Хектор Пола е един от първите американски войници, които да

Хектор Пола е един от първите американски бойци, които да се изправят против японската войска в борбата за Батаан през април 1942 година За негово най-голямо злощастие, той ще бъде и един от дребното, които ще опишат историята на първите военнопленници, които са имали достойнството да попаднат в лагерите на империята. Мъжът въпреки всичко намира време да записва някои от историите си в тетрадки и дневници, от време на време и на остаряла вестникарска хартия, като не не помни да ги носи със себе си.

Някои от неговите тетрадки са с логото на Филипинското бюро за обществени помощи, затова е допустимо и Хектор да е имал достъп до комисариата в лагера. Докато е в лагера съумява да запише най-подробно всички карти за игра, само че също по този начин намира време за лирика. Понякога геният може да се прояви на най-странните места в света, затова не би трябвало да се изненадваме.

Историята на Хектор е завладяваща, неговите родители са италиански имигранти. Баща му Лодовико работи като градинар, до момента в който Хектор му оказва помощ, когато не е в учебно заведение. Младежът в никакъв случай не е бил талант и не се е опитвал да бъде подобен. Играе баскетбол и футбол в гимназията, а по-късно свири на кларинет в оркестъра на учебното заведение.

След довеждане докрай изкарва няколко години във военна академия в Мисури и по-късно има повиквателна за Уест Пойнт. Баща му постоянно се майтапи, че не може да повярва по какъв начин той работи като градинар, до момента в който неговото момче ще се дипломира в влиятелна военна академия. След дипломирането, Хектор е изпратен в 57-ма пехота във Филипините.

По това време множеството бойци са просто в парадайса, въпреки всичко цените за всичко са извънредно минимални и всеки може да живее малко по-охолно. След офанзивата на Пърл Харбър, Япония удря и Филипините. След две седмици няма никакви шансове филипинци и американци да се оправят с настъплението в Батаан. Пола е нараснал в първи лейтенант на 16 януари, само че борбата за Батаан продължава и неговото покачване е в резултат на липса на фрагменти.

На 9 април всички се предават и повече от 60 000 души би трябвало да създадат над 100 километра преход, с цел да стигнат до лагерите за пленници. По пътя няма благосклонност и всеки изнемощял се прострелва незабавно. Войниците идват в Кабанатуан на 2 юни 1942 година и даже не знаят какво ще бъде тяхното бъдеще. В своята първа тетрадка, Пола написа имената на своите бойни приятели, техните адреси и показва кой и по кое време е бил погубен.

В продължение на една година животът е непосилен труд, пердах и жестоки санкции, а един от светлите разказани моменти е приемането на банан на 5 януари. Друг плюс е, че е раздадена кутия с цигари на всеки боец. Точно те ще се трансфорат в парична единица в лагера. На 17 март са предоставени рибно олио за гланциране на обувки и паста за зъби на прахуляк – една на 3-ма души. На идващият ден са дадени и по 3 лайма на всеки боец.

До 1943 година се позволява и по една музикална вечер на седмица, в която всеки, който може да свири на инструмент ще има право да го направи и по този начин до 1944 година Интересното е, че Пола в никакъв случай не написа за злокобната страна на обстановката и отношението към бойците. Често избира да разяснява по-приятните диалози с останалите бойци.

На 14 април 1943 година ще опише какво е отношението към боец, който се пробва да избяга. Първо е обичай, по-късно главата му е обръсната и е изпратен в карцера. При завръщането си ще показа, че плъховете постоянно се катерили по главата му. Не се пробва да бъде поетичен, когато 10 индивида са разстреляни за нахлуване над комендант.

Надеждата, че скоро ще дойдат янките с танкове стартира да охладнява още през 1942 година По това време някои от радистите в лагера съумяват да създадат радио със остарели елементи и слушат изказванията на Рузвелт, че скоро ще бъде изпратена помощ. До 1944 година се отхвърлят да имат вяра, откакто празните обещания носят повече болежка, в сравнение с дребната вяра.

След като американските резервира завършват, множеството би трябвало да се хранят с една дребна порция ориз и се пробват да оцеляват. Грамажът месо е едвам 30 грама. На Коледа 1942 година ще напише по какъв начин са изпратени дами от Манила, които носят бонбони, цигари и други сладки произведения. Макар и да не написа нищо, по-късно ще стане ясно, че това са били поданици на аления кръст.

Получава сапун и други консерви, които незабавно ще се трансфорат в ресурси през идващите дни. Посещението на Червения кръст се случва малко  по-рядко през идващите години, само че продължава да е налично. На 10 май 1944 година е записано, че боецът е съумял да откъсне първото манго за сезона и да го показа със своите събратя.

Пола споделя, че пред бараките е разрешено да се направи дребна градина, от която реколтата със сладки картофи дава доста положително схващане и висок късмет за развиване. При влизането си в лагера тежи 75 кг, само че през последният път, когато споделя информацията ще уточни, че е едвам 68 кг и повече не написа. По това време доста американци желаят да изпратят медикаменти, само че не е несъмнено, че Червеният кръст ще може да ги достави.

До 1943 година е упоменато, че всички бойци пият хапчета срещу малария и имат достъп до антибиотици, само че не и до доктор. Тази задача се организира измежду пандизчиите. Японците заплащат на бойците дребни суми във филипинско песо. Приетите пари са към 2 цента дневно. Всички пари се държат в японския пестелив клон и съгласно Пола, до този миг разполага със 470 песо, тъй като дажбата е към 5 песо на месец.

През 1943 година се пробва да увеличи дажбата на 40 песо и всичко това приключва с пердах и санкции. Войниците могат да употребяват средствата, с цел да пазарят от магазина в лагера. Имат достъп до плодове, кафе, тоалетни такъми, тютюн и пресни яйца. Интересно е, че въпреки и 12 яйца да костват едно песо, тетрадката също коства толкоз. Следователно мъжът преценя, че е по-добре да заложи на хартията, в сравнение с храната.

На 29 април 1943 година американските бойци получават сервиран парещ къс – още от фурната и кафе. Тази огромна наслада е рожденият ден на император Хирохито. На идната година няма особено тържество. От време на време идва помощ, само че самите пандизчии могат да пишат едвам по 50 думи за известие. Пола желае от своите родственици слънчеви очила и споделя, че е добре, няма нищо повече, което да показа, въпреки и да желае.

Към края на войната доста от пандизчиите са изпратени непосредствено в Япония, където да работят. Това не е просто професионална работа, а иго на някои от по този начин наречените пъклен кораби. На 6 март 1944 година Пола написа в дневника си, че отпътува. Работата стартира в дребните часове на деня и продължава до мрачно, като след няколко часа сън всичко продължава още веднъж.

По това време множеството пленници въпреки всичко са оптимисти, чуват за смяната на сраженията и виждат по какъв начин тъкмо се трансформира историята. На 21 септември за първи път вижда по какъв начин американски самолети прелитат над него и по време на сражението един японски аероплан е свален пред очите им.

Пола декларира, че са летели свободно и без терзания, което би трябвало да подсказва, че войната е може би към своя край. В своя дневник написа, че се надява да прекара рождения си ден – 30 септември, когато ще бъде на 28 години – в Манила, само че тези проекти са към момента надалеч. На 15 октомври той също получава повиквателна да се яви на работа и да замине на ново предопределение в Япония. Има време да напише една записка до майка си, която ще му бъде последна.

„ Заминавам довечера в среднощ. Оставям всички тетрадки на Кнопинг, който ще ги изпрати на теб. В положително здраве съм, не имах вяра, че ще напусна този остров, само че бъди спокойна, тъй като ще се оправя. Справих се до този миг и не виждам какво може да ме пречупи. “

Около 5 дни по-късно военачалник МакАртър ще направи десант на остров Лейте и ще командва 6-та войска за освобождението на Филипините. Малко по-късно всички дневници ще дадат доста добра визия какво в действителност се е случвало в лагерите, като детайлностите се допълват извънредно добре. След два месеца работа в Манила, Пола е качен на кораба Орьоку Мару с още 1555 американски пандизчията и още 64 от други страни.

На 13 декември 1944 година корабът отпътува за Япония. Само два дни по-късно, както доста други японски кораби, които не слагат означение, че карат военнопленници, ще се трансформира в цел на американските самолети. След една свирепа офанзива, корабът потъва и 270 от пандизчиите умират, Пола оцелява и се нови във водата, с цел да бъде спретнат от различен транспортен съд, който минава на 27 декември. Вторият кораб съумява да стигне до Такао, Формоса – сегашен Тайван.

На 31 декември 1944 година още стои на пристанището до 9 януари, когато американците го бомбардират. В трюмовете умират още 400 души. Хектор Пола още веднъж чудотворно съумява да излезе съвсем незасегнат, въпреки и възможностите да не са на негова страна. На 21 януари към този момент няма сили, а и корабът минава още една  жестока офанзива. Японците даже не си вършат труда да изведат пленниците на борда.

През юли 1945 година Вико и Маделин Пола ще получат писмо от майор-генерал Едуард Ф. Уитсел. В самото писмо ще бъде споделено, че техният наследник е бил погубен и е заровен някъде в японски води с потъването на кораба Орьоки Мару. През октомври 1946 година ще получат още едно писмо, в което се оповестява, че Хектор е оживял първата бомбардировка, само че умира на 9 януари 1945 година За майката това е едно грубо прочувствено пътешестване, само че армията желае да бъде съответна и най-малко да показа какво в действителност се е случило с техните деца.

През 1951 година армията ще направи още една промяна и ще показа, че няма по какъв начин да изпрати останките на сина назад в Съединени американски щати. От пералнята в Манила ще бъде взета неговата униформа и ще бъде изпратена на фамилията. Маделина приема новините за гибелта на сина си доста тежко и умира през 1954 година и тогава фамилията ще споделя по какъв начин тя не излизала от вкъщи си и се е отказала от живота си.

За бащата, Хектор е бил воин и до края на дните си, които завършват някъде през 1978 година ще носи тежестта и ще признава, че е трябвало да го насочи в друга посока, а не към армията. През 1944 година Джоузеф Кнопинг схваща, че ще бъде изпратен в пандиза Билибид, където ще дочака десанта на американците. Преди да замине, носи със себе си само тетрадките, а по-късно ги предава на редови войник Артър Хилшортс.

И двамата съумяват да избегнат ориста на Хектор и са избавени през февруари. Хилшортс е изпратен в болница в Сан Франциско през март 1045 година и на 2 април изпраща всички мемоари на Пола в дома му в Мисури. По това време фамилията към момента се надява, че ще получи положителни вести за сина си.

Семейството ще остави всички тетрадки дружно с писмото на генерала, в което се оповестява за трагичната загуба. После всички негови движимости се прибират в стаята му, дружно с парадната униформа от Уест Пойт. Оказва се, че години наред, нито майката, нито бащата имат предпочитание да отворят телеграмата от Хилшортс и едвам откакто щерка им се омъжва и взема решение да ревизира наличието, ще попадне на този артефакт, някъде през 1995 година По-късно те се разгласяват и в необятното медийно пространство.