Минава трамвай, а аз си мисля, че нещо се взривява. Как живеят украинците в София
Хиляди украинци, които бягат от войната, идват в България. Срещнахме се с няколко души в центъра "Отворени порти за Украйна " и с доброволците, които им оказват помощ.
“През първите дни тук непрекъснато се събуждах, тъй като си мислех, че бомбите падат. Минава трамвай, а аз си мисля, че нещо се взривява. ”
Думите са на 65-годишната украинка Наталия, която се разплаква, до момента в който споделя. Доскоро е живяла в Киев, само че в този момент е в София. Избягала е от войната. Разплаква се и доброволката, която превежда - тя от години живее в България, само че околните ѝ са в Украйна.
Наталия е пристигнала от Киев на 21 март дружно с мъжа си. Успели са да заминат и двамата, тъй като са пенсионери. Тръгнали са съвсем месец след началото на войната.
“Все се надявахме, че ще завърши ”, споделя Наталия и поглежда на открито през прозореца. Снахата и внукът ѝ също са в България. Синът ѝ обаче е останал в Украйна.
Срещаме Наталия в ситуационния център “Отворени порти за Украйна ” в кв. "Младост ", София. Седи в залата, в която доброволци посрещат и записват бежанците, и чака мъжа си.
Наталия е една от над 4 милиона украинци, напуснали страната си поради войната, която Русия стартира. И една от десетките хиляди, които са потърсили протекция в България.
“Имаше гърмежи, ракети, убиваха наред ”
Десетки хора минават през ситуационния център в границите на няколко часа следобед. Идват най-вече дами и деца.
По-голяма част от бежанците от Украйна са дами и деца. Мъжете не могат да напущат страната, тъй като подлежат на готовност. Мъжът на Наталия е изключение, тъй като е пенсионер. Синът ѝ обаче е останал в Украйна. Именно той е убедил родителите си да заминат.
За нас като пенсионери е доста мъчно да напуснем дома си.Наталия
“За нас като пенсионери е доста мъчно да напуснем дома си ”, споделя 65-годишната жена. “Дълго се чудихме дали да тръгнем, или не. И след това синът ми настоя да заминем. ”
Синът на Наталия в този момент е в Западна Украйна. Не може да напусне страната, тъй като всички мъже сред 18 и 60 години подлежат на готовност и им е неразрешено да излизат отвън Украйна. Нейната снаха и внукът ѝ обаче също са в България.
Семейството е пристигнало в България, тъй като IT-фирмата, в която работи синът на Наталия, им е осигурила жилище и превоз до страната.
“Много сме им признателни, че се погрижиха за нас ”, споделя Наталия, до момента в който към нея идва мъжът ѝ с торба облекла, от които да си вземат. Тръгнали са от Киев със напълно малко багаж, само че намират помощ в центъра.
В центъра срещаме и Дария . Тя е от Ирпен - дребен град покрай Киев, който се озова в центъра на едни от най-интензивните сражения в Украйна от началото на съветската инвазия. Украинската войска си върна контрола над града, само че огромна част от него е разрушена.
Не можем да се върнем още. Там има доста минирани места.Дария
Дария е пристигнала в България, тъй като тук има познати. Тръгнала е дружно с приятелки на 5 март. Пътували са три дни с кола, с цел да стигнат в София.
“Тръгнахме си от Ирпен тъй като там имаше гърмежи, ракети, убиваха наред цивилни, бойци, не подбираха ”, споделя Дария. “Сега Ирпен е към този момент свободен, само че ни споделиха да не бързаме да се връщаме. Не можем да се върнем още. Там има доста минирани места. ”
“Какво правиш в спокойно време? ”
По време на диалога ни с Дария с нас е доброволката Марина . Тя превежда, само че от време на време и добавя разказите на хората. Познава ги, тъй като тя ги регистира в центъра и на нея те споделят какво им би трябвало - храна и други артикули от първа нужда, облекла, помощ с намирането на работа и с установяването в България.
“Гледаме да решим всичките им проблеми, които пораждат ”, споделя 62-годишната Марина. “Те не взимат нищо, което не им е нужно. Дори връщат това, което са взели. Имахме един случай… ние сме им дали количка, а те я връщат, тъй като тяхната е пристигнала и те желаят да има за идващите. ”
Марина прекарва съвсем цялото си време в ситуационния център. Тя има лична компания за произвеждане на дрехи, само че оставя работата си там за часовете, в които центърът не работи.
“Просто няма по какъв начин да си отидеш ”, споделя Марина. “Това са деца, това са майки, възрастни хора. Всички са пътували, с цел да стигнат до тук. [...] Тук виждам действителната помощ, която мога да дам. ”
Със същите претекстове в центъра идва доброволецът Атанас . Когато идваме, той посреща хората на входа и ги записва, само че в други дни се заема и с друга работа - да вземем за пример преместване и подбиране на дарения.
“В момента най-засегнати от войната и най-вече измежду бежанците са майките с деца. Аз съм татко на четири деца. И когато стане дума за деца, компромис няма. Тези деца не би трябвало да схванат тежестта на войната. Те не би трябвало да знаят какво е това война ”, споделя Атанас и прибавя, че в никакъв случай не си е представял, че ще живее по време на война толкоз покрай дома му.
“Тези хора имат потребност от помощ. Самотна майка да отглежда едно, две, три деца. Не мога да си показва без помощта ни такава жена по какъв начин би оживяла ”, споделя още Атанас.
“Особено в случай че децата са дребни и тя няма по какъв начин да работи ”, прибавя Светлана . Тя също е доброволка и също посреща и записва бежанците, когато идваме. По-рано същия ден е придружила човек от центъра на изявление за работа. Старае се да прекарва допустимо най-вече време с хората в центъра.
“Във всяка пауза, която имаме, вървя да приказвам с тях. Да занимавам децата, да им дам да си изберат играчки или игри, с цел да се почувстват по-спокойни и до момента в който чакат толкоз дълги часове, да не скучаят ”, споделя Светлана.
И тя като другите доброволци прекарва всяка свободна минута в центъра, макар че има своя работа “в спокойно време ”.
“Преди няколко седмици една украинка, колежка тук, ме попита: “Какво правиш в спокойно време? “ Беше доста прекрасен въпрос, тъй като ние действително не знаем какво вършат другите в другия си живот. Тук всички сме хамали, преводачи - каквото би трябвало. ”
“Много от тях усещат виновност ”
Докато сме в центъра непрестанно идват освен хора, само че и дарения. Само за няколко минути идват огромна количка детски храни, чувал с бебешки играчки и кашон с бебешки пюрета. Всички те отиват в складовете, а по-късно се сортират и разказват, с цел да може бързо да бъдат раздадени на хората, които имат потребност от тях.
Внася ги 18-годишният Иван . Той е от черноморския пристанищен град Одеса и е тръгнал след началото на войната. Връстниците му не могат да изоставен страната, тъй като подлежат а готовност. Но той има здравословни проблеми и по тази причина му е позволено да замине. Пътувал е до България от Румъния. Дошъл е тук, тъй като има родственици. Сега си търси работа, само че в това време оказва помощ в ситуационния център.
Подобна е историята на Елена . Тя е от град Днипро (Днепър) в Централна Украйна. Пристигнала е в България с щерка си. Избрали са България поради близостта на българския език с съветския и украинския.
“Аз нямат кой знае какво желание да си потеглям, само че щерка ми тежко го преживяваше ”, споделя 53-годишната Елена. “Спеше облечена, [...] стана ясно, че ѝ се отразява душевен. По едно време ми сподели: “Трябва да се махна отсам, потеглям, ще дойдеш ли с мен? ” И аз споделих да. ”
Много от тях усещат виновност, в случай че са оставили някой непосредствен там.Елена
Първата работа на Елена след идването в България е да ревизира къде може да оказва помощ. Тя е психолог и в този момент предлага гратис помощ на другите бежанци в центъра.
“Сега е такова време, че хората просто желаят да имат някого до себе си, аз им споделям, че тук могат да намерят опора ”, споделя Елена. “Много от тях усещат виновност, в случай че са оставили някой непосредствен там, а са пристигнали тук с различен непосредствен човек. ”
“Губим време в този момент ”
Повечето хора, с които приказваме, са уверени, че скоро ще се върнат в домовете си в Украйна. Дори тези от най-тежко засегнатите обитаеми места, които са съвсем напълно разрушени. Доброволците описват, че някои бежанци желаят да се върнат незабавно, без значение че в страната им войната продължава.
“По-голяма част от хората мислят, че ще върнат у дома след две седмици ”, споделя Андрей Николов , създател на ситуационния център. “Виждаме, че това продължава към този момент повече от месец и не знаем още какъв брой [ще продължи]. Според мен някои няма да видят още веднъж съпрузите си, домовете си, приятелите си. ”
По-голяма част от хората мислят, че ще върнат у дома след две седмици.Андрей Николов
Затова центърът цели да помогне на украинците, бягащи от войната, освен с храна и консумативи.
“Нашата съществена цел е да интегрираме хората на пазара на труда – или да си намерят работа, да получават заплата и да си заплащат налозите, или да стартират собствен бизнес ”, споделя Андрей.
Той се мести от Одеса в София през 2014 година, а в Украйна са останали всичките му другари от учебно заведение и университета.
“Започнах да оказвам помощ на приятелите си. [...] И осъзнах, че има доста проблеми ”, споделя Андрей. “След това се замислих, че мога да оказа помощ и на някой различен. И просто разгласих пост във фейсбук [...] и по този начин стартира всичко. ”
Организацията бързо се разраства и по тази причина има потребност от по-голямо пространство. Осигурява го съперникът му в бизнеса - СофтУни. Сега центърът се намира в неговата постройка. Там десетките доброволци оказват помощ украинските бежанци да стартират да се приспособяват към новия си живот.
Ситуационният център не работи с помощ от страната. Но съгласно Андрей управляващите би трябвало да се приспособят и да реагират по-добре на бежанската вълна. Той вижда проблеми в административните процедури, в връзката сред институциите и хората и даже в връзката сред самите институции.
“Очакваме 500 000 души за 3-4 месеца – все едно цялостен Пловдив да се реалокира в нова страна, без [хората] да приказват езика ”, споделя той. “За страдание нямаме доста време. Губим време в този момент. И чакаме проблемите да стават повече. ”
“През първите дни тук непрекъснато се събуждах, тъй като си мислех, че бомбите падат. Минава трамвай, а аз си мисля, че нещо се взривява. ”
Думите са на 65-годишната украинка Наталия, която се разплаква, до момента в който споделя. Доскоро е живяла в Киев, само че в този момент е в София. Избягала е от войната. Разплаква се и доброволката, която превежда - тя от години живее в България, само че околните ѝ са в Украйна.
Наталия е пристигнала от Киев на 21 март дружно с мъжа си. Успели са да заминат и двамата, тъй като са пенсионери. Тръгнали са съвсем месец след началото на войната.
“Все се надявахме, че ще завърши ”, споделя Наталия и поглежда на открито през прозореца. Снахата и внукът ѝ също са в България. Синът ѝ обаче е останал в Украйна.
Срещаме Наталия в ситуационния център “Отворени порти за Украйна ” в кв. "Младост ", София. Седи в залата, в която доброволци посрещат и записват бежанците, и чака мъжа си.
Наталия е една от над 4 милиона украинци, напуснали страната си поради войната, която Русия стартира. И една от десетките хиляди, които са потърсили протекция в България.
“Имаше гърмежи, ракети, убиваха наред ”
Десетки хора минават през ситуационния център в границите на няколко часа следобед. Идват най-вече дами и деца.
По-голяма част от бежанците от Украйна са дами и деца. Мъжете не могат да напущат страната, тъй като подлежат на готовност. Мъжът на Наталия е изключение, тъй като е пенсионер. Синът ѝ обаче е останал в Украйна. Именно той е убедил родителите си да заминат.
За нас като пенсионери е доста мъчно да напуснем дома си.Наталия
“За нас като пенсионери е доста мъчно да напуснем дома си ”, споделя 65-годишната жена. “Дълго се чудихме дали да тръгнем, или не. И след това синът ми настоя да заминем. ”
Синът на Наталия в този момент е в Западна Украйна. Не може да напусне страната, тъй като всички мъже сред 18 и 60 години подлежат на готовност и им е неразрешено да излизат отвън Украйна. Нейната снаха и внукът ѝ обаче също са в България.
Семейството е пристигнало в България, тъй като IT-фирмата, в която работи синът на Наталия, им е осигурила жилище и превоз до страната.
“Много сме им признателни, че се погрижиха за нас ”, споделя Наталия, до момента в който към нея идва мъжът ѝ с торба облекла, от които да си вземат. Тръгнали са от Киев със напълно малко багаж, само че намират помощ в центъра.
В центъра срещаме и Дария . Тя е от Ирпен - дребен град покрай Киев, който се озова в центъра на едни от най-интензивните сражения в Украйна от началото на съветската инвазия. Украинската войска си върна контрола над града, само че огромна част от него е разрушена.
Не можем да се върнем още. Там има доста минирани места.Дария
Дария е пристигнала в България, тъй като тук има познати. Тръгнала е дружно с приятелки на 5 март. Пътували са три дни с кола, с цел да стигнат в София.
“Тръгнахме си от Ирпен тъй като там имаше гърмежи, ракети, убиваха наред цивилни, бойци, не подбираха ”, споделя Дария. “Сега Ирпен е към този момент свободен, само че ни споделиха да не бързаме да се връщаме. Не можем да се върнем още. Там има доста минирани места. ”
“Какво правиш в спокойно време? ”
По време на диалога ни с Дария с нас е доброволката Марина . Тя превежда, само че от време на време и добавя разказите на хората. Познава ги, тъй като тя ги регистира в центъра и на нея те споделят какво им би трябвало - храна и други артикули от първа нужда, облекла, помощ с намирането на работа и с установяването в България.
“Гледаме да решим всичките им проблеми, които пораждат ”, споделя 62-годишната Марина. “Те не взимат нищо, което не им е нужно. Дори връщат това, което са взели. Имахме един случай… ние сме им дали количка, а те я връщат, тъй като тяхната е пристигнала и те желаят да има за идващите. ”
Марина прекарва съвсем цялото си време в ситуационния център. Тя има лична компания за произвеждане на дрехи, само че оставя работата си там за часовете, в които центърът не работи.
“Просто няма по какъв начин да си отидеш ”, споделя Марина. “Това са деца, това са майки, възрастни хора. Всички са пътували, с цел да стигнат до тук. [...] Тук виждам действителната помощ, която мога да дам. ”
Със същите претекстове в центъра идва доброволецът Атанас . Когато идваме, той посреща хората на входа и ги записва, само че в други дни се заема и с друга работа - да вземем за пример преместване и подбиране на дарения.
“В момента най-засегнати от войната и най-вече измежду бежанците са майките с деца. Аз съм татко на четири деца. И когато стане дума за деца, компромис няма. Тези деца не би трябвало да схванат тежестта на войната. Те не би трябвало да знаят какво е това война ”, споделя Атанас и прибавя, че в никакъв случай не си е представял, че ще живее по време на война толкоз покрай дома му.
“Тези хора имат потребност от помощ. Самотна майка да отглежда едно, две, три деца. Не мога да си показва без помощта ни такава жена по какъв начин би оживяла ”, споделя още Атанас.
“Особено в случай че децата са дребни и тя няма по какъв начин да работи ”, прибавя Светлана . Тя също е доброволка и също посреща и записва бежанците, когато идваме. По-рано същия ден е придружила човек от центъра на изявление за работа. Старае се да прекарва допустимо най-вече време с хората в центъра.
“Във всяка пауза, която имаме, вървя да приказвам с тях. Да занимавам децата, да им дам да си изберат играчки или игри, с цел да се почувстват по-спокойни и до момента в който чакат толкоз дълги часове, да не скучаят ”, споделя Светлана.
И тя като другите доброволци прекарва всяка свободна минута в центъра, макар че има своя работа “в спокойно време ”.
“Преди няколко седмици една украинка, колежка тук, ме попита: “Какво правиш в спокойно време? “ Беше доста прекрасен въпрос, тъй като ние действително не знаем какво вършат другите в другия си живот. Тук всички сме хамали, преводачи - каквото би трябвало. ”
“Много от тях усещат виновност ”
Докато сме в центъра непрестанно идват освен хора, само че и дарения. Само за няколко минути идват огромна количка детски храни, чувал с бебешки играчки и кашон с бебешки пюрета. Всички те отиват в складовете, а по-късно се сортират и разказват, с цел да може бързо да бъдат раздадени на хората, които имат потребност от тях.
Внася ги 18-годишният Иван . Той е от черноморския пристанищен град Одеса и е тръгнал след началото на войната. Връстниците му не могат да изоставен страната, тъй като подлежат а готовност. Но той има здравословни проблеми и по тази причина му е позволено да замине. Пътувал е до България от Румъния. Дошъл е тук, тъй като има родственици. Сега си търси работа, само че в това време оказва помощ в ситуационния център.
Подобна е историята на Елена . Тя е от град Днипро (Днепър) в Централна Украйна. Пристигнала е в България с щерка си. Избрали са България поради близостта на българския език с съветския и украинския.
“Аз нямат кой знае какво желание да си потеглям, само че щерка ми тежко го преживяваше ”, споделя 53-годишната Елена. “Спеше облечена, [...] стана ясно, че ѝ се отразява душевен. По едно време ми сподели: “Трябва да се махна отсам, потеглям, ще дойдеш ли с мен? ” И аз споделих да. ”
Много от тях усещат виновност, в случай че са оставили някой непосредствен там.Елена
Първата работа на Елена след идването в България е да ревизира къде може да оказва помощ. Тя е психолог и в този момент предлага гратис помощ на другите бежанци в центъра.
“Сега е такова време, че хората просто желаят да имат някого до себе си, аз им споделям, че тук могат да намерят опора ”, споделя Елена. “Много от тях усещат виновност, в случай че са оставили някой непосредствен там, а са пристигнали тук с различен непосредствен човек. ”
“Губим време в този момент ”
Повечето хора, с които приказваме, са уверени, че скоро ще се върнат в домовете си в Украйна. Дори тези от най-тежко засегнатите обитаеми места, които са съвсем напълно разрушени. Доброволците описват, че някои бежанци желаят да се върнат незабавно, без значение че в страната им войната продължава.
“По-голяма част от хората мислят, че ще върнат у дома след две седмици ”, споделя Андрей Николов , създател на ситуационния център. “Виждаме, че това продължава към този момент повече от месец и не знаем още какъв брой [ще продължи]. Според мен някои няма да видят още веднъж съпрузите си, домовете си, приятелите си. ”
По-голяма част от хората мислят, че ще върнат у дома след две седмици.Андрей Николов
Затова центърът цели да помогне на украинците, бягащи от войната, освен с храна и консумативи.
“Нашата съществена цел е да интегрираме хората на пазара на труда – или да си намерят работа, да получават заплата и да си заплащат налозите, или да стартират собствен бизнес ”, споделя Андрей.
Той се мести от Одеса в София през 2014 година, а в Украйна са останали всичките му другари от учебно заведение и университета.
“Започнах да оказвам помощ на приятелите си. [...] И осъзнах, че има доста проблеми ”, споделя Андрей. “След това се замислих, че мога да оказа помощ и на някой различен. И просто разгласих пост във фейсбук [...] и по този начин стартира всичко. ”
Организацията бързо се разраства и по тази причина има потребност от по-голямо пространство. Осигурява го съперникът му в бизнеса - СофтУни. Сега центърът се намира в неговата постройка. Там десетките доброволци оказват помощ украинските бежанци да стартират да се приспособяват към новия си живот.
Ситуационният център не работи с помощ от страната. Но съгласно Андрей управляващите би трябвало да се приспособят и да реагират по-добре на бежанската вълна. Той вижда проблеми в административните процедури, в връзката сред институциите и хората и даже в връзката сред самите институции.
“Очакваме 500 000 души за 3-4 месеца – все едно цялостен Пловдив да се реалокира в нова страна, без [хората] да приказват езика ”, споделя той. “За страдание нямаме доста време. Губим време в този момент. И чакаме проблемите да стават повече. ”
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ