвид Кроненбърг („ Мухата “, само че и други), Кубрик.
Не съм гледала класиката на ужасите „ Кери “, споделят, че и от него имало цитати.
Сигурно има и още, които просто не съм разпознала. Те демонстрират принадлежност – съгласно мен. „ Аз съм от това семейство “ – споделят. Понякога като си дадеш подтекст по този метод, разчиташ, че ще бъдеш свестен вярно.
„ Веществото “ не е изработен, с цел да бъде харесван или даже не харесван. Направен е, с цел да бъде отвращаващ.
Така че всичко е тъкмо. Правилно сме го разбрали.
Сега е екстатично излят като пихтиеста слуз в един филм – „ Веществото “ на французойката Корали Фаржа.
Той крещи: „ Писна ми от тези тематики за телеса, млади и остарели, от тези задници, гърди, кореми, игли, кръцни-срежи, стегни, повдигни, край, смут, отвратително е, гнус ме е към този момент, не мога повече! “
В края на кино лентата всичко е почистено, сякаш.
Имаше едно време една игра. Може би към момента в детските градини я играят. В нея децата се хващат за ръце, стартират да се въртят в кръг и да пеят: Балонът се надува, надува, надува. Надуйте го, момчета, да стане на части. Бууум! “ И на „ Буум “, имитирайки, че тяхното кръгче е все едно балонът, дето се надува и внезапно се е спукал, децата си пускат ръцете и клякат, а кръгчето се разпада. Нещо такова беше.
Искам да кажа, че балонът се надува много от дълго време.
Беше време или да се спука, или да роди призрачен сън. Ако не в действителността, то най-малко на кино.
И тъй като няма по какъв начин в действителност да се спука този балон, защото е извънредно рентабилен и още доста неща, за които може би ще стане дума тук, а може би не, се появява този филм-кошмар „ Веществото “.
От една страна, той е напълно в традициите на боди хоръра като род, а от друга ни напомня остарелия опит на сюрреалистите в киното да „ екранизират “ човешките кошмари.
Те, сюрреалистите, от 100 години мечтаят да изобразят кошмарите точно с тази неуправляема, неконтролируема сила на несъзнаваното, която деформира елементарното в чудовищно, трансформира, хиперболизира, изкривява света към нас и в нас – шокиращо, ненадейно, необяснимо.
„ Андалузкото куче “ (1929) на Луис Бунюел по сюжет на Салвадор Дали да вземем за пример е тъкмо подобен опит. И в него има значително бутафория и безсмислица до смях, само че в това време и някакво обезпокоително, трудно чувство, че някъде там, под облиците, живее и се движи, и диша НЕЩО, което ние не виждаме, а не го виждаме, тъй като е толкоз извънредно, че съзнанието ни даже не може да го въплъти в съответен облик.
Е, във „ Веществото “ Корали Фаржа се е пробвала да въплъти страховете в уродливи облици, а това е самоуверено и безбожно мъчно, до неспособност.
И за правене, и за гледане.
Деми Мур е в ролята на Елизабет - телевизионна звезда със супер известно аеробик шоу, която е освободена от продуцента на малкия екран, защото е към този момент стара, а малкия екран желае млада плът.
Елизабет взема решение да опита пробно вещество, което й оферират, т.е. – да подписа остарялата договорка с дявола.
Това вещество основава – по погнусяващо възмутителен метод, в случай че решиш да изгледаш цялата „ процедура “ – нейно младо „ аз “ Сю (съвършената Маргарет Куейли), в кожата на което тя може да живее през седмица, след което би трябвало да приложи някаква безумна формула със зареждане и от време на време да се връща в остарялото си тяло и да ги редува.
Обаче се оказва, че младото „ аз “ е безсрамно, мощно, изпълнено с стремежи и живот и отхвърля да се преценява.
Така стартира нещо, което културно бих нарекла „ трансформация “ в кафкианско-кроненбъргски, халюцинационен и всевъзможен смисъл, а невъзпитано – хипергавра с женското тяло, в която то по колосален метод се трансформира, деформира, разпада и така нататък
Цялата тази работа е извънредно натуралистично показана, както си е по закон в боди хорърите, нищо ново в действителност, а погнусата, която ескалира в течение на кино лентата, е по линията храна-месо-плът-лигавици-слуз-кожа-кости-разкъсване-пронизване-изцеждане-изсмукване и прочие.
За трети път ще кажа – без никаква естетическа, драматургична или каквато и да било цензура. С неприятния усет на подсъзнанието. Сънували ли сте, че ядете човешко месо? Аз съм сънувала. Не може да се опише този призрачен сън. И не можеш да затвориш очите, тъй като някак … ами нямаш очи, до момента в който сънуваш.
„ Веществото “ е много покрай въздействието на същинския призрачен сън, освен поради оптиката, дизайна, ракурсите, детайлите и прочие чисто кинематографични похвати, само че най-много точно тъй като е незареден извън с послания, уместност, съображения.
Кошмарите постоянно имат нелепа драматургична конструкция, въпреки че може и никак да нямат и да са просто върволяк някаква, безформена бутафория (безформеността е доста значима в хорър традициите) от облици, които те приковават към избрани чувства и точно тези чувства те отблъскват, отвращават, раздират.
Филм, впрегнат в ролята на отдушник на груповото (не)съзнавано? Поставям я тази скоба, тъй като може би и по този начин да се каже груповото съзнавано има потребност от отдушник – просто някакъв „ съд “, в тази ситуация филм – където да се излеят демоничните облици, които не ни дават мира.
И отново да кажа – без цензурата на естетическите критерии, които в една или друга степен постоянно търсят някаква златна среда, норма, баланс, естетика, общоприетост и това неразбираемо, най-малко за мен, разбиране „ смисъл “.
Кошмарите обаче нямат смисъл, те са вулканична магма от табута, плашещи облици или дейности, неистови, неконтролируеми усеща. „ Изгледах “ последния половин час от „ Веществото “ със затворени очи, само че дано да кажа, че по този начин „ изгледах “ и съвсем половината от кино лентата „ Гумена глава “ на Дейвид Линч, който режисьор по принцип ми е един от героите.
Във „ Веществото “ има доста от Линч – освен от „ Гумена глава “, само че и директна отпратка към „ Човекът слон “.
Има доста и от Дейвид Кроненбърг („ Мухата “, само че и други), Кубрик.
Не съм гледала класиката на ужасите „ Кери “, споделят, че и от него имало цитати.
Сигурно има и още, които просто не съм разпознала. Те демонстрират принадлежност – съгласно мен. „ Аз съм от това семейство “ – споделят. Понякога като си дадеш подтекст по този метод, разчиташ, че ще бъдеш свестен вярно.
„ Веществото “ не е изработен, с цел да бъде харесван или даже не харесван. Направен е, с цел да бъде отвращаващ.
Така че всичко е тъкмо. Правилно сме го разбрали.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ




